Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Разговор с проф. Иван Станков

„Захарий Стоянов е човекът, който се е движил с най-голямата българска скорост през времето. И затова пътят му е дълъг, макар да е живял малко.“

Животът на Захарий Стоянов е сякаш изплетен от парадокси. Не знаем почти нищо за първите две десетилетия от живота му освен разказаното от него в „Записките“. Епохата ли е тази, която „прави“ биографията на този гениален самоук, летописец на нова България?

Правило е да знаем много повече за написаното от един автор, отколкото за самия него. Особено за автори, чиито книги живеят по-дълго от тях самите. При Захарий Стоянов диспропорцията е завишена. Но такава е съдбата на биографите – обикновено остават без свои биографи.

За Захарий Стоянов и за „Записките“ са писали почти всички големи в българската литературна история. Има хора, които са му отдали години. Ще прескоча поколенията на Симеон Радев и на Боян Пенев, за да спомена поне по-скорошните – Ефрем Карамфилов, Никола Георгиев, Тончо Жечев, Светлозар Игов, Милена Кирова, Цветан Ракьовски, Иван Русков, С. Янев, Д. Михайлов и колко още. Но Захарий Стоянов си остана без свой биограф-митотворец, какъвто бе самият той за Левски, Каравелов, Чардафон и Ботев. И ще се окаже вярно, че почти всичко, което знаем за Джендо Джедев, е написано от Захарий Стоянов в първата част на „Записките“.

Може би наистина нашият юбиляр е последният самоук писател в българската литература. Точно в епохата на Патриарха! Малцина от следващите поколения писатели не са факултетни момчета (така Иван Динков наричаше своите поетически връстници). Десетилетия на окултуряване, образоване, натрупване, европеизиране. За Захарий Стоянов обаче без всякакво съмнение трябва да се каже – книгите и статиите му са „необразована“, нелогична, необяснима експлозия на националния речник, държан дълго време заключен в овчарска колиба.

Нашият юбиляр е от хората, направили епохата на „най-българското време“ (така Ефрем Карамфилов нарича времето на „Записките“). Но нали епохите и техните личности се правят взаимно, както се рисуват една друга ръцете на Мориц Ешер! Прилежащите условия осигуряват на Джендо бляскав метеоритен път – от тъмния застинал овчарски космос до най-плътните слоеве на атмосферата. В представите ми Захарий Стоянов е човекът, който се е движил с най-голямата българска скорост през времето. И затова пътят му е дълъг, макар да е живял малко.

В случай че се запитаме как е възможно това, добре е да помним, че става дума за голямото новобългарско Начало. За домостроителното десетилетие на държавата, на нейните институции и на културата ни. Прохождането из новите български времена днес изобразяваме с портретите на Иван Вазов и Захарий Стоянов. И те наистина са първите зидари на новия български дом върху неравната зеленина в периферията на Европейската карта.

И до ден днешен ни е трудно да определим какво са „Записките“ – роман, историопис, документална хроника или лични бележки за бъдещи мемоари. Те си остават просто... най-българската книга.

Каква амбиция и какъв порив води бедното котленско овчарче, което се самообразова и учи френски по табелите на магазините в Русчук, за да върви то към историческата си съдба?

Смятам, че Джендо е бил воден по улиците на Русчук от жажда. Тази жажда го е завела първо на овчарлък, където с огромна охота разглежда, пипа и усвоява живото тяло на езика. Същата жажда го отвежда до Варна, където не са го приели в светското училище, после до Русе по линията на трена на Мидхат паша, до читалище „Зора“, до дома на Обретенови, до градовете на българската национална революция, до Пловдив, до София. И накрая до Франция, на изложение!

