Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Октомври. Вечер в бекстейджа на Националната опера в Скопие. Лесно е човек да се изгуби сред гигантски декори, причудливи чупки, слабо осветени коридори и галерии, ако няма десетилетна практика тъкмо на тоя фестивал и из тези лабиринти. Ако има, какъвто е моят случай, може и със затворени очи… Да, спомням си, че именно тук, пак благодарение на Скопския джаз фестивал, за пръв път съм разговарял със… затаете дъх!… Рон Картър, Терье Рипдал, Сидсел Ендресен, Роско Мичъл, Джон Абъркромби, Джоуи Барън, Пале Микелборг, Джон Хасъл, Тригве Сеим (гост и тази година, но по различен начин), Буге Веселтофт… Това беше във времената, когато се пътуваше. Сега всичко е малко по-различно. Осветлението си е луминесцентно като други години, но се усеща и тегнещата пандемична атмосфера. Хората се пазят. И себе си, а и взаимно. Свободно циркулиращите между концертите са далеч по-малко. Когато заговориш някого, го заговаряш с притеснение и от разстояние.

Добре, върнахме я малко назад тая лента, а сега можем и напред да я превъртим… целта ни не е да ви объркаме, даже напротив. Защото Скопският джаз фестивал (за разлика от много други) не само че се проведе, но и бе последван само две-три седмици по-късно от редуцирано като брой участници, но също безкомпромисно като качество 19-о издание на „Оффест“ (лятната серия на джаз фестивала, профилирана повече в уърлд мюзик и непровела се през юни по разбираеми причини). Новият директор на фестивала Костадин Шурбановски го каза най-добре: „Да се организира фестивал в Македония е трудно, два фестивала един след друг – още повече, а два успешни фестивала един след друг по време на пандемия е абсолютен триумф“. Тих и балансиран триумф обаче, при абсолютна самодисциплина, при 30 % капацитет на залата и професионални разпоредители, които деликатно ти показват да закриеш и носа си с маската, ако случайно си я спуснал насред концерта, дори на седем седалки от теб да няма човек. „Безкомпромисни сме в спазването на мерките и препоръките. Не можем да си позволим да има джезерски или уърлд мюзик клъстър – продължава мисълта си директорът Шурбановски. – Културата в тия тежки времена е насъщна потребност, от която зависи менталното здраве на хората. Без нея те още повече ще се отдръпнат в себе си.“

И Скопският джаз фестивал е доказал с годините, че е създател и проводник на именно тази култура, която е и най-здравият договор за добросъседство. В една паралелна вселена на онази с взаимните обвинения от двете страни на границата, медийното насъскване и изместването на темата в стил „Да разлаем кучетата“ Скопският джаз фестивал бе открит именно от дуото на Теодосий Спасов и Влатко Стефановски. Същата вечер мотив от музиката на двамата преля като несъзнателна мелодия в едно от солата за пиано на Марко Мескида, който тази година издаде съвместен концертен албум от Токио със Силвия Перес Крус, която пък откри „Оффеста“ в началото на ноември, който пък фестивал бе закрит от кюрдско-турския диалог на виртуозите Кейхан Калхор и Ердал Ерзинджан… Изречението е преднамерено безкрайно. В „режисьорската“ му версия го има пряко от Ню Йорк (онлайн) и Уилям Паркър, чийто контрабас понякога може да се превърне в западноафриканска арфа, а друг път в японска флейта шакухачи… А всяка от тези истории си заслужава да бъде разказана в отделен текст – като противоотрова за всички странични ефекти от пандемията в социален, виртуален, политически и чисто човешки план.