Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Разговор с Мирослава Кацарова в навечерието на Пловдив Джаз Фест

Честит празник на будителите! Радвам се, че тъкмо днес разговаряме, заради вашата будителска роля като водеща на предавания за джаз и основателка на Пловдив Джаз Фест.

Благодаря, подобно! Аз не се схващам съвсем като такава. Опитвам се по някакъв начин да държа сетивата си будни чрез работата, която върша, и изборите, които правя.

Бих се върнала малко назад във времето, учили сте богословие в СУ.

Завърших богословие, противно на очакванията от мен да стане лекар или журналист. Не съм далеч от това поприще, разбира се, покрай радио „Джаз ФМ“ и рубриката ми в телевизията „Джазпринтс“.

Как се озовахте от богословието в музиката?

Пея от малка, винаги съм била свързана с музиката и едва после дойде богословието. Още докато бях ученичка в пловдивската английска гимназия, във времето, когато тази гимназия беше средище на будни и метежни млади хора, забраненият плод беше особено привлекателен. Бягах от пансиона, за да ходя на джаз срещите. Много харесвах джаза, но никога не съм си представяла, че ще пея джаз. В седми клас, обикаляйки книжарниците, открих „Лейди пее блус“, книгата за Били Холидей. И я пазя до ден днешен, вече на нищо не прилича.

Моята също се разръфа.

Много ми е скъпа тази книга. Покрай Били Холидей всъщност си дадох сметка, че начинът, по който тя разказва за живота, и начинът, по който се отнася към пеенето и тази провлечена певческа фраза, която е изключително богата на емоция, са ми много близки. Реших, че това е моята музика. После започнах да слушам много инструментален джаз и открих Майлс Дейвис, Колтрейн, „Орегон“, „Йелоу Джакетс“, Пат Матини, Кийт Джарет, Уейн Шортър, Джо Завинул, които ми отвориха нови светове. Всички тези открития тогава бяха трудоемки, защото през 80-те нямаше как да получиш наготово музиката, както сега отваряш Спотифай. Чакала съм на опашки, за да ми запишат албуми.

Защо православната вяра според вас е сред най-дълбоките като философия религиозни учения?

Когато бях студентка по богословие във втори курс, попаднах на „Православието“ на френския богослов от руски произход Павел Евдокимов. Тогава се сблъсках с двете крайности в преподаването на православие. Едната е твърде инфантилна, използва антропоморфни и зооморфни асоциации, за да бъде обяснен Бог, а другата е философска и използва мислене, което по-скоро е крайно абстрактно, за да обясни Бог. И така полека открих в тази книга за себе си дълбините на православната мисъл. Евдокимов сам казва, че православието трябва да се мисли на колене. За него трябва да си много подготвен, не само интелектуално, а и чисто метафизично. Трябва да поглеждаш към православието с вътрешния си поглед, който те кара да припознаеш Бог в онези неназовими и невидими състояния и неща, които не се избират и разбират веднага и с лекота. Пътят до тях е дълъг. Малко неловко ми е накратко да нахвърлям отговора на този въпрос.

Намираме се насред пандемия, пред нас са ненадейни предизвикателства. Как се чувствате?

Поривът ми да запазя собствената си наивност ме запази през всичките тези месеци, защото първоначално ми беше много трудно да асимилирам случващото се заради страховете, които имах за близките си, за работата си, за всичко, което правя. И накрая си дадох сметка, че страховете биха ме унищожили дотам, че да спра да се развивам. Затова взехме решение със семейството ми да заминем за къщата ни в планината, където намерихме покой, от една страна, в градината, от друга страна, в различния начин на живеене.

Започнахме да се грижим за градината, да мислим маршрути за разходки в планината, да се храним заедно, което не ни се случва през другото време, когато сме много активни. Животът ни се обърна в наша полза, макар че преустанових всякакви концерти и изяви. Работех за една програма с името „Алфонсина и морето“ по една стара аржентинска песен. Аз вярвам, че това, което пея, ми се случва. В песента Алфонсина не се завръща. Бяхме направили страхотни аранжименти с Мирослав Турийски и когато всичко спря, си дадох сметка, че съм чула предвещание. Премиера нямаше и така, прибирайки се в планината сред природата и птиците, които са моят най-голям учител по пеене, просто си дадох сметка, че не бива да спираме да мечтаем и да работим за нещата, които ни предстоят, пък каквото стане.