Джендо-Захарий е неутолим. Все едно че има някакъв нечовешки вътрешен вакуум, който поглъща всичко – градове, хора, времена, книги. Това е жаждата по живота на човек, чиито последни граници са любопитството и удивлението от света. Дори и в първите вълшебни страници на „Записките“ Джендо не е дете. А аз винаги така си го представям – малчуган с изкуствена брада и с мустаки, облечен в смешни дрехи за възрастни. Малчуган, на когото започват му се удават изненадващо леко езиците – русский, французкий, но най-паче българский. Затова като списател толкова обича да играе на чужди езици. Няма книга, статия, фейлетон, открито писмо, в което Захарий да не играе с нещо – събития, хора, езици. За онази епоха това е най-играещият писател.

Във всяка национална култура има по няколко чудеса. Едно от българските е ставането на писателя Захарий Стоянов.

Съзирате ли паралел между „Записки по българските въстания“ и „Житие и страдания грешнаго Софрония“? Има ли свой литературен предходник Захарий Стоянов и къде е мястото му в българската литература?

Между „Житието“ и „Записките“ има тясна връзка, макар да са книги от две различни епохи. Общото между тях е – позволете ми терминологичното своеволие – поетиката на жироскопа (Бахтин нарича това авантюрно овладяване на пространството). Книги, в които героят пътува и линията на неговите странствания строи самата композиция. Най-формалната прилика е, че днес никой на изговаря пълните им заглавия. „Житието“ и „Записките“ нямат нужда от пълнота – заглавна, тематична, съдържателна, композиционна. Това са „насипни“ книги, които биха могли да се разширят или съкратят, без да загубят себе си. Първоличното повествование и тукидидският свидетелски патос на разказването държат „Житието“ и „Записките“ в буферната зона между историята и литературата и ни напомнят, че в началото на новата българска литература стои все пак една… история.

Но реалният предходник на писателя Захарий Стоянов в литературата безспорно е Любен Каравелов. Влиянието е видимо, физически видимо. А и исторически. По времето, когато издава събраните съчинения на бележития ни възрожденец, Захарий Стоянов пише „най-литературната“ своя книга – „Чардафон Великий. Биографическа скица в профил“. Иван Русков, един от прецизните по-млади изследователи на Захарий Стоянов, отбелязва, че макар единият да пише за българи от старо време, а другият за българи от ново време, близостта на двата текста е удивителна. Със сигурност раменете, върху които Захарий Стоянов стъпва най-осезателно, са на Любен Каравелов.

Специална сказка (днес бихме я нарекли студия) за стария писател Захарий Стоянов написва за 3 март 1885 г. През същата година тя излиза като самостоятелна малка книжка: „Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов“. Там, размишлявайки върху Каравеловите „Записки за България и българите“ (!!!!), Захарий Стоянов прокарва наблюдения – днес бихме ги нарекли аналитични – върху „това оригинално описание“, „юмора“ и „поетическата дарба“. Все неща, на които самият той ще заложи. Проследява газетарските приключения на Л. Каравелов в различните градове и страни, сякаш резюмира своите минали и бъдещи скиталчества из лабиринта на националната ни история. И още нещо важно, минаващо като непрекъсната линия в цялото му творчество: Захарий държи, че ако Любен Каравелов бе довършил обучението си в Москва, „то неговата обществена деятелност едва ли щеше да излезе по-далеч от чертите на неговата диплома“. Тази идея се просмуква в цялостното му творчество. Дипломираната интелигенция, търкала банките на разните университети, малко обществена полза принася. Жертва на острото му перо пада и френският възпитаник „Стоянчо“ Михайловски. И колко, колко още имена, осветяващи днес националния списък на първенците ни. Любен Каравелов, Левски и Ботев са за техния биограф обратни примери – примери за нестинарско влизане върху жаравата на народното битие.

Кое според вас подтиква самият Захарий да стане баща на българската историческа биография с книгите си за Левски и Ботев? Да не би да се опитва да подири в съдбите им и отговорите за своя живот?

