Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Често сравняват Солженицин с Толстой и Достоевски. Самият той признава в интервю за сп. „Тайм“ през 1979 г., че изпитва огромно уважение към двамата писатели и осъзнава духовното си родство с тях, макар и по различен начин: „Чувствам се по-близо до Толстой по формата на повествование, представянето на материала, многообразието от действащи лица и обстоятелства, и по-близо до Достоевски в разбирането си за духовното тълкуване на историята“. За разлика от Толстой и Достоевски обаче в центъра на художествената проза на Солженицин е не толкова острото и напрегнато лутане около проклетите въпроси за съществуването на Бога, за смисъла и истинността на вярата, за нейното мъчително дирене и за просветляващото ѝ изнамиране, колкото темата за кръстното живеене във вярата, за непрестанното търсене на истината за човешката душа и за обществото от позициите на вярата. При това религиозните теми сякаш отсъстват от неговите творби. Нито героят от „Един ден на Иван Денисович“, нито Олег Костоглотов от „Раково отделение“ се заявяват като вярващи хора. Те не говорят за Бога, не поставят въпроса за Неговото съществуване, не проповядват разпалено истините на вярата, те просто живеят във вярата. Именно поради това, по думите на отец Александър Шмеман, творчеството на Солженицин, пресъздаващо ужаса на съветската действителност и направо гъмжащо от хора, от техните грижи, горести и радости, от малките им победи и поражения, е преди всичко изображение на вечността.

Сам авторът на „Раково отделение“ се доближава до вярата, преживявайки тежка болест. Метастазите на рака се появяват още в началото на неговото „вечно заточение“ в Кок-Терек, пустинно селище в Казахстан. През есента на 1953 г. му се струва, че доживява последните си месеци. Присъдата на лекарите е сурова – остават му не повече от три седмици живот. По това време Солженицин току-що е навършил 35 години. „Това бе страшен момент в моя живот: смърт на прага на освобождението и гибел на всичко написано, на целия смисъл на преживяното дотогава. Поради особеностите на съветската цензура не можех да викна на никого отвън, да подканя: елате, вземете, спасете това, дето съм го написал!... А и как да повикаш чужд човек. Приятелите ми са по лагерите. Мама умря. Жена ми не ме дочака, омъжи се за друг... Срещу Нова година заминах да мра в Ташкент. Но не умрях (при моя безнадеждно занемарен остро-злокачествен тумор това беше Божие чудо... Целият върнат ми живот оттогава насам не е мой в пълния смисъл, той има вложена цел). През оная пролет възкръснах, пиян от това, че ми е върнат животът...“[1]

През оная пролет се ражда и замисълът за повестта „Раково отделение“. Години по-късно, вече на Запад, писателят ще признае в телевизионно интервю пред Н. А. Струве: „Като се замисля, това стана съвсем ненадейно. Веднъж, излизайки от диспансера, вървях през Ташкент към комендатурата и внезапно ме връхлетя почти всичко от „Раково отделение“. Замисълът обаче отлежава без особено развитие почти десет години. Истинската работа над повестта започва през 1963 г. Солженицин не просто използва бележките, които е нахвърлял в онкологичния диспансер (медиците предполагали, че пише жалби срещу тях), но се обръща с писма към лекувалите го тогава лекари. През 1964 г. дори се връща в Ташкент, посещавайки отново местата, където е преминало лечението му. Книгата е завършена през есента на 1967 г., но опитите на Твардовски да я отпечата в сп. „Новый мир“ са пресечени категорично от властите. Текстът се разпространява единствено в Самиздат, а през 1968 г. е публикуван на руски зад граница. Бидейки преведена на почти всички европейски езици, книгата е отпечатана в Русия едва през 1990 г. (На български тя се появява за пръв път през 1993 г. Новото ѝ издание – дело на Фондация „Комунитас“ – е в чудесния превод на Зоя Котева.)

