Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Въпреки всичко този живот бе хубав, споделя в една от последните си книги „любимият академик на французите“, известният писател Жан д'Ормесон. Всъщност заглавието на тази автобиографична творба (2016 г.) е заемка от известна поема на обичания от него поет Луи Арагон: Когато устните ми искат да благодарят, преди да се затворят / Все пак ще кажа, че този мой живот си беше хубав. Устните на Д'Ормесон се затварят няколко месеца по-късно – през декември 2017 г. Но преди това благодарят за този тъй плашещ и красив свят, за неговите морета и реки, планини и стари камъни, за светлината и книгите, за храмовете и безбройните лица, винаги различни в пространството и времето. И свидетелстват за времето, което е всъщност всичко, с което разполагаме. Притиснат от един строг и безмилостно ироничен Свръхаз, авторът се превръща в хроникьор на малките и големи събития на своето време, макар да си дава ясна сметка, че пледоарията му е пълна с грешки и разминавания, които няма как да убягнат от достойните за доверие свидетели. Още в началото на изслушването той предупреждава, че паметта му е белязана от множество дупки, че повечето му романи са всъщност спомени, а спомените му, от своя страна, са просто романи. Но отвъд пропуските на паметта, неволните фалшификации и чистите измислици това втурване по следите на отминалото време е все пак водено от стремежа към истината. Неслучайно за мото на своето пътуване към миналото, а може би към вечността, писателят избира думите на Платон, че душата с всички сили трябва да се стреми към истината.

Но що е истина? Познатият рефрен на Еклисиаста, повтарян и от Чоран – този отчаян и бодър моралист, към когото Д'Ормесон изпитва огромна обич и възхищение – че животът е тъжен, осеян с провали и скърби, обречен на смърт? Или напротив, разбирането, че той е хубав и трябва да се научим да го обичаме? Още съвсем млад бъдещият писател осъзнава, че този свят е крехък блян, а историята, безмилостно строга, не само подготвя новости, но и унищожава напълно цялото ефимерно минало, което се е сляло със самите нас. Когато започва Втората световна война, той още няма петнайсет години, но помни отчаянието от срива на старата Европа, окупирана от войските на Хитлер, отчаяние, довело подир това – на 22 февруари 1942 г. – до самоубийството на Стефан Цвайг и съпругата му. „По-късно – спомня си Д'Ормесон – по времето на Митеран и Оланд, малко ненужно се бях ядосал. Но знаех много добре, че нещата, които тогава ми изглеждаха толкова абсурдни и тревожни и които могъщо разобличавах, си бяха бели кахъри в сравнение с трагедията с катастрофални размери, обгърнала детството и юношеството ми... Когато бях на десет, дванайсет, четиринайсет години, животът... бе постоянно застрашен от два таласъма, по-страховити от вълка от приказките, от звяра Жеводан и от една Синя брада с космически измерения: това бяха Хитлер и Сталин. И трябваше да се избира между тях двамата... Ключовият образ, който съм запазил от 1939 г., е от онзи септемврийски ден, когато от устата на модерните питии, каквито тогава бяха радиото и пресата... гръмна катастрофалната, но и най-сетне показваща истинското положение на нещата новина за германо-съветския пакт, сключен в Москва между Молотов, човека на Сталин, и Рибентроп, човека на Хитлер. Все още виждам пред очите си и чувам с ушите си как баща ми, с вестник в ръка, ми казва с категоричност и отчаяние, което рядко бе безпочвено: „Започва война. Тя е тук. Неизбежна е“.