Мисля, че Захарий Стоянов е първият борец срещу националната историческа амнезия. Първият борец срещу забравата. Стражът на паметта в българската литература. Не единственият, но най-важният. Сам участник в две от последните български въстания, той е събирал материал за Раковски, за четите, преминали Дунава, за Левски, за Ботев, за всичките важни личности на българската революция. Готвел се да пише „за всичко“. Впоследствие планът му се оказва невъзможен и идеята да бъдат профилирани, подредени тематично и съдържателно отделните книги, надделява. „Записките“ и „Васил Левски. Дяконът. Чърти из живота му“ са книги, писани паралелно, едновременно, но разделно.

И „Записките“, и биографиите на Левски и на Ботев, и книгата за Каравелов, и „Четите в България“, дори в някакъв смисъл и „Чардафон Великий“ са продукт на съзнанието му за мисия. Мисията да положи основите на българския пантеон, да сложи началото на разказа за българската история като наш национален – български – разказ. Мисия митотворческа в самата си природа.

Още в началото на биографията за Левски Захарий Стоянов пише няколко огнени изречения, които ще си позволя да приведа точно: „Посред възпяванието на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането на горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна самоунищожающа се тълпа…“.

Още тук е зададена една от най-важните черти на всичко, написано от З. Стоянов – кръгова отбрана срещу всяко посегателство, идещо отвън. И най-вече руското, което в онези години е облечено в законова уредба. Руски са генералските еполети, френетичното ура има руски поводи. Това ура става доминантен топос в цялата му публицистика, многократно е употребено с убийствена ирония в много от статиите му. Руски са и чуждите величия и на върха стои руският император. Националната идея, оформяща се в опозиция свое – чуждо, у Ботев имаше етноозначителен аналог българско – турско. У Захарий Стоянов, особено отвъд „Записките“, има много повече антируска, отколкото антитурска закваска. Навярно защото във времето, в което пише, турската опасност в голяма степен е преодоляна и на хоризонта остават оголени попълзновенията за поробване от освободителя.

Ето защо Биографът се издължава на най-нашите хора, на нашите най-едромащабни фигури – всичките съзнателни етноцентрици, с мощно магнитно поле, подредило сетне българските силови линии. С биографиите Захарий Стоянов се вглежда не толкова в близкото минало, колкото в започващото бъдеще. Можем да мислим за него като за иконограф.

Каква е ролята на тези мемоарни и биографични творби при създаването на официалния национален разказ за събитията? Как се вписват слабостите му като историк и изследовател в налагането на някои митологически компоненти на този разказ?

Захарий Стоянов не е историк. По същия начин, по който не е и писател, не е и журналист, не е и хуморист. Това е единствената възможност да бъде всичко в едно и също време. Историк наистина не е, въпреки че е събрал много документи за националноосвободителното ни движение. Но историкът е кабинетен учен, работещ с изворите, с документите. Човек на науката. Хладен ум. А в главата на Захарий Стоянов е вряща, клокочеща лава, която просто трябва да изригне. Такъв човек не може и не трябва да бъде историк. Нещо повече. Той не знае да бъде историк. А най-вече – не иска да бъде историк. И логиката му е изящна – ако Шекспир е можел да чете „Софокла и Еврипида“, той нямало да напише своите пиеси.

Мисля си, че без страстните, горещите, личните изречения на Бай Захари, някоя друга академична книга за Левски и Ботев можеше да даде различна посока на мисленето ни за Историята въобще. Защото митовете, глад за които изпитва всяко едно национално съзнание, не се пишат на професорски бюра. За разлика от космогоничните и есхатологичните, историческите митове са патетични, емоционални, издраскани са изцяло върху дясното полукълбо на мозъка ни. Персонажите им са живи, истински, реално съществували личности. От биографите им се иска само да ги представят като сюблимни, като непостижими.

