Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

С Александрина Пендачанска разговаря Светлана Димитрова

След пандемичната изолация първият ангажимент на Александрина Пендачанска беше в постановка на „Макбет“ на Верди на сцената на Летния театър във Варна.

През последните години често се завръщате в този театър. Бяхте Тоска, преди това направихте юбилейния си концерт.

Това сътрудничество се оказа много успешно и плодотворно. Много съм щастлива, че постановката на „Макбет“ се състоя. Имаме планове за догодина и се надявам да продължим и занапред, защото се чувствам много добре във Варна и мисля, че съвместната ни работа е от полза и за мен, и за театъра. В България аз пея на малко места. А и във Варна е роден дядо ми.

Преди време бяхте казали, че една от ролите, които сте оставили за по-късен етап в кариерата ви, е Лейди Макбет. Изпяхте я и в България. Как я усещате?

Тя беше отложена за по-късни години и съм била права. В действителност, докато нещо не мине прeз гърлото, човек не знае как то ще му легне. И се оказа, че с Лейди Макбет не съм сбъркала. Гласът ми е подходящ за тази роля. Много ми е удобна, дори лесна. Много е странно. За нас, певците, има неща, които изглеждат лесни, но могат много да ни измъчат, а има други, които изглеждат трудни, а всъщност по естествен начин гласът се подрежда по тях и този случай е точно такъв. Тази роля за мен е вокална наслада.

Разбрах, че по-късно през сезона Варненската опера ще я представи и в залата. Вие имате ли покана?

Имаме такива планове, но в момента е трудно да се правят планове.

За първи път ли се срещнахте на сцената с Кирил Манолов и Иван Момиров?

О, да! Беше прекрасно сътрудничество и партньорство. Тъй като Макбет и Лейди Макбет са непрекъснато на сцената, хора от публиката после ми казаха, че се е получило много интересно, а за нас беше истинска наслада. Другото откритие беше удоволствието да работя с Найден Тодоров. Отношенията между диригент и солист много трудно се обясняват. Те или се случват, или не. Въпрос на химия. Или дишате и мислите по един и същи начин, или не. Ние с Найден дишаме по един и същи начин и тази химия се създаде в първия миг. Това се редки моменти, но когато се случат, е истинско удоволствие.

Не мислите ли да направите нещо заедно и в София?

Да, мислим, но нека той да го представи. Ще имам концерт във втората част от сезона.

След толкова много роли, които сте направили, остана ли някоя, за която мислите. Пак преди време бяхте споменали Манон Леско…

Малко са останали. Да, Манон Леско… Останаха Абигаил („Набуко“), Одабела („Атила“) и Турандот.

Освен други, които вие да откриете…

Да, но това са ролите, които съм оставила за последно и за които съм мечтала. Остана и немският репертоар, защото това е друг свят. Този свят ми се откри със Саломе. Той те засмуква по някакъв начин. Но не знам, предстои да се разбере дали ще се случи, не е невъзможно. От Вагнер изпях Кундри, от Щраус – Саломе, и Хризотемис от „Електра“. Така че и тази врата съм отворила, надникнала съм и много ми хареса. Но в италианския репертоар се чувствам по-сигурна и ми е по-удобно, тъй като говоря италиански. Немски разбирам, но не говоря свободно.

През март, когато беше наложена забрана за спектакли и концерти, имахте ли време за поглед назад – какво се е случило през годините, добро и лошо?

