Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Яна Лозева е фотограф, завършва специалност „Фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и снима често театрални спектакли, улична фотография и портрети. Автор е на няколко самостоятелни изложби – „Пряка светлина“ (2014), „Адата“ (2015), „Ела при мен“ (2018), „Терминал“ (2019), а също и на книгата „Дълго лято“.
 

При фотографите има един повтарящ се мотив – голяма част от тях са искали да бъдат художници. Вие рисувате ли, искали ли сте да бъдете художник?

Исках да бъда художник, но когато съм била трети или четвърти клас. Помня, че преди да започна да снимам, исках да пиша. Но когато започнах да снимам, само това ми се правеше и всичко друго отпадна. Затова снимането не е било за сметка на нещо друго. 

Какво снимахте в началото?

Снимах много залези, разни небеса. Била съм сигурно 14–15-годишна, но правех и много автопортрети, снимах приятели, съученички и беше страшен гъдел. 

Винаги ли ви е било по-интересно да снимате хора?

Да, хората винаги са ми били интересни и винаги съм обичала да снимам хора и разни човешки неща. Обичам природата, но по-скоро обичам да съм там, сред нея, и не ми е толкова интересно да я снимам. Или не умея.

Значи сте били от тези деца, които са обикаляли непрекъснато с фотоапарат?

Да, имахме семеен фотоапарат, някаква сапунерка, с която обичах да снимам. Малко беше трудно, защото всички тези кадри трябваше да бъдат проявени след това. А този фотоапарат беше предназначен да се вади за екскурзии или рождени дни, не да се снима непрекъснато с него. Наистина беше страшен гъдел това снимане, помня, че си правех дори автопортрети заради желанието нещо да снимам.

Никога ли не е имало колебания дали фотографията е вашият път?

Тогава нямаше. Сега като че ли повече се чудя с какво допринасям. Но може би това колебание има общо с някакъв натюрел, защото аз съм несигурен човек. Съмненията ми са по отношение на това как се справям. Иначе с годините като че ли по-трудно става криволиченето и тръгването по различни пътища – колкото повече вървиш, толкова повече се стеснява пътят. Човек с годините като че ли си копае коловози, в които стъпва по-уверено.

Фотографията като всичко друго е и въпрос на натрупване – как си личи чрез снимките например какви книги обича фотографът и що за човек е?

Не знам дали има такава директна трансформация, защото тези натрупвания не са само въпрос на това какво четеш и какво гледаш, но и на това какво ти се случва и какъв живот живееш. А може и нищо да не личи – има страхотни фотографи, при които не можеш да разбереш какво обичат, какво са гледали или какво са чели. Това са хората с много силен почерк, с много специфичен стил, който няма нищо общо с нищо друго – това, което всички се опитваме да постигнем. При тези хора не става просто да отидеш, да видиш фотографиите им и директно да разбереш какво има отдолу. Въпреки че май винаги в дъното на фотографията има някакво класическо изкуство и това си личи.

А този почерк как се изгражда? Предполагам, че и в НАТФИЗ ви учат как да го разпознаете, сигурно при някои фотографи е ясен още в началото, а други цял живот го изграждат.

Не знам дали някой може да те научи, по-скоро би трябвало да ти помогне сам да го намериш – ако го имаш. Но иначе, особено ако стане фикс идея – на всяка цена да си различен, малко се обезсмисля. В момента е много трудно, защото ние виждаме всичко и непрекъснато се сравняваме. Аз като видя нещо, преди да съм го снимала, вече съм си помислила как това е снимано, къде съм го виждала, а това е много затормозяващо. Дори понякога се превръща в проблем, защото те спира, не посягаш да снимаш. Това усещане, че всичко вече е правено, е малко обезкуражаващо.

С това, предполагам, че се сблъсква всеки, който се занимава с фотография, кино, литература... Просто в един момент си даваме сметка, че създаваме още излишен шум в едно пространство, запълнено до пръсване с излишни неща...

Да, особено онзи, който създава визуални картини. Но така човек много лесно може да се откаже.

Затова е интересно как се продължава след това?

Би трябвало да продължаваме, защото не можем да не се занимаваме с това. Според мен началото винаги трябва да е като игра. Много ми липсва как съм снимала в началото – листенце, трева... Може да е било супернаивно, но тогава правиш свои неща и нямаш тази преграда, свързана с очакванията на другите, пък и със своите очаквания. А сега слагам някакви предварителни представи как ще бъде видяно това през чуждите очи, какво ново ще каже, кой ще го види, как се вписва и т.н. Разбира се, това е неизбежно. Но се опитвам да създавам по-малко неща, които за мен да са смислени. Опитвам се да не произвеждам непрекъснато картинки или ако го правя – да внимавам какво показвам.

Интересно е как фотографията е свързана с егото на снимащия, защото ми се струва, че когато човек снима, той избира да изчезне и да бъде незабележим. Вие много често снимате театрални спектакли – какво се изисква от този тип снимане?

Театралната фотография е някакъв вид репортаж, при който фотографът трябва да си свърши много добре работата и не трябва да се занимаваме с неговия стил. Там сякаш няма толкова силен емоционален заряд или ако има – това не е толкова добре.

Защо?

Защото, ако започнеш да боравиш с разни фотографски трикове и започнеш да го правиш твърде интересно, това не е добре за театралната фотография. Не гледаме колко хубави обективи има фотографът, а гледаме части от постановката. Фотографията не трябва да ни пречи да добием представа за представлението по възможно най-добрия възможен начин. Всичко трябва да е деликатно. Колкото до егото – снимките винаги говорят за човека зад обектива. Дори да не си личи само от един кадър, ако гледаме поредица от неща по-дълго, винаги откриваме какво има на дъното. Особено ако става въпрос за наративна фотография и по-лични проекти, там особено си личи. Или поне отношението си личи. Няма формула и при всеки човек е различно – доколко всичко минава през теб и тогава има голямо значение колко силно е егото ти.