Смея да отида още по-далеч. Захарий Стоянов написва не друго, а Новия завет в Библията на националната ни памет. Виждам основните му книги като евангелизирани разкази – Евангелие за Васил Левски Дякона, Евангелие за Любен Каравелов, Евангелие за Христо Ботйов, Деянията на апостолите (в „Записките“). Статиите му трябва да бъдат гледани като остри апостолски послания. Така Захарий Стоянов съгражда авторска Библия за новите български времена. Пише историята ни като национална религия. И това заработва. Неслучайно малко по-късно Вазов ще построи „Левски“, следвайки пунктуално евангелския наратив.

И още нещо. Ако човек се вгледа внимателно върху цялостните заглавия на книгите, ще забележи, че те винаги имат по една поясняваща „добавка“, чрез която заглавията се „изплъзват“ от претенцията за изчерпателност, за последна инстанция, за пълна автентичност и единствена правдоподобност – …Чърти из живота му, …Разказ на очевидци, …Реч, дадена на 3-ти март, …Опит за биография, …Биографическа скица в профил. Никакви жанрови претенции, напротив – симпатично бягство от академична отговорност. (В интерес на истината, трябва да се отбележи, че книгата за Ботев си е много дисциплинирано и скрупульозно изследване за живота на поета. Тя неслучайно е и последната му биография, там опитът е голям, а страстите – уморени.

Днес „Записки по българските въстания“ се нареждат до „Под игото“ на Вазов, но не са ли всъщност те „алтернативата“ на романа, обратът към голямата ни документална проза? Черпил ли е Вазов вдъхновение от „Записките“?

 „Записките“ и Биографиите, от една страна, и „Под игото“ и „Епопея на забравените“ предлагат двата варианта на мисленето за българската история – документалния и фикционалния. Документалният е украсен с белетристична орнаменталистика, а фикционалният – с документалистика. Документалистът З. Стоянов упреква автора на „Неотдавна“ Ив. Вазов в грешки, неточности и революционна нагизденост. Пише убийствена пространна рецензия за книгата и отхвърля категорично претенциите на Вазов, че „възпоминанията му са исторически“. Първоличния повествовател Захарий Стоянов нарича „страхопъзльо“. Уличава народния поет в плагиатство по повод „Митрофан и Дормидолски“ с най-подробни текстологични съпоставки с Гогол. Безспорно е и политическото разминаване между двамата. Изобщо за Захарий Стоянов Вазов е достойният противник. Как да не се радва човек и на този му избор!

За Вазов Захари Стоянов е „исторически овчар“, който владее „страшната мощ на популярния език“ и който „с една дума убиваше една репутация, с един епитет една партия“.

Не знам доколко Вазов се ползва фактологично от „Записките“ и от Биографиите. Специалистите навярно знаят (Милена Цанева говори за „родство“ и „близост“). Във всеки случай пред Иван Шишманов поетът признава, че „Епопеята“ е „поетическа асоциация, породена от „Записките“. Така или иначе, волно или неволно Вазов е в същата духовна линия. Човек трябва да се радва на тези начални литературно-политически караници и вражди. За националната литература те са здравословни.

И „Неотдавна“, и „Записките“ поставят темелите на следосвобожденското документално и мемоарно запаметяване на националната ни революция, в което се включват Константин Величков, Стоян Заимов и редица други автори. Затова през годините имаме такива прекрасни рецидиви като „Строителите…“ на Симеон Радев, като „Гоце Делчев“ на Яворов, като „Преживяното“ на Тодор Г. Влайков, като „Път през годините“ на Константин Константинов и колко още етапни книги на българската историческа и културна памет. Всички те могат да бъдат четени и като романи.

Никола Георгиев нарича „Записките“ един от „най-костеливите орехи за нашето литературознание“. Какви са подстъпите към този „костелив орех“?