В самото навечерие на фестивала се налагат нови и нови промени. Какво остана от първоначалните планове?

На този етап Авишай Коен пристига, „Акустична версия“ остава без Ричард Бона. Голямата ни борба беше Авишай Коен. С него имаме отношения от три години. Преди година и половина той реши, че иска да празнува 50-ия си юбилей в 50 града с 50 концерта, и избра Пловдив за спирка. Авишай Коен е сред най-добрите и бяхме изключително щастливи. Решихме да нагласим програмата спрямо този концерт. Христо Йоцов има юбилей тази година, бяхме решили да го честваме с „Акустична версия“ и един от най-големите басисти в света – Крисчън Макбрайд. Кореспондирахме си с Макбрайд, но впоследствие стана ясно, че остава в Америка да записва. С Антони Дончев и Христо Йоцов решихме, че не трябва да се отказваме, и се свързахме с Арилд Андерсен, умозрителен музикант, подобно на Антони Дончев, пръв басист на Йан Гарбарек и съпруг на Радка Тонефф. Самата тя пък е дъщеря на български емигранти, фолклорни музиканти, родена в Осло и една от най-интересните джаз певици през 70-те години в джаз клубовете в Европа. Андерсен много се зарадва, хареса музиката на А. Дончев и Хр. Йоцов, обаче впоследствие също отпадна при новото развитие на пандемията. Когато това се случи, трябваше да решим много бързо кой да дойде. Ричард Бона, когото много харесвам, се оказа на турне в Европа през ноември. Обаче заедно с ограничението за 30-процентна допустимост в залите получихме съобщение, че все пак той не е готов да пътува в настоящия момент. Наложи се да променим и този концерт. В такъв момент не искаш да се откажеш, защото е важно да има пробиви на духа. Приемаш всяка следваща ситуация и си казваш: трябва да продължим. Аз съм много благодарна, че животът ме свърза с хора като Христо и Антони, които също не се отказаха, а казаха: „Има и българи, които свирят страхотно!“. Те и двамата тази година взимат наградите за цялостен принос към джаза, но настрана от това, са нашите герои за духа, който демонстрираха по време на подготовката.

С кой басист ще свирят в крайна сметка?

С Борис Таслев, фантастичен басист, европейски тип, интелектуален и премерен.

От миналата година ви върви на български басисти с участието на Петър Славов, който дойде от Ню Йорк.

Да, той си дойде като нюйоркчанин. Аз го познавам от първия си албум „Бяло в бяло“, който записахме с него и Румен Тосков-Рупето. Преживя въздигащи го метаморфози.

След смъртта на Рупето не сте пели цяла година. За мнозина музиканти той е непрежалима фигура. Как успяхте да излезете от тишината тогава?

Да, за мен той беше съдбовен. Срещнах го съвсем малка, тъкмо станала студентка по богословие, вечерите ходех да пея по джемсешъни, бях смела в невежеството си и не се притеснявах какво мога и не мога. Така се срещнах с него във „Френкис“, средище на хора, които обичат джаза. Една вечер дойде при мен и ме покани да изпея нещо с тях. Аз бях много поласкана, защото за мен той беше освен физически висок и духовно висок човек и аз се впуснах много да импровизирам… Записах първия си албум с него, той ми отваряше вратите за различни пространства в музиката. Окуражаваше ме да бъда смела на сцената, независимо че ще правя грешки, защото музиката е отвъд грешките. Развих много голяма обич към него като приятел, като еманация на благородството. И той четеше книгите, които аз харесвах. Не говореше много. Имахме една близост, която рядко се среща в живота и когато я изгубиш, се отваря огромна бездна в теб. Това беше сигнал за мен, че не просто Рупето си е отишъл, а нещо важно за мен е приключило и не знам какво предстои, но и ми трябва време да го разбера. И само в тишина и мълчание мога да разбера как нещата биха се развили занапред.

И за фестивала много разсъждавах – дали да продължим с планирането, или да замълчим, имах много съмнения, но стигнах до извода, че точно в този момент трябва да има музика. Музиката може да бъде дори спасителна.

Убедена съм, че именно музиката помага на човечеството в тези доста трудни месеци.

Музиката винаги помага. Това беше илюстрирано от различни прояви като малки концерти по балконите или онлайн концерти на големи артисти. Интересни крайности са, защото едната форма се вижда от малко зрители, а при другата е налице желанието да влезеш при всички онлайн.

