Сърцето на Иван Бърнев
В две поредни години Иван Бърнев получава наградата за най-добра мъжка роля на фестивала „Златна роза“ за филмите „Бащата“ (поделена с Иван Савов, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов) и „Житие“ (реж. Георги Стоянов и Войчех Тодоров). Завършил е класа на проф. Стефан Данаилов. Има две награди Аскеер (за постановките „Вечеря за тъпаци“ и „Полет над кукувиче гнездо“). Филмографията му включва над 30 роли във филмите „Стъпки в пясъка“, „Лейди Зи“, „Зад кадър“, „Дзифт“, „Кецове“, „Урок“ и др. Играе главната роля във филма на Иржи Менцел „Служих на английския крал“, който през 2006 г. участва на „Берлинале“.
Как ви се отразява пандемията, сред която живеем?
Отрази ми се много неприятно. Някои твърдят, че са намерили време за любимите си неща. Моите са семейството, с което съм постоянно заедно, и работата. Оказа се, че съм много крехък. Пандемията ми отнема възможността да правя това, което обичам. Както нескромно си мислех, че съм някой, изведнъж се почувствах никой. Сякаш изчезнах. Не съм се депресирал, но липсата на жив контакт с публиката, забраната да работиш това, което обичаш, ми повлияха много.
В две поредни години получавате наградата за най-добра мъжка роля на фестивала „Златна роза“ във Варна. Да започнем шеговито – не се ли чувствате неудобно?
Дадох си сметка какви актьори през годините са взимали тази награда и малко ми стана неудобно. Мислех си каква чест е да застана в една компания с такива колоси на българското кино. Това не е проява на скромност – след като журито е решило така, вероятно заслужавам наградите. Още повече че зад всяка от ролите си заставам сто процента. Както казах и на церемонията, пристъпвам с лека боязливост и страх, защото, откакто взех първата си награда, досега не съм получил ново предложение за филм. Може да се каже, че бетонирах статуса си на добър актьор с две награди, с чудесна игра, но без покана за следващи проекти. Това ме поставя пред дилемата какъв искам да съм в бъдеще – актьор с награди, но без ангажименти, или без награди, но с постоянни покани за нови филми.
Наградите не са причина да изберете тази професия. Защо станахте актьор?
Имах желанието за силно себеизразяване, нескромно казано – да занимавам хората с това, което вътрешно ме изгаря. Да развълнувам другите с чувствата и мислите, които докосват сърцето ми. Това важи за всички творци, но средствата са различни. Баща ми като дете ме водеше често на кино, обичах каубойските филми и мечтаех да се пренеса на екрана. Когато един ден станах актьор, се оказа, че всичко това се изпари, защото се оказа, че българското кино го няма. Беше спряло на кота нула. Нямаше филмово производство. Последното нещо, което си представях, е, че мога да се появя на големия екран. Мечтаех да стана актьор, въпреки че в семейството ми никога не се говореше за тази професия. Баща ми е летец, а майка ми е инженер-химик с добър опит в управлението на хора, брат ми се увличаше по изобретенията… В тази среда аз учех в руско училище, после в математическа гимназия и един ден се записах в школа по пантомима във Варна. Тогава сякаш ми се отвори трето око за един свят отвъд видимия. По-късно, когато дойде моментът за професионален избор, разбрах, че в НАТФИЗ се разкрива новата специалност – пантомима, и кандидатствах за нея. Сякаш Господ ме постави там, където трябва да бъда.
Вероятно пантомимата е помогнала за изграждането на образа ви във филма „Житие“.
Сигурно е така. Няма нужда да изразяваш себе си само със словото, но тук има и обратен полюс, защото, когато бях студент в НАТФИЗ, в класа на моя преподавател Стефан Данаилов, аз изразявах всичко с тялото си – от нокътя на малкия си пръст до кичура на косата ми, само за да кажа една реплика. Много са елементите, които ми помогнаха да изградя образа в „Житие“. Обичам безмълвното кино. Репликата може да бъде изразена не само с думи, но и с жестове, поглед, хореография. Реплика може да бъде и музикалната фраза, нещо, което режисьорът Иржи Менцел владееше до съвършенство. Неговото кино беше тъкмо това – невероятно композиране на поетичен текст с елегантно движение на човешкото тяло в пространството, и всичко това допълнено с музика.
Кой е най-топлият спомен, който пазите от работата с Менцел?