Както към „Записките“, така и към всяка друга книга пишещият за нея не може да подходи другояче освен лично. За „Записките“ са написани може би най-хубавите страници в историята на българската критика. Наричани са по най-различни начини. Ето само няколко фрагмента: „Овчарски дивотии“ (кой друг освен Пенчо Славейков); „Под грубоватата повърхност на Записките се крие най-мъдрата творба на З. Стоянов и една от най-човечните книги в българската книжнина“ (Н. Георгиев); „Геният на Захарий е варварски непосредствен, първичен, художествено съвсем свеж, библейски първозданен (Т. Жечев); „Това е книга с небивало епическо могъщество“ (Св. Игов); „Поради своя огромен смислов обем и множеството нива и поднива, поради жанровата си хибридност и безбройните композиционни лабиринти, „Записки по българските въстания“ е една безкрайна книга.“ (Д. Михайлов). Стотици подобни изречения и становища са запазени в критическите натрупвания върху „Записките“. Свои прочити имат и професионалните историци. Но най-красивият прочит на това произведение направи моят баща. Беше моряк, но докато умираше, държеше „Записките“ на възглавницата си. Не беше прочел повече от двайсет-трийсет книги през живота си, а тази я повтори предсмъртно. Неговият подход ми се струва най-дълбок.

Как се възприемат „Записките“ след първоначалното им публикуване? Симеон Радев вижда тяхната роля там, където днес сякаш не я търсим: „Книгата има невиждан дотогава успех… С публикуването на своите „Записки“ Захарий пръсна в Източна Румелия своя комитетски ентусиазъм, съживи революционната традиция и даде на идеята за Съединението един тласък към съзаклятия“.

Симеон Радев напипва нещо много важно. Днес ние гледаме на „Записките“ като на исторически и литературен шедьовър, като паметник на отдавнашни времена, след който няма как тези времена да не бъдат и наши. Тогава обаче, при излизането на книгата през 80-те, всичко е на живо, всичко е на няколко години разстояние и при това – всичко продължава. Отсъстват само жертвите. Затова присъствието на автора в Пловдив, съзаклятията и събитията, в самия център на които е отново авторът – всичко това е като продължение на „Записките“, но в нов, „риалити формат“. Абсурдно е да мислим с „ако“, но можем ли да си представим Съединението без Захарий и неговите „Записки“?

Как бихте определили езика на Захарий Стоянов? Кое е онова, което прави писането му толкова запомнящо се и „релефно“, пресъздадено в ярки краски, миризми и звуци?

Почти нищо от онова, с което характеризираме прозата на Захарий Стоянов, не може да се научи. И краските, и звуците, и миризмите, и страхът, и възторгът – няма как да се научат. Трябва да са даденост на сетивата ти. Има изследователи (например Ал. Бурмов), които смятат, че в първите си статии в русенския в. „Работник“ Захарий Стоянов все още се учи да пише. Аз смятам, че този човек може да се е учил на много неща, включително на овчарлък и шивачество, но в езика, в литературата влиза научен. Парадоксално е, нали е самоук! Но кой ще го чака да се учи, ами че той разполага само с девет години, за да изгрее, да огрее и да залезе. Захарий няма време за учене.

И не става въобще дума за количества. Някой май беше преброил Вазовите думи, към петдесет хиляди. Не знам колко са Захарий-Стояновите. Едва ли са по-малко. Но не е въпрос на речник. Това е като апостолското проговаряне на чужди езици. Овчарят започва да говори не от себе си, а сякаш му се диктува свише. Самата вяра, че проповядва историята като национална религия, ражда езика му. При това с такава мощ, че може да заповядва на планините да се преместят и те се преместват. Ето тази жива вяра е езикът на Захарий Стоянов. Говорител на Истината. Днес знаем, че неговата истина невинаги е единствената. Но ако имаше днешните знания, Захарий никога нямаше да стане нашият евангелист.

