Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Черти от светогледа на публициста и държавника Захарий Стоянов
 

На 4 юни 1885 г. в рубриката „Дневни“ на своя вестник „Борба“ Захарий Стоянов представя скръбната вест, дошла от Париж. Изказва я по начин, който само той владее:

„При погребението на всемирния гражданин В. Юго и България е била представена на тържеството от учащите се в Париж наши младежи. Народното знаме със златен лев е било поздравено от хиляди гласове на чужда земя, от чужди народи, сред Париж, под Триумфалната арка на Наполеона“.

Това важно сведение – за участието на българи в траурното шествие – се отбелязва и във в. Rappel, основан от Виктор Юго. В безкрайната върволица от съболезнования, изпълващи няколко дни страниците на вестника, на 29 май, най-отгоре на стр. 3 е известено:

Rappel, 1885/05/29 Les étudiants bulgares s'associent au deuil de la France. „Българските студенти се приобщават към скръбта на Франция“.

Побързвам да кажа, че при възприетия от моя страна паралел между личностите на Виктор Юго и Захарий Стоянов, прилика откриваме и четири години по-късно, тъкмо в траурните процесии. Отново българските студенти в Париж са най-дейни в своята признателност, когато на 2/14 септември 1889 г. там почива председателят на българската камара; те се грижат за това той да бъде почетен по достойнство и от французите.

Нека добавя: обявеният акцент „всемирен“ неминуемо повдига въпроса за същността и съизмеримостта на Захариевия гений. Защо нашите усилия – толкова време от неговата смърт – остават недостатъчни, макар да имаме досега с неговия „материален свят“, включващ личния архив и домашната библиотека?

Имах това щастие преди 41 години, упътен от леля Захаринка, да прекарам дълги месеци в хранилищата на Държавния архив и тогавашната Окръжна библиотека (там, по тавана, заедно с Даниела Василева търсехме отчислените заради стария правопис книги от дарението, което леля Захаринка е направила през 1936 г.).

Тези книги даваха възможност да се осмислят документите от неговия архив – Джобното тефтерче, Голямата тетрадка, Малката тетрадка и свитъка „Обскуранти и мистици (в литературата)“, изпълнени с безброй бележки.

Следвайки хронологията, изкушавам се, в съответствие с избраната „всемирна“ тема, най-напред да цитирам куплет от записаната на лист 20 в Тефтерчето френска песничка, която Захарий е слушал по време на интендантството си:

La guerre est ma patrie,
mon harnois – ma maison
et en toute saison
combattre s’est ma vie.[1]

Да поясним. По време на войната Захарий Стоянов, както и Стефан Стамболов не могат да постъпят в опълченските дружини. Руското командване, наплашено от нихилистите в своята държава, разрешава на доскорошните български комити да участват единствено в интендантската служба.

Що се отнася до песента, с помощта на Гугъл можем да посочим и автора – Pierre de Lostal (Пиер дьо Лостал), както и заглавието на книжката – Le soldat Francois („Войникът Франсоа“), където е поместена с година на издаването 1604 г.

За другата книжка, спомената на л. 24 – „По тюрьмам (Записки осужденного) вперед до распоряженiя, Д.А. (Дмитрий Александрович) Линев, ц. 2 р.“ – можем да узнаем, че на този автор се позовава Л. Н. Толстой в романа си „Възкресение“.

Без съмнение в интендантската служба по време на войната Захарий се е сприятелил с руски съмишленик. В тефтерчето фигурира името на „Фершел 4 роти Иван Гринов, 10 дружина“

Що се отнася до „Голямата тетрадка“ с обширните отрязъци от текст в свитъка „Обскуранти и мистици (в литературата)“ със записани мисли на писатели и учени от най-голяма величина, можем да кажем: Блазе на самоукия!

Ето какво по-точно си е отделил:

„Журналистика Франции и Америки. Фр. Гудсон, който написал History of America journalisme, говори, че каквато и да бъде полемиката между газетите, тия са полезни; ще да отидат надалеч, но в конце концов пак ще млъкнат: всяко несъгласие във взглядовете е напредък. ... В Америка газетите не са реторически и нравоучителни, а на факти.

