Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Като дете го бяха кръстили „фантазьора“ и „очилаткото“. Четеше много, разглеждаше албуми, обичаше филмите. Но най обичаше, легнал с ръце под главата си, да гледа бухлатите бели облаци и да ги оприличава на хора и животни. Виждаше в облаците какво ли не. Кучета, агънца, динозаври, хора с бради, с шапки, с различни профили. Веднъж му се мярна едноок циклоп, друг път – кентавър, а един път съзря и разпуснатите коси-пипала на Горгоната. Дори му се стори, че бухлатият облак е изрисувал фигурка досущ като Малкия принц на Екзюпери, с шалчето, развяващо се подир него. Как съжаляваше, че не е художник, та да ги нарисува. Мечтаеше си за фотоапарат, за да направи изложба, която да озаглави „Облаци“.

Докато играеше с процеждащата се през облаците светлина, преживяваше божествени мигове. Веднъж небето бе нарисувало сякаш картина, наподобяваща фреската на Микеланджело „Сътворението на Адам“. Природата като че си играеше със сюжетите и образите. Изкуството ли наподобяваше живота, или неговите детски облачни образи бяха някакво непреводимо изкуство. Той виждаше Божията длан да се протяга, за да докосне другата ръка – тази на Адам. Полуизлегнати, двете фигури плуваха сред окръжаващите ги облаци. Как искаше да задържи тази менлива, изплъзваща се феерия от образи.

Присмиваха му се. Колкото и да се взираха в онова, което им сочеше, околните не виждаха нищо особено, казваха само, че скоро ще завали.

Когато порасна, не смееше вече да споделя фантастичните си видения с другите. Работата му бе тежка, станал бе минен инженер. Прекарваше по цял ден в шахтата под земята. Оставаха му само оскъдни часове, в които можеше да зърне небето. Като че бе сключил таен договор с небесната вис и това му даваше сили. Никой и нищо не можеше да му отнеме облаците. Той и облаците – заедно в техния свят.

Сега бе остарял. Племенникът му го настани в скромен старчески дом срещу невисоко заплащане – не можел да си позволи по-добър, такъв като за ВИП персони. Не се оплакваше. Взимаше примирено лекарствата, които медицинската сестра оставяше на шкафчето до него. Не се оплакваше дори когато бутаха количката, в която седеше, бързешком, сякаш се опитваха да пресекат първи някаква финална лента.

Съседът му по легло слушаше по цял ден и по цяла нощ радио със слушалки. Беше доволен, че не трябва да говори за себе си. А и нямаше нищо за разказване. Два брака, син в чужбина, който не се обажда, две-три позабравени и излинели вече любови. Оставаха му само облаците. Изненадващи, както винаги, те населяваха дните му. Все още беше жив. Макар и само в облачните си фантазии.

Един ден в стаята влезе управителката на дома. Посочи го и каза високо, види се по навик: „Ей, ти, ще те местим“. Покорно се остави да го бутат с количката. Не попита нищо – къде, при кого. А и какво значение имаше – важно бе само да има прозорец с плуващи облаци. Влязоха в асансьора. Санитарката подхвърли весело: „Издигаш се, качваме те на последния етаж“. Нещо тревожно трепна в него.

Оставиха го в средата на стаята. Огледа се. Нещо не беше наред. Полутъмно, като че някой те затиска. Очите му привикнаха със слабата светлина. И тогава прозря. В стаята нямаше прозорец. Горе на тавана се процеждаше слаб светлик от едва открехнатата малка капандура.

Колко време прекара така неподвижен в средата на стаята, седнал в количката – не знаеше. Не усещаше тъмнината – бе затворил очи. Пред него плуваха и се редяха фееричните облачни образи.