Никола Георгиев се удивява на многото езици на Захарий Стоянов в една и съща книга. Наистина писателят жонглира свободно с всички възможни български езици, езиците на всички жанрове, на всички възможни стилове. Никога едногласно, винаги амбивалентно. Скоро се зачитах в изреченията на „Под игото“. Ами че и там няма нищо еднозначно! Също като при нашия юбиляр (та са и набори). Двугласието, многозначността, неподозираните изразни възможности на българския език у тези двамата опоненти достигат невероятни надморски височини. И как е станало това толкова бързо – като на кадри от научнопопулярен филми за разцъфтяването на цветята!

Навярно у Захарий Стоянов има много необяснени и необясними неща. Но най-необяснимото е именно езикът му. Единственото, което не може да ти се даде, ако го нямаш.

Как да си обясним парадокса на „забравянето“ на „Записки по българските въстания“ до откриването им през 30-те години на ХХ в. от проф. Ал. Балабанов, случайно попаднал на тях в едни нощви в Копривщица?

Мисля, че откриването на книгата през 30-те е част от индивидуалната митология около Александър Балабанов. Нито Захарий Стоянов е бил забравен, нито „Записките“. Просто излизат по естествен начин от центъра на вниманието. До началото на века, а и до малко по-късно те са си върху работното бюро на българската критика. За тях говорят и пишат хора като Симеон Радев, като Пенчо Славейков, като Боян Пенев, като Иван Радославов. Но все пак новият век идва със страшна буря, започва битката между новопоявилите се млади (около „Мисъл“) и старите набори на Захарий Стоянов и Иван Вазов. Затваря се университетът, започват символистичните кръгови ежби, започват войните и нямат свършване, защото с техния край идват бунтове и атентати, пак с руски привкус. Но наистина 30-те години, първото успокоено десетилетие се връща мощно към Захарий Стоянов. Може би заради петдесетгодишнината от смъртта му. Преиздават се книгите му, включително „Чардафон Великий“. Засилва се наново интересът към творбите му. Леко едностранно, с цензурни намеси (тази неща са описани в детайли от Иван Русков). В навечерието на новата война има нужда от такива мощни патриотични оръдия. Националното трябва да бъде не на мода, а на власт. И литературата отговаря, като жертва качество, но се пропива, дори подгизва от историзъм. Интересът към Захарий е закономерен и логичен.

Много неудобни неща има у Захарий Стоянов за цялата втора половина на века, съветизирана и русифицирана във всички области на българския живот. Но Захарий Стоянов и неговата цялостна проза минават през всякакви времена и естетически епохи заради своята жизнена сила. Екзотично цвете с устойчива коренова система на плевел. Неизтребимо.

Всеки, който е посягал към думите, би се помолил и на Бога, и на дявола да му помогнат да напише само една от книгите на Захарий Стоянов. Вулкан от думи, от вяра, от воля, от изразителност (днешната дума е експресивност), от ирония, от трагизъм. От талант. И всичко – на живо.

Трябва с тъга да отбележа обаче и другата тенденция. И „Записките“, и „Чичовци“ – моите и на гилдията любимци, към които спокойно може да се прибави дори „Под игото“ – стават все повече филологическо четиво. И виновник за това тъжно явление е светая светих на литературата, нейният език. Младите хора са на все по-голямо разстояние от него.

В наши дни фейлетоните и памфлетите на Захарий Стоянов се четат наравно с Алековите. Ала навремето тъкмо той е в основата на уволнението на Алеко Константинов като прокурор, и то по политически причини. Съответно Щастливеца гледа на Захарий като на въплъщение на „сопаджийството“ и политическата простащина? Как да си обясним това разминаване?

Аз не виждам Захарий Стоянов като простак и сопаджия. Вярно, не е рафиниран като Алеко, не е расъл в сецесионна къща на тежък свищовски търговец, не е учил в странство, хеле пък в Русия. Не е ходил по ниагарски водопади и пътеписите му са от комитет до комитет. Нещата най-вероятно имат междуличностна основа. Дори не толкова лична. Алеко Константинов е писар в канцеларията на Марко Балабанов, губернатор на Свищов от Руско-турската война, който впоследствие е любима мишена на публицистичния жупел на Захарий Стоянов (не на едно място го нарича „калугер“ и „превратаджия“). Но най-вече близостта на Алеко до Петко Каравелов, към когото нашият юбиляр е може би най-остър през втората половина на 80-те.