Ала освен бедствието историята познава и празника, тя познава и благоденствието. Крахът на вчерашния свят е последван от прогреса на днешния. Само че прогресът е двулик Янус, едновременно благословия и проклятие, великолепна машина, която поражда доброто и умножава злото. Историята, изглежда, е шествие от страдания, примесени обаче винаги с надежда. Диалогът с високомерния и строг Свръхаз продължава. Присъдата е тежка: „Не вярвате в нищо... ще бъдете съден и осъден за безразличие към света и за посредственост“. Втория упрек авторът приема смирено, но срещу първия роптае и призовава на помощ цяла плеяда свидетели, поредица от приятелства и срещи, безброй любопитни истории и анекдоти, които ще маркират обществените и политическите събития през XX век. Разказани с добро чувство, със симпатия, но и с ирония, те рисуват силуетите на Пол Валери и Франсоа Мориак, на Луи Арагон и Маргьорит Юрсенар, на Реймон Арон и Жан-Пол Сартр, на Клод Леви-Строс и Морис Дрюон, на Валери Жискар д'Естен и Франсоа Митеран... И макар да се възхищава на Еклисиаста и да признава, че има много високо мнение за Чоран, Д'Ормесон мисли точно обратното на това, което твърдят те. Сърцето му благославя всеки ден небето, задето му е позволило да си издейства нещо като дълъг уикенд насред илюзиите, които наричаме действителност. Един уикенд, белязан от множество срещи и разговори, от книги и учители, идеи и думи, мъже и жени, на които е голям длъжник.

И същевременно признава, че винаги е бил обсебен от времето, че се чувства смазан от неговия бурен наплив. Всичките му творби се въртят около това бягство в сърцевината на илюзията, която наричаме действителност. Автор на над 40 книги – на български са преведени „История на скитника евреин“ (2002), „Докладът на Гавриил“ (2010), „Бог: неговият живот и творчество“ (2015), „Славата на империята“ (2018) – Жан д'Ормесон е всъщност рожба на противоречието. Той играе непрестанно с логиката и абсурда, с езика и двусмислието. В „Този мой живот си беше хубав“ признава със самодоволство, с известна доза горделивост и арогантност, ала не без ирония, че всъщност е писател, френски писател. При това във времена, в които довчера триумфиращите по широкия свят френски писатели са, ако не на изчезване, то поне клонят към залез, защото кой би отрекъл, че значимостта им днес далеч не е такава, каквато е била преди век или два. Нарича себе си Последния мохикан, застрашен шедьовър, последна издънка на славна династия, динозавър, който е заплашен от изчезване. И на този застрашен шедьовър му се налага да работи години наред в полето на журналистиката (директор е на в. „Фигаро“ от 1974 до 1979 г.). Така времето отново го притиска, то отминава и тече, а той трябва да си даде сметка за огромната разлика между журналиста и писателя – ако първият търчи безспир подир отминаващото време, вторият трябва да улови течащото време, ако първият се фокусира върху спешното, вторият не бива да бърза, защото се цели в същественото. Ала Д'Ормесон знае, че сериозните неща започват със смъртта, че макар да живеем във времето, да остаряваме и умираме, все пак чувстваме, че сме вечни. Но дали сме способни да победим времето? Като истински французин и човек, преминал през школата на Декарт, разбира се, се съмнява. Лаконичният му отговор е: „Не съм много убеден в това“. Но е склонен да вярва, че срещу изтичащото време се издига нашият блян по вечността. Така стига до истината, че сме твърде големи за самите себе си. Разкъсвани между маломерността и величието, между нищетата и мощта, разбираме, че няма нищо невъзможно за силата на духа, затворен в тяло, обречено да изгние и появило се на тоя свят единствено за да се втурне към собственото си чезнене. „Всеки от нас е могъщ цар, окован, славен, клет, обречен да се превърне в прах и разкъсван от надежда“. И макар че вярата му се колебае, надеждата остава несломима. Той пее нейната песен, без да заличава оная част от припева, която добавя нотките на меланхолията и скръбта. Но и не спира да напомня за красотата на света. Затова, когато няколко месеца по-късно Франция се сбогува със своя писател, траурните думи на президента Макрон срещат вълна от одобрение: „Той беше дългото лято, на което десетилетия се радвахме с наслада и признателност. Защото бе способен да върне вкуса към живота у меланхолиците и надеждата у песимистите“.