Паралелно с „Раково отделение“ Солженицин работи над „Архипелаг ГУЛаг“. Всичко това е някак скрито, ала все пак се случва, тече, съществува. Както съществува и самият архипелаг, тази огромна, макар и почти невидима с просто око част от съветската действителност. Но тъкмо в „Раково отделение“, където действието все пак се разгръща на континента, гулаговската реалност е сякаш неосезаема, понякога само се открехва едва-едва нещо в далечината – например „вечното заточение“ на Костоглотов. Повечето герои обаче живеят така, сякаш не знаят нищо за архипелага, те или не са чували за него, или са чували нещо смътно, но предпочитат да не знаят, да не се задълбават, да мълчат. Показателен в това отношение е диалогът на Костоглотов с д-р Донцова:

– Костоглотов, във вашата история на заболяването има съществен пропуск... Вие напълно ли сте уверен, че ви е направен хистологичен анализ?
– Да, сигурен съм.
– Но защо в такъв случай не са ви съобщили резултата?...
– Резултат ли? Тогава при нас... такива бурни събития ставаха... Просто беше срамно да питам за моята биопсия. Там глави хвърчаха...
– Вие не сте разбрали естествено, но лекарите са били длъжни да разберат, че с това шега не бива.
– Ле-ка-ри-те?
Той погледна прошарените ѝ коси... Какъв е тоя живот, та ето – седи пред него негова съотечественичка, съвременничка и доброжелателка – и на общия им роден език той не може да ѝ обясни най-прости неща...

Както и диалогът му с разядения от метастазите на угризенията Шулубин:

– Най-тежък не е животът на онези, които потъват в морето... Най-тежък живот имат онези, които всеки ден, излизайки от къщи, си удрят главата в горния праг на вратата – твърде нисък е... Вие, както разбрах, сте воювали, после сте лежали, така ли?
– Още преди да завърша университета. Още преди да стана офицер. Още – на вечно заточение съм... И още – рак.
– Е, с раците ще си видим сметките. Колкото до останалото, млади човече... ще ви кажа така: вие поне по-малко сте лъгали... Вие поне по-малко сте се огъвали... Вас ви арестуваха, а нас ни гонеха по събрания: да ви кастрим. Вас ви екзекутираха, а нас ни караха изправени на крака да ръкопляскаме на постановъчните присъди...

„Раково отделение“ е първата голяма творба на Солженицин, в която животът се откъсва от килията и бодливата тел, за да се окаже обаче отново окован, само че вече не от присъдите на НКВД, а от самата природа. Героите на повестта, поразени от тумори и техните метастази, са изправени пред лицето на смъртта. Опасната близост до небитието, страхливото очакване на участта предизвикват повдигането на най-важните и последни въпроси – за смисъла на човешкото съществуване. Поставени в гранична ситуация, тези тъй различни хора – жертви и палачи, обикновени работници и номенклатурчици, старци и младежи, руснаци и узбеки, трябва да решават сложните екзистенциални въпроси – с какво и за какво живеят хората. Болестта не се съобразява нито със социалния статус, нито с идейните убеждения, нито с националността им. Тъкмо в това внезапно и неоспоримо оголване на изначалното природно равенство на хората пред смъртта става напълно очевидна проказата на идеологическата лъжа. Способността да останеш жив се свързва със способността да бъдеш свободен. И едното, и другото обаче са поставени в пряка връзка със способността да обичаш. Законът на Толстой за любовта към човека се оказва оня пробен камък, с който се претеглят възгледите и дълбочината на героите. И който им помага да се изправят пред съвестта си.

В една своя молитва от времето, когато пише и „Раково отделение“, Солженицин изповядва: „Колко лесно ми е да живея с Тебе, Господи... Ти ми даваш ясната увереност, че те има и че ще се погрижиш, щото не всички пътища на доброто да бъдат затворени. На хребета на земната слава аз с удивление се оглеждам за този път, който никога не бих измислил сам: удивителния път през безнадеждността – тук, откъдето и аз мога да изпратя на човечеството отблясъка от Твоите лъчи“. Истината е, че насред цялата световна бъркотия, насред бездната от страдания и съмнения, от отчаяние и униние, насред метастазите на болестта и дебнещата смърт светът на Солженицин е всъщност пронизан от светлина.