Но Алеко не е и няма как да бъде от враговете на Захарий Стоянов. Те имат разминаване и във времето (разликата им е 13 години), слабо застъпват активните си творчески периоди. Основните работи на Алеко излизат след смъртта на Захарий, така че тук няма разразен естетически и идеологически конфликт. Алеко още не е израсъл достатъчно, за да бъде сериозна мишена за Захарий Стоянов. А „сопаджийството“ и „простащината“ са клишета с най-висока фреквентност в следосвобожденската публицистика. Пък и Захарий Стоянов е с много висока позиция. Нормално е да опере политическите пешкири на партията си.

Наричат „Чардафон Велики“ една от „най-непрочетените български книги“. На какво пък се дължи тази нейна участ?

„Чардафон Великий. Биографическа скица в профил“ е най-странната творба на Захарий Стоянов. Тя наистина е най-непрочетена. Второто издание излиза почти шест десетилетия след първото (1942). Тя е най-забравената и най-забравяната творба. От 1942 г. досега не ми е известно друго издание освен това на „Хермес“ от 1995 г., обгрижено от Иван Русков с предговор, скрупульозни бележки и всички изисквания на академичните издания.

„Чардафон Великий“ може да отиде както при биографиите на Левски и Ботев, така и при „Бай Ганьо“. Това е най-свободната и най-смешната книга на своето десетилетие. Най-литературната за своя автор, тъй като макар да има исторически нагласи, няма пантеонен ангажимент. Най-дифузионната, най-нееднозначната. В една от първите рецензии книгата е наречена „един голям фейлетон“. Присъединявам се към автора ѝ, Петър Пешев – „Чардафон Великий“ е най-успешният, най-смешният, най-разгърнатият фейлетон на Захарий Стоянов.

Това е книгата, в която писателят слиза от евангелизаторския амвон на предишните записки и биографии, слиза при един необикновен посвоему, но редови български човек. При това жив и живял доста след смъртта на автора. „Чардафон Великий“ е биография на историческа личност от третия ред. Биография на поборника без нимба. На обърнатия, карнавализирания поборник. Убеден съм, че именно тук повествователната стихия на Захарий е разюздана, помитаща. Макар да е неравноделна, съшита, разпокъсана, анекдотична – книгата поробва със свободата и жизнеността си. Претъпкана е с белетристика, история, документалистика, фейлетони, памфлети, статии. Същият синтез, както при „Записките“, но освободен от всякакви сакрализиращи ангажименти. Волна книга. Първата книга на Захарий Стоянов, която е написал сякаш за себе си. Единствената му не-храмова книга. Единственият му апокриф. В „Чардафон Великий“ за пръв и единствен път разказването доминира над разказаното.

Отношението към Русия и независимостта на България ярко белязва съдбите на Стефан Стамболов и Захарий Стоянов. Русофоб ли е Захарий Стоянов?

Любовта на Захарий Стоянов по ботевски е захранена с омраза. С омраза към поробителите, към угнетителите, към потисниците и към продажниците отвътре и отвън. Захарий Стоянов залага живота си за свободата и доживява Освобождението. Посвещава се на съединението на Източна Румелия с Княжеството и също го доживява. Но голямата идея на живота му е независимостта на българската държава, на нейните институции и на нейната политика. Това се случва двайсет години след смъртта му. Цялата му следосвобожденска дейност и като политик, и като публицист, и като писател сочи, че в разбиранията му и Освобождението, и Съединението са половинчати форми на свободата и че само независимостта на младата държава може да я направи наистина свободна. Това е най-важната, външната граница на личната му идеология.

