Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

– Те са смели. Аз не съм член на ИСИ, което ми позволява да им се възхищавам отстрани. Включително и за смелостта през годините :)

Този разговор предхождаше откриването на ретроспективната изложба „25 години и 5 теми по-късно“ (29 септември–29 ноември 2020) на Института за съвременно изкуство, София, в Националната галерия Двореца. И благодарение на тази бегла приятелска забележка си дадох сметка за смелостта на хората, създали това сдружение с идеална цел. А по-точно е да кажа, че не съм го мислила като „смелост“. Чак сега, ретроспективно, я осъзнавам като такава...

Първите артистични „бунтове“ у нас в средата на 80-те години породиха и първите групи от съмишленици. Самите тези бунтове бяха покрай, но все пак в рамките на соцсистемата на СБХ – тогава просто друга нямаше. Художниците отвоюваха място в нея за своите т.нар. неконвенционални форми, което само по себе си беше трудно, съпроводено с присмех и враждебност даже, при почти никакви знания за ставащото по света в изолираната ни държава. В края на 80-те тези индивидуалности и групи се събраха в Клуба на (вечно) младия художник – „(вечно)“ бе добавено по-късно, при едно от пререканията със СБХ. А те бяха много. Защото „врящият котел“ К(в)МХ, с над 200 души, членуващи в него, пълен с идеи, дейности, обмен на знания и практики, беше същевременно и опит за промяна на системата отвътре. И не се получи. СБХ беше тежка и неповратлива структура, та в крайна сметка К(в)МХ прекрати съществуването си през 1993 г. Разпаднаха се и групите от съмишленици. Мнозина заминаха в чужбина, където съвременното изкуство имаше изградена и утвърдена сцена.

Обаче една група хора остана и основа през 1995 г. ИСИ-София. С решимостта да изгради арт сцена в България, да създаде среда за развитието на съвременното изкуство у нас, да прокара пътя за излизането му на международната арт сцена, да направи българското изкуство част от нея... Сега си давам сметка, че е било смелост. Започване „от нулата“, както се казва. В ситуация, в която никой още не знае какво и как да направи, за да излезе българското изкуство от десетилетията на изолация, за да се разшири хоризонтът му, а и мисленето за него отвъд родните граници. И не на последно, а може би дори на първо място – как да направи така, че да „заговори“ на съвременния международен „език“ и да го превърне в свой собствен.

Ретроспективната изложба само набелязва отделни аспекти от изминатия път на ИСИ-София, които аз неизбежно допълвам със своите спомени.

Спомням си например първоначалното учудване, а дори и подигравки, че сдружението е наречено „институт“. Поради тогавашната представа, че не може малка асоциация на художници, куратори и теоретици да развива изследователска и образователна дейност – това се смяташе за изключителна сфера на големите държавни учреждения. ИСИ-София доказа във времето, че това е възможно. Всяко тяхно участие в международни форуми им носеше знание, което те веднага превръщаха в познание и образование за художниците, но и за публиката в България – чрез презентации, дискусии, конференции и публикации. Отделно и изложбите на известни художници от световната арт сцена, които представяха тук. А заедно с това и образователните програми, като започнем от кураторския курс в началото на 2000 г. и стигнем до поредицата School4artists в последните години, подкрепена вече и от Столичната община.

В изложбата тази дейност на ИСИ-София е отбелязана чрез няколко малки видеа от проекта „Визуален семинар“ (2003–2006), посветен на изкуството в градската среда.

Спомням си и нелепите обвинения в началото – че ИСИ-София „откраднал“ международните контакти на СБХ. Питах се тогава как се крадат контакти всъщност. При положение че става дума за отношения, които се създават и поддържат в съвместни инициативи и работа. Не можеш да откраднеш колегиалност и приятелство, които се изграждат във времето. А когато става дума за международната арт сцена, то тези контакти са тъкмо свидетелство за присъствието на съвременното българско изкуство там. Няколкото вече известни имена на български художници очертават неговото „поле“ и пораждат интерес към следващите, които ще се появяват на нея. А в същото време привличат вниманието и на чуждестранни изследователи към българското изкуство, на които ИСИ-София съдейства, включително и с натрупания си солиден архив.

В ретроспективната изложба тези отношения са представени може би най-ярко с приятелството на румънския художник Дан Пержовски – малко видео показва заличаването на рисунките в изложбата му през 2010 г., а на плаката е единствената запазена в галерия ИСИ-София като подарък от автора.

Спомням си как международните успехи на института започнаха да предизвикват нарастваща ревност, за да не кажа завист. Може би поради очакването, че ИСИ-София ще замени СБХ в новите условия и че някак е длъжен да помага на всички, не знам. Ясно е, струва ми се, че не е по силите на неформална и самофинансираща се асоциация от 10–12 души да изпълнява ролята на огромната соцмашина в смесените ѝ функции на творчески и профсъюз. Съвсем други бяха – и са – целите на ИСИ-София. Институтът работи за общото благо, както се казва, по съвсем друг начин. Чрез приноса си в изграждането на българската арт сцена, чрез работата за развитието на съвременното изкуство в нея, чрез упоритото настояване през годините то да има видимо и адекватно присъствие както у нас, така и на международната арт сцена. Ратувайки постоянно и за музей за съвременно изкуство в България – необходим и за художниците, и за публиката; и за редовното и регламентирано участие на България във Венецианското биенале...

Естествено, ревността не е отбелязана в изложбата. Няма и защо.

Основното в нея са работите на художниците, членове на ИСИ-София, разбира се. Ярки артистични индивидуалности, представени със стари и нови, специално направени за ретроспективата произведения: Иван Мудов, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, Мариела Гемишева, Недко Солаков, Правдолюб Иванов и Стефан Николаев. Ще отбележа само две произведения, които донякъде отговарят на въпроса какво ги събира и удържа заедно толкова години. Едното е видеото „Топлата супа и моята домашна общност“ (1998) на Калин Серапионов. В него съвсем прозаично няколко души ядат супа пред камерата. Не всички са членове на ИСИ-София, не знам дали и самият Калин Серапионов е бил член на института по това време. Ключовото тук е търсената от него общност, на която ето тези негови колеги отговарят с доверие, участвайки в създаването на работата му. Другото произведение е „Астрологика“ (1995) на Лъчезар Бояджиев. Писала съм статия за изложбата му тогава, опитвайки се да отговоря през текста на неговата деликатна ирония и артистична закачка. Но чак сега се загледах по-подробно в тези стари карти с изображения на зодиите и нанесени съзвездия върху тях, а в звездите са изписани имена. С изненада открих и моето там. Замислих се как случайно всички ние сме били в полето на изкуството тогава, а художникът ни е откроил по някакви свои причини. Впрочем и от упоменатите в тези карти също само някои ще бъдат членове на ИСИ-София...

За „общността на доверието“ става дума в текста към ретроспективната изложба. ИСИ-София е тъкмо такава общност вече 25 години. Сплотена около базисни принципи и професионални критерии, които следва не само в работата си, но и в отношенията с други арт общности и индивидуалности както в България, така и по света. Мисля си, че това превърна през годините ИСИ-София в толкова влиятелна, та чак плашещо респектираща институция у нас. Всъщност плашеща е, докато не се осмелиш да надмогнеш границите си и да приемеш света с неговите предизвикателства през съвременното изкуство – било като художник, било като зрител и (съ)участник. Да говориш за него, да спориш, да споделяш или да се караш даже, докато си във и същевременно създаваш по-голяма общност на доверието. С ясното съзнание, че „съвременното изкуство е културното наследство на бъдещето“.

Иска ли се смелост за това? Според мен – да.