... Защо не е успял Наполеон после революцията? Защото него го избрали да спаси населението от анархията, а той взел, че ограничил свободата на печата. ... Той, Наполеон, говорел – „Si je lâche la bride a la presse, je ne resterai pas trois mois au pouvoir“[2]. Бедний, той не знаел, че да обуздаваш пресата, значи да хващаш сянката на лъва.

... Джеферсон, председател в Америка, казал: Аз бих се съгласил да живея охотно в страна, гдето има газета, но няма правителство, отколкото в такава страна, гдето има правителство, но няма газета“.

Като източник за горните сведения З. Стоянов е посочил: „Вестник Европы, № 7, Мак Гахан“.

По-нататък:

„Тенденции. Всеки списател трябва да бъде нещо, трябва да изказва взглядовете на оная партия, в която принадлежи, и на епохата. Хобс бил абсолютист, Лок – виг, Милтон – републиканец, Монтескю – либерал, Русо – революционен демакрат, Бентам – просто демократ и пр. Глупост би било човек – мислител, литератор, да остане чужд на политическа партия. ... Всеки, който е достигнал каква годе умствена самостоятелност, трябва да има политически убеждения“.

Тук, вижда се, източникът е с по-радикални разбирания – Чернишевски.

А фактът, че се позовава на руски издания, не бива да ни учудва, в най-острите си полемики срещу Азиатския департамент в Санкт Петербург той противопоставя тъкмо възгледите на големите руски мислители.

Познава ги, не преразказани, а от оригинални издания на техни съчинения.

За домашната си библиотека той си е набавил: „Сочинения Н. Г. Чернишевского. Очерки на политической экономiи (по Миллю), т. IV. Женева, 1870“.

Тук можем веднага да направим препратка към една от тетрадките, където З. Стоянов си записва откъси от съчинения. Там той се позовава на Дж. Ст. Мил:

„Даже и Аристотел – велик мислител – приемал това мнение без всяка сянка на съмнение, че в человечеството биват различни натури – свободни и робски, че гърците били първите, а тракийците – азиатци – последните... Но защо да ходим надалеч – в самата Америка до скоро време не призоваваха ли за свидетели небето и земята, че белият човек е роден да господствува над черния и че тия, последните, от самото провидение са определени да робуват?

В Англия още не могат да си въобразят как е възможно жените да заседават в парламента заедно с мъжа, без да помислят, че във феодални времена тие са ставали солдати.

... Не трябва да забравяме и това, че никога една поробена класа не е искала от един път своите права. Когато Смион Монфорт първи път свикал депутатите от долнята камара, можали ли са тие, последните, от първи път да помислят, че тяхното събрание не може да сваля и назначава министри и да показва на царицата как трябва да управлява“.

Тъй че, надниквайки в творческата лаборатория на българския публицист, откриваме пълна подредба.

Що се отнася до книгите, най-голям е броят на тези от Виктор Юго:

Histoire d’un crime („История на едно престъпление“), Les enfants („Децата“), P., 1858 ; Théâtre – Le roi s’amuse („Кралят се забавлява“); Les burgraves („Бургграфовете“); Le pape („Папата“); Torquemada („Торквемада“).

Те са стари издания, набавени специално от антиквариати в чужбина. Захарий държи да го познава в оригинал. Затова с такава скръб е приел вестта за смъртта му през май 1885 г. И ако се отберат словата, изказани по повод кончината на Юго по всички краища на земята, това на българския му поклонник ще е между най-изстраданите.

Относно слабите и беззащитни народи по земята, за които ще си говорят там, на небето, той напомня на Юго: „Не забравяй да споменеш, че живее един народец там на Изток, който се нарича български...“.

Захарий окайва българите. Но истината е, че по това време чрез създадения от него Таен революционен комитет и вестник „Борба“ той подготвя населението от Източна Румелия, всъщност Южна България, за безкръвно съединение.

Какви предварителни стъпки предприема в чужбина, за да може при успех Европа да приеме този акт на българите, не е доизяснено. Но факт е, че е изпратен човек с особена мисия до Париж, за което свидетелства писмо от архива на Захарий Стоянов. Има и верни поддръжници сред българските студенти във Франция, Белгия и Германия. Когато на 6 септември 1885 г. Съединението е провъзгласено, те свикват спонтанни събрания и изпращат телеграми в негова подкрепа.