Пейзажи или портрети? Защото дори когато работите по проекта „Терминал“ – серията, направена на изоставения остров Адата в Пловдив, вие разказвате за това място чрез човешките фигури? Не обичате ли да снимате природа освен онези първи залези?

Снимала съм и природа. Когато попаднах на остров Адата в Пловдив през 2013 г., снимах само острова, без хората, само природа. Малко притеснителни снимки – не са тези зелени пейзажи, които виждате по-късно. В онези снимки има нещо застрашително. Подозирам, че има нещо в мен, което не ми позволява да снимам красиви пейзажи. 

Дали това не се нарича критично мислене, защото днес светът е пълен с толкова красиви и нереални пейзажи, които вече нищо не ни говорят и не предизвикват нищо у нас, защото изглеждат изкуствени?

Има неща, които са толкова употребени вече, че когато видим някой много хубав залез, се шегуваме вкъщи: „Хайде, пак пуснаха кича!“. Залезът вече е станал снимка на залез. Може би затова понякога съзнателно си казвам, когато има някакво зрелище пред мен, че няма да снимам, само ще гледам. Сигурно затова и Сюзан Зонтаг твърди, че снимките заместват спомените и помним само онова, което сме снимали. Ако снимаме, си спомняме само снимката.

Вдигате ли телефон да снимате, когато нямате подръка фотоапарат?

Да, правя го непрекъснато. Аз също съм болна от това да снимам с телефона си някакви неща, за да ги запомня. Но си давам сметка, че ако не си фотограф, това да снимаш непрекъснато в живота, сигурно в един момент започва да пречи. Защото по този начин непрекъснато гледаш през филтър, винаги слагаш камерата между себе си и света и виждаш някакво квадратче. Нещата, които винаги ме потрисат, са туристи, които снимат картини в големите музеи. Тези изображения са достъпни в интернет във висока резолюция, а това, което ти ще заснемеш, няма да е по-добро от картината, която можеш да си свалиш. Но така пропускаш чудото, че си там и виждаш тези картини на живо.

Целият този стремеж да снимаш прилича и на някакъв глад – ти снимаш даден обект и сякаш вече го притежаваш...

Но прибираш някакво копие, което пречи на връзката ти със света. Иначе аз имам фотографски рефлекс – много бързо вадя фотоапарат или телефон, каквото имам.

А как избягвате режисирането, когато работите с хора?

Понякога хората ми се молят да ги режисирам, а аз не умея. Избягвам режисирането, като седим с хората известно време в един притеснителен въздух, че нещо очакваме един от друг, а не е ясно какво точно очакваме да се случи. И понякога това помага, понякога – пречи. Когато снимам дигитално – тогава снимам доста и в един момент хората изгубват представа кое от това, което показват, е важно за мен и спират да се стараят. Аз самата никога не знам какво точно искам да видя и затова не мога да режисирам. Затова чакам. В проекта на остров Адата пробвах за първи път да бъда малко повече режисьор и да се опитам да вкарам хората в някакво емоционално състояние, да ги накарам да мислят за нещо и да видя какво ще изтече навън. Искаше ми се да има нещо извънредно в тези снимки, нещо като антиутопия, нещо като край на света...

Точно така изглеждат – пресъздали сте един свят на ръба, на Апокалипсиса, напуснат от хората.

Исках хората, които снимах там, да си представят точно това – че те са последните хора. Това е Долната земя, като от приказките.

Как преминавате през различните жанрове? Защото имате и много улична фотография.

Обичам да снимам по улиците. Просто тук, в София, ми е по-трудно. Първо, защото е грозно и защото в София винаги имам проблем с фона – висят кабели, климатици, реклами, а на мен не ми е много интересно да ползвам това. Има, разбира се, хора, които добре използват този фон, но аз не умея и не ми е любопитно. В Лондон или други красиви градове обаче не спирам да снимам по улиците, но там фонът понякога е толкова хубав, че ти се ще заради него да намериш случка или история за разказване. При всички случаи обичам да снимам хора по улиците – другото е, че понякога съм малко срамежлива и се притеснявам да не вляза в нечие пространство. Но се старая, това още го уча – да спирам хората и да ги питам дали мога да ги снимам. Естествено, най-страшното, което може да произтече от това, е някой да каже „не“. И въпреки че обичам да снимам по улиците, моят жанр е по-скоро портретът, отколкото чистата улична фотография. 

Имате ли си своите хора във фотографията, на които разчитате – учители или просто такива, с които можете да си сверите часовника?

С днешна дата се доверявам на Веселина Николаева – тя много добре ме разбира. Освен това е много критична по чудесен начин – дава силни аргументи, което е важно за мен, защото аз работя много интуитивно и понякога ми е трудно да обясня защо искам точно този кадър.

Помня преди време един разговор с Веселина Николаева, която ми каза, че понякога, когато работи дълго време върху един проект и започне да подрежда кадрите, се налага да махне най-силните фотографии, защото нарушават баланса. И тогава това ми се стори кощунство.

Да, тя умее да разгледа историята цялостно. Защото не можеш да направиш проект просто със събрани хубави кадри – те трябва да работят заедно, да значат нещо. Понякога има страхотни кадри, които стърчат – развалят всичко останало и трябва да ги жертваш. Затова е важен външният поглед на хората, в които вярваме. Защото понякога развиваме сантименталност към снимките.

Разговаря Оля Стоянова