Себе си припознах в тези малки камерни концерти сред близки хора. Предполагам, че онлайн концертите ще преживеят своите метаморфози. Предстои да разберем доколко са важни за човечеството. Нямам никаква представа какво е концерт без публика, за мен публиката е важна точно толкова, колкото и музикантите на сцената. Заедно пътешестваме по време на концерти. Публиката ни на Джаз Феста е много интелигентна и действа като огледало. Как ще пътуваме заедно онлайн, не ми е ясно.

Как се справяте като майка в извънредната ситуация? Имате ли любим предмет от учебната програма на дъщеря ви?

Специално март и април бяха трудни месеци, защото дъщеря ми още не можеше да се адаптира. Тя е на 16 години и за нея беше шокиращо да се озове в тези форми на общуване. Хем да се адаптира към ситуацията, да преодолее страховете и да ги преработи, хем да не оставя уроците ненаучени. И понеже нейната най-силна страна е литературата, тя продължи да учи литература онлайн. И всъщност се наложи да си преговоря една голяма част от българската литература покрай нея. Беше приятно да преоткрия онзи живот от гимназиалните ми години.

Кой подкрепи фестивала в последните месеци?

Сами сме, с мъжа ми и нашия пиар Демна Димитрова. Помагат ни хората от Министерство на културата, от екипа на отдел „Музика“, страшно читави и работливи хора. Същото се отнася и за работещия екип на общината, но някакви крайни, радикални мерки за спасението на нашия фестивал не предприеха, за съжаление, вероятно не е било и възможно. Много беше драматична ситуацията с отказа на големите корпорации, които винаги са били лоялни към нас и са ни подкрепяли. Просто през март всички замразиха бюджетите си, и то не на регионално ниво. Вероятно от другата година просто ще търсим повече средства от обществени фондове за култура, на които досега не сме наблягали, трябва да си призная.

Резонен подход, все пак фестивалът е една от емблемите на Пловдив. А защо живеете в Пловдив?

Аз съм пловдивчанка и мъжът ми е пловдивчанин, харесва ни да живеем тук, но и двамата работим в София. София освежава, защото иначе в Пловдив можеш да се успиш. Животът тук е много бавен, мързелив, понякога се услажда прекалено това безметежие.

Ние с мъжа ми си дадохме сметка, че по всяко време можем да се качим на самолета и да отидем да слушаме тези музиканти, но това не е достатъчно. И двамата с мъжа ми вярваме, че животът има смисъл, когато работиш и за другите. Не само за себе си, детето и за още един апартамент, още една кола. Този еснафлък, който е много характерен за Пловдив, някак ни дойде в повече и мисля, че един от сигурните начини да се измъкнеш от него, е да създаваш нещо за другите. За всички.

Той не е само пловдивски. В миналогодишен разговор с големия полски режисьор Кшищоф Зануси стана дума за този европейски еснафлък и че новият лукс не е в това да се струпват още къщи и возила, а в новото съзнание да съзидаваш и за другите.

Това ни спасява. Има смисъл да инвестираш време, а понякога и пари именно в такива събития или пък духовни предизвикателства, защото има много хора, които го оценяват. Мнозина казват, че българинът е прост, но не е така. Има страхотна публика, страхотни хора живеят в България. Те са толкова духовно високи и възхитителни с нещата, които правят, с изборите си, с всичко, което съзидават, че нямам изобщо никакво съмнение, че има смисъл да се работи за тях. И те стават все повече и по-видими, може би това е новият дух. Те неизбежно се събират и търсят общността си, а тя става все по голяма. Не така патетично, както прозвуча сега, но полека расте, отваря се този кръг и аз силно вярвам в това. Това е моята кауза, защото за мен джазът не е просто музика. Джазът е много голяма еманация на добрия вкус. Не съм вманиачена да променя света, обаче мъничко мога да го променя.

Въпросите зададе Марта Монева.

Мирослава Кацарова е джаз певица и водеща на радио и телевизионни предавания за джаз. Основателка е на Пловдив Джаз Фест. Има издадени няколко албума. През 2000 г. излиза първият ѝ авторски албум „Бяло в бяло“. Работи с някои от най-добрите български музиканти като Веселин Веселинов-Еко и Христо Йоцов.