Иначе творчеството му е осеяно с антирусизми. Но на много места в прав текст заявява, че мишена на неговия патос не е руският народ, а антибългарските попълзновения на руския царизъм, на руското правителство, на руските генерали и шпиони (любимецът му е генерал Каулбарс) и на Руската църква. Често, при това в качеството на много добър познавач, говори възторжено за големите руски писатели от Пушкин, Гогол и Белински до Херцен, Добролюбов и особено до Чернишевски, на когото симпатизира и поради двайсетгодишното му сибирско заточение, довело в крайна сметка до смъртта му. В много от статиите и фейлетоните си заклеймява и българските проводници на руската имперска политика – от Васил Друмев, Марко Балабанов и Драган Цанков до променените позиции на Петко Каравелов, към когото в началото има нескрити симпатии.

Не мога да не отбележа поне два от „русофобските“ му текстове. Първият е отворено писмо до Иван Сергеевич Аксаков в качеството му на редактор на в. „Русь“ (неговата кандидатура е издигната за български княз по време на Учредителното събрание). Тази публикация има тъжна съдба. Трябвало е да излезе на 22 януари 1886 г., но броят е спрян от цензурата и писмото е публикувано на 12 март с.г. в „Независимост“, при все че на 27 януари Аксаков умира. Ето идеята и езика на откритото писмо до мъртвия: „В брой 24 на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да се погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. (…) Турците, които са агаряни, немците и унгарците, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено е! Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители“. С такъв вид полемизъм е посипана цялата публицистика на Захарий Стоянов. Но аз не намирам това за русофобство.

Може бе единствено в статията си „Катков умрял“ нашият човек е пресолил супата, преминал е границата. Не заради позицията си, тя е същата, стократно повтаряна. А заради изречението „Още един път ние поздравляваме нашите братя руси със смъртта на своя жесток и безчестен тиранин“. Иначе Михаил Никифорович Катков, главният редактор на „Московские ведомости“, е имало за какво да бъде нападан, най-много от поляците естествено.

Пак да кажа. „Русофобството“ на Захарий Стоянов е мотивирано, родено от антибългарската политика на руската имперска политика след Освобождението. Родено от е от патологичната негова българофилия, от която може да страда само човек , посветен безостатъчно на своята осъзната мисия – независимостта на младата българска държава.

Пак по тая линия са караниците му с Балабанов, с Каравелов, с Благоев, с всичките опоненти. Смята, че не разбират добре българския човек, който иска просто да бъде оставен на мира, да решава сам съдбините си, да си гледа работата и да издържа и изучава челядта си.

Какво е мястото на „журналиста“ Захарий Стоянов в политическия живот след Освобождението? Откривате ли приемственост между неговите мемоарно-биографични произведения и публицистиката му, отличаваща се с остра полемичност и партийна пристрастност независимо от резките политически обрати, през които минава някогашният революционер?

„Журналистът“ Захарий Стоянов е навсякъде, във всичко написано. Всичко започва да расте в едно и също време. Открива публицистичните си фронтове още през 1881 г. във в. „Работник“, в Русе. Това е годината, в която започва да си събира и „Записките“, чиято първа част излиза през 1883 г. Всичко върви едновременно-заедно. Затова е и толкова трудно да отделим неговите езици, които да ни отведат към „жанровете“ му. Но нали тъкмо тая невероятна смесица, която в аудиторията наричаме синкретизъм, превръща Захарий Стоянов в нашия Бай Захари. В най-нашия български писател.

Въпросите зададе екип на „Култура“

Проф. Иван Станков е литературовед, писател и преводач, преподава българска литература във Великотърновския университет. Автор е на книгите: „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992), „Йовковото творчество“ (1995, 1999), „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996), „На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001), „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010), „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (2012) и др. За книгата си „Спомени за вода“ (2014) е носител на наградата за проза на Портал Култура.