Европейската дипломация все още квалифицира главните деятели като авантюристи, но по-нататъшните предпазливи действия, включително и въздържането да се изпращат чети в Македония, я настройват все по-благоприятно. Тогава, докато се очаква подписването на международен договор, който да узакони предприетата „авантюра“, се извършва и окончателната ориентация на Захарий Стоянов към европейските правителства. А за да е толкова радикална, причина са последвалите събития с пряко или косвено руско участие: изтеглянето на техните офицери от неукрепналата българска войска, подтикването на Сърбия да нападне току-що съединеното отечество, детронирането на княз Батенберг и откарването му в руското пристанище Рени.

В настъпилото политическо ожесточение ще се появи и нов вестник – „Свобода“, с редактори Захарий Стоянов и Димитър Петков. Впечатление прави силният „френски привкус“ в списването му. Освен заглавката – Liberté („Свобода“), почти всички статии на първа страница са представени в превод на френски език. Явно, цели се разпространението му в европейските държави с преки съобщения (и внушения) за събитията в България, окървавени при русофилските бунтове в Русе и Силистра.

Поляризацията ще засегне възгледите на Захарий Стоянов и в обществено-икономическата област. Той, както и неговият опонент Димитър Благоев редовно четат издания на „Руската социална библиотека“.

В България действително няма още работническа класа и социализмът е като „чужди, горчиви ягоди“, но Захарий възхвалява прекалено много положението на българския селянин, сравнен с „безправния му брат в Русия, Франция, Англия, Ирландия, Румъния, Германия“. И сочи примери: в Русия един мужик-работник изяжда в годината по 2 оки месо, във Франция притежателите на земи и имущество са само 130 000 души. И трябва да се признае, че голяма част от своите твърдения той основава и на други книги на френски език, каквато е Les Mensonges сonventionnels de notre civilisation („Конвенционалните измами на нашата цивилизация“) на Макс Нордау, превод от немски.

Навикван за недостатъчно образование, Захарий често призовава на дуел своите опоненти тъкмо на книжовното поле. Ето още един пример: „Затворете се в някоя библиотека, блокирайте себе си с дебелите томове на Русо, на Хегеля, на Бюхнера, на Канта, на Ласаля, на последователите на Сен-Симонизма, четете ги няколко месеца и после излезте да се разходите из Софийските улици, надникнете тук-там, направете сравнение между гладката книга и грубата действителност...“. По-нататък той, разсъждавайки върху френската история, констатира, че Робеспиер малко по малко е станал Людовик XVII и е искал почести на Цезар. А относно приликите с политическите събития в България иронизира автора от вестник „Напред“: „... между Робеспиер, Френската комуна и френците и нашата разправия с руското завоевание и няколкото вагабонтчета има толкова общо, колкото и между г. Радикал и честните хора“ или: „Па и годината пуста е близо. Мирабо живееше в 1789 в Париж, Белтодор живее в 1888 в София... Людовик XVI е княз Фердинанд...“.

Любопитно е да се проследи как Захарий Стоянов „авторизира“ актуални събития от политическия живот във Франция. През март 1888 г. печатните агенции разпространяват следната вест: „Избирането на Буланже в Дардон, без той да предложи кандидатурата си, прави сензация“ с добавка: „Дардон не се показа разположен да се остави да бъде конфискуван от Камарата, безплодността и немощността на която накараха Републиката да стане за смях пред цяла Европа“. Захарий вече има опит да рисува портрети на местни дейци, прикачвайки им имена на европейски политици. Такъв е случаят с „Българския Кавур“ – Константин Стоилов, министър и по-сетнешен министър-председател. Сега „Български Буланже“ става Даки Ангелов и уподобяването се извършва два месеца след изборите във Франция. Всъщност темата за Буланже има още няколко продължения. „Свобода“ отбелязва: „Обаче „Фигаро“ (за разлика от консервативните вестници) говори, че не трябва да се боят републиканците, тъй като Буланже е избран от коалицията на реакцията, а не от народа. ... „Фигаро“ се удивлява на хитростта на Буланже и мисли, че неговата цел е да подгине всичките партии и да си отвори пътя за диктатура“.