Имам много спомени. Сега, като затворя очи, имам усещането, че ме наблюдава с неговата блага и лека усмивка. Работата ми с режисьори като него укрепва крачките, които правя в киното или театъра, и ги подлага на вътрешната отговорност, която нося. Когато снимахме филма „Служих на английския крал“, изпаднах в огромен стрес. Бях млад актьор, който отиде в Чехия, заобиколен от чужди хора, на друг език, за да снима в една огромна чужда продукция. Това е страшна филмова машина, която работи на пълни обороти и може да те смаже. Много ме радваше, че в паузите между отделните сцени или епизоди най-любимото място на Менцел беше да дойде при нас (с Николай Гундеров, преводач от чешки, приятел и колега) да си говорим за незначителни неща, да се смеем заедно. Знам, че не го правеше, за да се чувствам добре, а за да си почива от напрежението по време на снимките. Пазя много този спомен.
Къде се чувствате най-комфортно – на сцената или пред камерата в киното?
Когато се наредят няколко продукции една след друга, си мечтая за театър. Когато дълго време се задържа на сцената – искам да снимам. Така че обичам ги поравно. Не крия, че моят опит и обучение в НАТФИЗ е натрупан на сцената и може би там наистина се чувствам по-комфортно и стабилно. В киното всеки път пристъпвам като за първи път. Преди снимки винаги ме обзема страх и ужас. Когато в НАТФИЗ прохождахме, започвахме от първите стъпки, от елементите на актьорското присъствие на сцена. През цялото време бяхме на сцената, репетирахме, междувременно вече играехме и в различни представления. През това време не сме работили в киното. Затова, когато се снимам, се чувствам като човек, който се качва в движещ се влак. Хващам се и ме отнася – с разрошен перчем, разкъсан, едвам оцелял… Заедно с цяло едно поколение, като колегите от моя клас Валери Йорданов, Асен Блатечки и другите, се учихме в движение. Нямахме часове за поведение пред камера. Как се играе в близък или среден план, как се води диалог? В началото си мислиш, че стоиш страхотно и си изиграл добре сцената, но после виждаш на екрана, че резултатът е много лош. Затова и често обвиняват актьорите, че много театралничат. По-късно, с натрупването на опит в повече филми, бавно и полека успяхме. Наградите, които получих в две последователни години, са оценка за свършена работа. „Бащата“ и „Житие“ ги снимах един след друг. Имаше само една седмица пауза между тях. Ролите са много различни, но аз вече бях загрял, бях влязъл в кондиция.
Как успявате да се отърсите от образите, да си починете и да преминете към нови?
Важно е да има адаптация, понякога трае ден, седмица или месец – при всеки актьор е различно. Зареждам се, като правя обичайно битови неща, например да поправя колата. Трябва да се откъсна от цялото преживяване по време на снимките. Освен това как изграждаш образ, ако стоиш сам вкъщи и си откъснат от заобикалящия те свят? Нали киното е парче от нашата реалност.
Много харесвам проекта „Поетите“. Това е нещо съвсем различно. Не е игра на сцена, а поетичен спектакъл. Как се чувствате в него?
Велико е! Никога не съм имал специално отношение към поезията. Някъде по пътя се разминахме с нея, но както се случва на човек, рано или късно се среща с някои неща в живота. Така се получи и тук. Този проект бе създаден от Диана Алексиева. Условието пред нас беше стиховете, които изнасяме, да не ни тежат, а да ги чувстваме. Няма режисура и човек, който да ни направлява, и това на нас много ни хареса. Остава само личното усещане и къде стои твоето сърце и позиция зад стиховете, които четем. Звучи просто, но се оказва, че тъкмо защото няма режисура или конкретни сценични задачи, всеки път е различно и понякога трудно. Казваш първата строфа и няма връщане назад. Много често пред тази намагнитизирана публика, когато започна с: „Ето, аз дишам, работя, живея…“, трябва да покажа защо точно в този момент произнасям „Вяра“ на Вапцаров. В какво аз вярвам… Това е специалното на този проект. Ние много му се радваме, защото сме впечатлени колко много хора идват, за да слушат и гледат, как им въздейства емоционално. Има голям интерес от страна на публиката, билетите се изчерпват бързо, в социалните мрежи се споделят впечатления и емоции. Това ме прави много щастлив, особено в компанията на всички прекрасни мои колеги, с които правим този спектакъл.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук