Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

„Разкриването немощта на „този свят“ освобождава хората от страховата обсесия, която се подхранва в света. В това е радостта и силата на възвърнатата свобода.“

Някога в света на човешката надежда и в света на изградения от нея героизъм навлязло Евангелието. Християнската надежда докосва едно особено чувствително място в човека. Има думи, които не само описват нещо, но също така го измъкват от мрака, правят го видимо и разбираемо. Такава дума е евангелската дума „надежда“. Благодарение на нея, както би казал Хегел, човек се е „издигнал до ранга на своята същност“. Камю пише: „Християнската доктрина опрощава този свят, противен и трогателен, където даже на къртиците е дадена надежда“.

Какво е внесло Евангелието в света на човешката надежда?

Със сигурност можем да посочим многобройните известни фактори. Но никой от тях, нито сборът им не изясняват победоносния поход на християнската надежда по целия свят. Значи трябва да потърсим друго. В лоното на надеждата битува единзнаменателен елемент, който не може да се сведе нито към йерархията на ценностите, нито към порядъка на времето. Още по-малко принадлежи към сферата на нещата. Обикновено определяме този фактор с думите: сила на надеждата. В надеждата има някаква сила. Има надежди, които отслабват, и такива, които с годините се засилват. Силата на някои идеи се оповестява с вик, силата на други се проявява с мълчание, спокойствие, последователност. Зад силата на надеждата предполагаме още нещо: някаква духовна или витална енергия: élan vital, както казва Бергсон. Променливият ритъм на надеждата ни позволява да предусетим тайната на ритъма на онази енергия, онзи живот. Тъй или иначе, това си остава тайна. Не се вижда кой и какво в човека казва чрез надеждата му. Защото в надеждата човек по-често е този, който слуша, отколкото онзи, който говори. Съдбата на човека е да позволи на надеждата да го победи. Загива онзи, който е престанал да ѝ се поддава.

Основният секрет на християнската надежда е нейната вътрешна сила.

Кои преживявания са факторът, който отприщва силата на християнската надежда? – Тук, разбира се, няма да навлизаме в исторически съображения. Нека си останем на плоскостта на феноменологията на надеждата. Разсъждавайки върху преживяването на християнската надежда, ще посочим преди всичко два фактора, което очевидно не означава, че сме изчерпили въпроса: първият е свързан със съзнанието за немощта на злото, вторият се отнася за личното измерение на надеждата.

Знаем колко силно вярата на първите християнски общини е била свързана с надеждата за повторното пришествие на Христос и съда над света. Основен мотив на тази вяра и по-скоро на тази надежда били текстовете, показващи това пришествие: текстовете, отнасящи се за Възкресението, Страшния съд, финалния Апокалипсис. Какво се крие в основата на тази надежда? Не става дума само за представянето на бъдещия ден на справедливост, но също и за изразяване на определено възприятие на настоящия свят. Тук се преплитат интуицията за ценностите и интуицията за съществуването. Светът на активното зло е най-немощният от световете. Когато Синът Божий изрече словата си, немощта на съществуващия ред безапелационно ще се оголи. Ако този свят е немощен, немощни са и всички трагични прояви, свързани с този свят, започвайки от проказата и завършвайки с онези, символизирани от Пилат и фарисеите. Нищожни от тази перспектива се оказват всички поводи за безпокойство, с които този свят плаши децата на светлината. Душите не могат да убиват... Важен е само един трагизъм: този, който се свързва с отношението към Бога. Показвайки немощта на света и неговите плашила, християнската надежда освобождава християните от обсесията на този свят. Свободата от тази обсесия е необходимо условие за промяната на света.

Разграждайки образа на света, християнската надежда разобличава всички онези надежди, които целят да привържат човека към земята. Християнската надежда – както пише Пол Рикьор – разобличава свързването на човека единствено със земните дела като „патология на надеждата“, или тотализъм. Тотализмът не е нищо повече от опит за предварително изпълване на надеждата. Земните надежди приемат частта за цялост. По такъв начин вкарват човека в пасивност. За да издигне човека до истинското развитие, християнството проповядва за неговия дълбинен трагизъм. Най-дълбокият трагизъм се разкрива в отчаянието. Затова полемиката с надеждите от този свят се превръща в истинско ваксиниране на човека с отчаяние. „Трябва смъртно да раниш земната надежда, само тогава можеш да съхраниш в себе си истинската надежда“ – казва Киркегор. В този аспект християнството бива безмилостно. Разобличавайки „патологията на надеждата“, проповядва отчаянието и събужда необичайни апетити. Всъщност именно то е показало на човека отчаянието, породено от дъното на „аксиологичното нищожество“. Без предвкусването на неговия ад истинската значимост на християнската надежда няма да бъде почувствана. Има някой, който може да убие душата...

Разкриването немощта на „този свят“ освобождава хората от страховата обсесия, която се подхранва в света. В това е радостта и силата на възвърнатата свобода.

                                                            ***

Но това не е всичко. Осъзнаването на трагизма на човешкото съществуване не само не изчерпва цялата истина за човека, но дори не е най-биещияj на очи неин аспект. Другото преживяване, което влияе върху „силата на надеждата“, е свързано с личното измерение на надеждата.

Съществена характеристика на всяка надежда е елементът на „поверяването се“. Живеейки с надеждата, ние възлагаме „на някого нашите надежди“. Разбира се, има и случаи, когато поверяваме надеждата си „на нещо“ (например, че „обстоятелствата някак ще се подредят“), но тук това не ни интересува. Възлагайки надежда на някого, ние изразяваме убедеността си, че някой е верен. Верността е една от ценностите. Благодарение на интуицията за вярност, надеждата навлиза в света на другия човек.