А ако потърсим аналогия с него самия? Захарий има силно влияние извън Народнолибералната партия с авторитета си на главен вдъхновител на Съединението. Дружинките „България за себе си“, които създава след детронацията на княз Батенберг, също са сериозна „извънпарламентарна сила“. Но той вече се е свързал вярно с властта. Тя също му е вярна: през октомври 1887 г. е избран за подпредседател, а през октомври 1888 – за председател на Народното събрание. По-рано, през 1881 г., когато се разтурва Народното събрание, той с гняв пита вдъхновителите на това деяние имали ли са raison d’être (основание). Сега, когато заема такива високи постове, той става привърженик на „статуквото“. Като държавник и като вестникар. Прави впечатление, че в съобщенията, които идват отвън, в това число и от Франция, вестникът му така интерпретира събитията, че да се внушава нуждата от обществено спокойствие. Например за стачките в Амиен, описвани от „Фигаро“, в българския вариант се съобщава така: „войските бидоха принудени да атакуват. Порядъкът се възстанови“. От „Фигаро“ се ползува и темата за вълненията в Румъния, като в един свой подлистник Захарий разсъждава върху първопричините за тяхното избухване с лек превес на „държавническото мислене“.

Все по същото време в предговора към биографията на Христо Ботев той допуска за своя герой да бъде и на парижка барикада, и ако е бил французин – в палата Тюйлери като таен съветник...

Метаморфозата настъпва неумолимо. Усещайки я, Захарий намира едно ново направление за своята енергия – международните отношения. Той става неуморен радетел за свикване на Интерпарламентарна арбитражна конференция в Париж, а в регионален мащаб подкрепя искрено усилията на Комитета за Източна конфедерация в Атина. Фредерик Паси, депутат от френския парламент, и Леонид Булгарис, настоятел на атинския комитет, с които си кореспондира, му отдават дължимото. В Париж и Атина се изтъква авторитетът му на държавник и писател, подсилван от миналото му на революционер. И само се загатва за прекалено силния му темперамент на публицист, но истина е, че и той самият ограничава вестникарските си полемики.

А и сякаш настъпва време за всеобща помиреност. В очакване на Първото световно изложение в Париж това чувство все повече се усилва. За натури като Захариевата то е всепоглъщащо. Преживяващ нещастието с повторна загуба на дете, той се радва да общува с млади хора. Свидетелство за това са и писмата от странство, обикновено от български студенти. Начинаещ автор му изпраща свое стихотворение, писано по повод 100 години от Френската революция и прославящо Париж, с начален куплет:

Там, дето Сена мътна с вълните си протича,
в земята на героите, на светлия прогрес,
където най-богатий ведно със сиромаха тича,
там празник всеизвестен народът прави днес.

Друг младеж, живеещ на ул. „Рюйе Колар“14 в Париж, му известява, че е добил научна степен доктор на правото с отличие и изпраща екземпляр от тезата, която е защитил пред Факултета по право. Последното писмо той получава малко преди да тръгне за Париж.

За съжаление, съдено му е да пристигне там, но тежко заболял по пътя, не може да види нито опустялото място на Бастилията, нито Сорбоната, където учат неговите български почитатели, нито чудото на цивилизацията – Айфеловата кула, за чийто строеж толкова е слушал. С името му ще останат свързани само хотелът „Сюез“, в който се настанява със съпругата си, лекарите Пино и Гоше, които са безсилни да го спасят, и славистът професор Луи Леже, познаващ неговото творчество, който ще напише прощално слово. И вестник „Фигаро“, който в потока от вести около откриващото се Световно изложение и пристигането на видни личности от цял свят ще намери място за кратко съобщение по повод смъртта на председателя на българското Народно събрание.

Една от тетрадките с подбрани мисли на Захарий Стоянов завършва с думите на френския историограф Жул Мишле към учениците и работниците, отиващи на барикадите на 2 декември: „Идете да създавате историята, ние ще да я пишем“.

В краткия си живот, 38 години, българският му събрат по перо е имал щастието да върши и едното, и другото.