Аз всъщност се върнах в България, за да взема японска виза, защото през пролетта трябваше да съм за три месеца в Япония, да пея „Саломе“, „Мантията“ от Пучини, но всичко пропадна. И си останах в София. Разбира се, погледът назад е неизбежен, защото тази година ставам на петдесет. В такава година човек размишлява. Освен това аз съм анализиращ човек и трудно излизам от това състояние. Такава е природата ми. Не съм спирала да мисля какво съм постигнала и да го оценявам. Днес мога да бъда доволна, че след всички тези години, след всичко, което мина през гърлото ми, след всичките над 75 роли – съм в много добро вокално здраве. Намирам това за моя най-важен принос към тази кариера, която е вече дългогодишна. Успях да запазя гласа си, не го унищожих. А това можеше да стане много лесно, тъй като започнах да пея на 17 години. Имаше много рискове и опасности по пътя, които успях да преодолея. Затова съм благодарна първо на майка ми, тя постави в гласа ми основите на една техника, която е предпазваща и благодарение на която оцелях през тези години. Това е основното – техническата възможност да се справим с трудностите на репертоара. Второ, тя ме възпита да мисля, когато взимам решения в работата, за репертоара, за кариерата. Това не е било случайност. Моят единствен принос бе да се оставя на събитията да ме поведат, да не им се противопоставям през десетгодишния период, в който пях основно Моцарт и барокова музика. Този период се превърна в нещо като застрахователна полица за по-нататък. Първо се научих на вокална дисциплина, защото този репертоар е възможно да бъде изпълняван с умения, които си принуден да придобиеш. Без тях не може.

А и вие работехте върху него с някои от най-големите специалисти.

Да, чисто интерпретативно, но и вокално, защото всички тези неща са свързани. Така успях да си осигуря вокално дълголетие. Нямаше да бъде така, ако в трийсетте си години бях продължила, както бях започнала и в края на двайсетте вече пеех „Роберто Деверьо“, „Луиза Милер“, „Двамата Фоскари“ – навлизах във Вердиевия репертоар. На 27 години изпях „Роберто Деверьо“, а хората понеже не познават Доницети, си мислят, че това е като „Любовен еликсир“. Всъщност разликата между „Макбет“ и „Роберто Деверьо“ е нищожна. И двете изискват същата вокална подготовка, същите вокални умения и техника. Вярно е, че тогава съм била по-млада и затова ми се е сторила по-тежка. Но тогава ми беше много по-тежко да изпея Елизабет на Доницети, отколкото днес Лейди Макбет. Ако бях продължила по този път в по-тежкия репертоар, не зная какво щеше да се случи. През 2003 г. започнах да работя с барокови оркестри, с диригенти като Рене Якобс, с когото направихме много записи – „Дон Жуан“, „Агрипина“. Много неща направихме и на сцената, и в студиото. Беше изключително важен период от живота ми. Това съхрани гласа ми, за да мога, когато наистина дойде времето – в четиридесетте си години, да се обърна към по-драматичните партии.

Преди година направихте своя първи майсторски клас. Казахте, че вече сте готова да предадете това, което носите, на следващите. Смятате ли да продължите?

Задължително. Аз исках да преподавам, но не знаех дали мога. Всяко нещо, което правим, трябва да го правим с удоволствие и да ни носи радост, защото иначе не сме добри в него, а и не сме полезни. Преподаването е призвание. Има учители, които не могат да правят нищо друго просто защото тази дейност изпълва живота им. Откритието на майсторския клас беше, че като влязох в залата и седнах пред пианото, се забравих. Времето преставаше да тече, то нямаше значение, така ме поглъщаше и такова удоволствие ми доставяше да чувам как само една дума може да промени някого и да обогати разбирането му за пеенето. Това ми донесе невероятно удоволствие, което беше и споделено, защото работата ни е двупосочна. А когато ти си изпълнен с подобно удоволствие, е естествено да го предадеш и на човека отсреща. Със сигурност ще продължа да преподавам.

Продължихте ли да поддържате контакт с момичетата от курса?

Разбира се. Те продължават да ми пишат. Все повече хора ме търсят и това е естествено с напредването на опита и възрастта. Във Варна чух две момичета. И това ме изпълва с много заряд и радост, защото ние трябва да предадем знанието, нямаме право то да се изгуби заедно с нас.

Направихте заедно със съпруга си Найо Тицин филми за знакови роли от репертоара ви – Саломе, Кармен. Ще продължите ли?