Това е един неимоверно деликатен момент при всяка надежда. Елементът на „доверяването се“ на верността на другия откроява надеждата – и дори я противопоставя на така наречената „разумна вяра“. При разумната вяра също е възможен елемент на отнасяне към Другия. Но как третираме Другия там? Третираме го като Авторитет, който ни гарантира нещо. Колкото по-голям е авторитетът, толкова по-добра е гаранцията и по-сигурно заключението. Така отношението ми към този, който гарантира моята вяра, е по принцип същото, както към който и да е друг аргумент в полза на вярата. Когато заключението се докаже, аргументите стават излишни. Човек не живее в сферата на аргументите, а в сферата на заключенията. Колкото по-бързо забрави за доводите, толкова по-ефективно живее. По друг начин е с надеждата. Този, на когото „възлагам надеждите си“, не е нито „аргумент”, нито дори „гарант“, а нещо повече: той е довереник на надеждата. Присъствието на довереника на надеждата продължава толкова, колкото трае надеждата. Негов символ са ръцете, които предпазват. Ръцете постоянно присъстват. Верността е постоянното присъствие на Другия.

Евангелието рисува живия образ на онзи, който поема в своите ръце човешката надежда. Това е образът на умиращия и ставащия от гроба Христос. Тук Христос се появява не като „аргумент“, а преди всичко като Довереник на надеждата. Довереникът на надеждата се отличава с особен характер: е Sacrum (Сакрално), при това героично Sacrum. Героизмът на евангелското Sacrum се разкрива както в пораженията, така и в победата. Пътят от поражението до победата е героичният път на Неговата надежда. Едно такова Sacrum поема в своите ръце надеждата на човека.

Да разгледаме отличителната черта на тази позната ни от детството картина.

Инстанцията с най-голямо значение за героизма е настоящето. Отнася се до това изборът да се направи в настоящето. Избирайки смъртта, Христос прави този избор. По този начин приема граничното преживяване на човешката трагичност. В определен момент смъртта изпълва цялото настояще на Иисус. Смъртта боли и унищожава, така както може да боли и унищожава действителността. Но има смисъл в умирането на Иисус. Този смисъл отваря пред нас надеждата с присъщите ѝ ценности. Ценността, която е в центъра, е човекът. Иисус умира заради човека. Но какво означава да умреш заради човека в контекста на надеждата? Смърт заради човека означава, че Христос също възлага своята надежда в човека. Тук страниците на Евангелието разкриват своеобразието на героизма. Не само присъствието на страданието е решаващо и не само това, че изборът надраства субстанцията на болката и противостои на болката. Героично е също така и дори преди всичко, че на човека е възложена някаква надежда.

                                                                        ***

Така достигнахме до нещо, което по всичко изглежда, че може да ни позволи да надникнем в тайната на силата. Откъде иде мощта на новата надежда?

Плоскостта на диалога между християнството и човека е преди всичко плоскостта на надеждата. Но не само това. Диалогът се разгръща около мястото, където човек преживява собствената си човешкост като подтик към героизъм. Човек търси някаква надежда в стремежа си към героизъм. Намира християнската надежда. Така възниква неговата изключително деликатна и същевременно дълбока и тайнствена връзка с Евангелията – подтик към техния героизъм.

Този подтик съставлява синтетично единство от много образи. Някои от тях отварят човек към възприятие за немощта на света на злото. Други разкриват визията за героичното Sacrum. Във всичко това се проявява и светът на ценностите: тези, пред които е изправен човек, и онези, които съставляват човека. И накрая, времето с неговото настояще, формирано от бъдещето. Единството на многото образи се излива в простия повик: „дойди и върви след Мене“. Неговият прост смисъл е като пробуждане от сън.

Преминавайки от конкретните описания към обобщенията, можем да кажем: човекът се издига до нивото на познание за собствената си същност като „Божие дете“, породено от надеждата. Понятието „дете“ извиква представа за младост, а тя е синоним на жизнената сила. Свети Павел, този велик син на християнската надежда, съвсем просто ни доверява: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“.

На периферията на нашите разсъждения за източника на силата, ще трябва да откроим още един много важен аспект на цялостния проблем. Нека обърнем внимание на това, че когато сами отдаваме своята надежда в ръцете на Другия, с този жест изобщо не възнамеряваме да нарушим дотогавашните световни надежди. Ние сме убедени, че нашето възлагане на надежда влиза в рамките на тези надежди. Жестът „полагане на надеждата“ е един от най-толерантните човешки жестове. Когато Христос възлага своята надежда на човека, е същото. В крайна сметка, никоя човешка надежда не бива разбита. Когато разобличава, християнската надежда прави това, за да посочи границите, а не за да ги зачеркне. Тя поема всяка земна надежда и я съпътства дотогава, докато в края ѝ не се открият дверите на ада, над които Данте е поместил знаменателния надпис: „О, вий, прекрачващи през този праг, надежда всяка тука оставете“. Докато има надежда, няма ад. Силата на християнската надежда се проявява не в унищожаването, а в свързването на човешките надежди с тези, които са най-човешки.

Превод от полски Правда Спасова

Предложеното есе е от сборника Swiat ludzkiej nadziei, Wybór szkiców filozoficznych 1966-1975, wyd. „Znak“, Kraków, 1992.