Защо не, но той самият има толкова ангажименти и се захвана с толкова много неща, които го погълнаха по прекрасен начин. Фестивалът Master of Art всъщност тръгна от неговите филми. Той беше поканен на няколко фестивала. Филмът му „Агрипина“ беше взет от фестивала в Торонто, най-големия за филми за изкуството, и след като отиде там, той толкова се вдъхнови, че поиска българската публика да види тези прекрасни филми. Беше нещо като просветителски порив, да отвори очите на публиката и за този тип филми. Оказа се, че има жажда за тях. Този фестивал се разрасна, вече се провежда и в Пловдив и Варна. Онлайн изданието, което направи през април, по време на изолацията, беше много, много успешно. Идеята за него му дойде в последния момент и се оказа, че има голяма гледаемост. Така публиката се разшири. Защото, след като изгледаш тези филми, ти си вдъхновен и окрилен, освен това и научаваш много неща, които обогатяват знанието и живота ти. Тези филми ни отнасят в други пространства и в друго измерение, изпълнено с красота и светлина, с творчество. И е вдъхновяващо.

От гледна точка на настоящата ситуация как мислите, че ще се развива музикалното изкуство и най-вече операта като синтез на всички изкуства? А и преди всичко кариерата ви?

Нямам никаква представа. Единственото, което можем да направим, за да си спестим страданията, е да посрещнем бъдещето с отворено съзнание и сърце. Да се възпитаме в много по-голяма гъвкавост, да се научим да приемаме живота и света такива, каквито са, и да се радваме на това, което имаме в момента, да престанем да живеем в бъдещето. Това е силно възпитателен процес, защото човек се чувства много по-пълноценен и щастлив, когато оценява настоящия момент и може да му се наслади. В момента се учим на това.

Колкото до мен, имаме планове с Варненската опера, със Софийската филхармония, разбира се, със Софийската опера. Имам един-единствен ангажимент, който не е отпаднал за този сезон и е потвърден засега – в Берген, Норвегия, с „Макбет“.

Споменахте майка си, Валери Попова – една прекрасна оперна певица, направила незабравими роли на сцената. Тя ли ви подтикна да се обърнете към пеенето? Доколкото си спомням, вие учехте пиано.

Основна черта на възпитанието, което съм получила от родителите ми и което се опитвам да предам на моите деца, е, че децата са еволюционна стъпка. Това повтарям непрекъснато: „Ако вие не ме превъзхождате, значи не съм си свършила работата“.

Това от самото начало ми е дало такава свобода и усещане, че майка ми е там, за да ме направи по-добра от себе си, и аз съм там, за да направя моите деца по-добри от мен. Много пъти са ме питали за съперничеството и аз не съм разбирала въпроса. Как е възможно да има съперничество между дете и родител! Сега, с годините, си давам сметка в каква духовна щедрост съм била отгледана. Тази щедрост майка ми я проявяваше във всеки един момент. Това дава на детето невероятна сила – да усещаш такава невероятна подкрепа от родителите. Но майка ми беше такава не само като родител, тя беше невероятно щедър и голям човек, който никога не осъждаше другите, човек, който можеше да обича другите такива, каквито са, без да иска да ги променя, за да стават такива, каквито на нея са ѝ удобни. Тази щедрост към света наоколо аз осмислих с времето и какъв шанс съм имала да бъда до такъв човек. Тя беше въплъщение на финия, деликатен дух. Изтънчен, мек и фин човек, което се пренасяше и в пеенето ѝ. На сцената тя беше изискан музикант с тънък усет за пеенето. Само като си помисля колко млада си отиде. Сега щеше да навърши 75 години.

Наред с великолепните си оперни превъплъщения, тя имаше невероятен усет и към ораториалната музика. Изпълни редки произведения, които не всеки оперен певец би се ангажирал да представи.

Когато пуснах на Рене Якобс „Матеус пасион“ с Добрин Петков и майка ми, той замлъкна. Един такъв световен специалист, музиколог, диригент, откривател и разбира се, специалист по музиката на Бах, когато чу майка ми, онемя. Забележително е, че сме имали музиканти с такава кристална прецизност и дълбока чувствителност за интерпретацията на тази музика. Тази отдаденост на изкуството, да изпитваш смирение пред гения на Бах – музикантите в световен план могат да се поучат от начина, по който работеше Добрин Петков. Аз си спомням този период. Днес нещата се претупват навсякъде. Днес си във Виена, утре в Мюнхен, после пееш в Париж, свириш или пееш абсолютно несъвместими помежду си произведения, скачаш от едно на друго. Това е съвсем друга логика и философия на музицирането и е толкова дълбоко неправилна! Това бяха други хора.

Имахте възможност, макар и рядко, да бъдете заедно на сцената.

Не съм си давала сметка какъв късмет съм имала. И колко невероятно, дори уникално е това в световен мащаб. Подобни случаи има много малко. Имала съм шанс с тази майка. Не мисля, че съм го оценявала тогава. Да пееш например дует на Норма и Адалджиза… Тя можеше много още да даде, защото беше наследница на школа, създала някои от най-големите български оперни певци. Ученичка е на Христо Бръмбаров. Тя знаеше много за пеенето. Не спираше да работи – всички тези часове пред пианото в търсене, в усъвършенстване. Тя работеше така сама, както и с учениците си. А на сцената беше вярна на музиката, на потапянето в образите.

Цялата ваша фамилия е музикална – баба ви е пианистката Вера Бонева, леля ви е също известна пианистка и педагог – Антонина Бонева. Имахте ли музикални вечери?

Не, защото те работеха много. По цял ден пееха, свиреха. Ние всички живеехме заедно в един апартамент в центъра на София и във всяка стая се свиреше и се работеше нещо. Вечер, като се събирахме заедно, не продължавахме да свирим, което май е жалко. Въпреки че като се събереше целият род, се свиреше и се пееше. Например Андрей Дреников, който е първи братовчед на майка ми, тогава беше млад композитор, свиреше на цигулка и пиано и изпълняваше пред нас новите си песни. С леля ми Антонина пееха италиански и френски песни. А и аз съм се явявала на конкурси с негови детски песнички. Това беше фамилия, изтъкана от музика. Да, всъщност като празнувахме, се пееше и се свиреше. Но не се свиреше например квинтет на Брамс. (Смее се.)

Александрина Пендачанска дебютира на оперната сцена на 17 години, представена от Гена Димитрова на голям концерт в НДК, където изпълнява по изключителен начин арията на Виолета от „Травиата“ на Верди. Печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, след това втора награда на Международния певчески конкурс в Билбао, а през 1989 г. – певческия конкурс UNISA в Претория. Неин вокален педагог е майка ѝ Валери Попова. Дебютира на сцената в Билбао, в операта „Лучия ди Ламермур“ на Доницети. Участва в представянето на някои редки опери като „Хамлет“ на Тома, „Паризина“ на Доницети, „Адина“ и „Ермионе“ на Росини. Артистичният ѝ псевдоним е Алекс Пенда. Някои записи с нейно участие: с Рене Якобс за „Хармония Мунди“: Вителия от „Милосърдието на Тит“ на Моцарт (две номинации за Грами за най-добър класически запис и за най-добър оперен запис през 2006 г.); Донна Елвира от „Дон Жуан“ на Моцарт; Електра от „Идоменей“; Агрипина от едноименната опера на Хендел (номинация за Грами за най-добър оперен запис през 2013 г.); Арминда от „Мнимата градинарка“ на Моцарт. За „Наксос“ записва Семирамида от едноименната опера на Росини. На DVD с нейно участие са записани: „Дон Жуан“ с Рене Якобс, „Роберто Деверьо“ с Ален Гингал, „Двамата Фоскари“ с Нело Санти, „Орландо Паладино“ с Рене Якобс, „Малка тържествена меса“ с Рикардо Шайи.