Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

В началото на 90-те години на ХХ в. актьорът Дъстин Хофман с огорчение констатира, че Холивуд отдавна се управлява от счетоводители: „Често подминават добри сценарии за сметка на сигурни печалби. Не всичко е само цифри“. През последните 30 години тази тенденция продължи. Големи продуцентски компании се окрупниха или бяха погълнати от по-мощни, а други изчезнаха. Пример за това е легендарната „Юнайтед Артистс“, създадена от Чарлз Чаплин, Мери Пикфорд, Дъглас Феърбанкс и Дейвид Уорк Грифит, която стои зад първите филми за Джеймс Бонд, спагети уестърните на Серджо Леоне или „Роки“. Така новият век осъмна с огромни корпорации като „Дисни“, които започнаха да диктуват „правилата на играта“. Киното бе превзето от счетоводителите. Филмите започнаха да се снимат с еднаква печеливша щанца и да се мерят с един и същи аршин – сюжети по популярни комикси и електронни игри, безкрайни продължения, римейк на стари хитове и пр. Всичко това бе гарнирано с възможностите на новите технологии – 3D, 4DX, IMAX, Dolby Atmos и др., които да направят филмовото преживяване все по-завладяващо, оглушително и подправено с много чипс и пуканки. Така счетоводителите върнаха седмото изкуство в неговата изходната позиция, от която беше тръгнало – като панаирджийско зрелище. Постепенно публиката започва да изпитва нужда единствено и само от такъв тип кино. Възрастовата ѝ граница рязко спадна. Филмовата култура все повече се приобщи към потребителската, в която естетическата стойност няма значение.
 

На този фон съвсем естествено семейната публика бавно и неусетно се оттегли, пренасочи се към бутикови и арт кина или се затвори вкъщи. Докато се стигна до момента сред номинираните за най-добър филм на годината да блесне „Черната пантера“ или Холивуд да подари най-ценната си награда на Южна Корея.

Разбира се, световното кино не е само Холивуд. През тези години бяха създадени десетки филми, които днес се нареждат сред образците на седмото изкуство. Тези творби обаче трудно успяват да стигнат до по-широка или семейна публика, защото екраните вече са заети от филми на Марвел, а зрителските навици са коренно променени.

Телевизиите откриха празна ниша, която за кратко време запълниха със съдържание. Десетки отлежали сценарии за сериали и филми бързо получиха възможност за снимки. Откриваха се нови таланти, изпробваха се нестандартни сюжетни ходове и визуални решения. Всичко, което тромавата филмова индустрия с високобюджетни продукции не успяваше да направи, телевизиите и по-късно стрийминг платформите снимаха с лекота. Това беше печеливш ход за всички, но до един момент. Десетки и стотици режисьори, продуценти, актьори се насочиха към телевизията, нещо немислимо допреди 20 години. Съвсем естествено е Глен Клоуз или Джесика Ланг да приемат предизвикателни роли в сериали с милиони зрители, докато Холивуд им е обърнал гръб.

Телевизиите си „отгледаха“ достоен конкурент в лицето на стрийминг платформите. В началото започнали само с препредаване на чуждо и вече видяно съдържание, те бързо разбраха че цената на успеха се крие в собствената идентичност. Затова с лекота (и немалко финансиране) подадоха ръка на утвърдени режисьори. Дълго време режисьорът и носител на Оскар Алфонсо Куарон търси средства за реализацията на „Рома“, докато насреща му не застава Netflix. Рискована оферта – пари срещу показ само в стрийминг платформата. За автора това е възможност да осъществи филма си, а за платформата – да докаже, че може да създава качествен продукт, който да се нареди сред номинациите за Оскар, Венеция или Кан (ако разреши). Точно международните филмови фестивали се превърнаха в препъникамък. Платформите не желаеха филмите им да имат премиера на голям екран, а фестивалите поставиха такова условие. Особено директорът на Кан Тиери Фремо, който се позоваваше на френското законодателство, като изразяваше и личното си негативно отношение към тази форма на показ и разпространение. Американската филмова академия също пусна бариера с условия за кинопоказ. Бяха прави, защото по този начин всички филми могат да имат равен старт в конкурсните програми. Особено за Кан, където премиерата по време на фестивала е традиционно и задължително условие за участие в конкурсната програма. След инфарктни конфликти (като първоначалния отказ на Netflix да покаже на голям екран в Кан филма на Бонг Джон Хо Okja) платформите постепенно започнаха да се приспособяват към тези условия най-вече заради режисьори като Куарон, братя Коен или Мартин Скорсезе. Така „Рома“ спечели Златен лъв във Венеция, а по-късно и три награди Оскар, включително за режисура. Тези отличия бяха важни, защото легитимираха платформите като фактор в световния филмов процес. Техният основен аргумент в конфликта им с кината и фестивалите е, че т.нар. кинопрозорец – времето между престоя на филма на голям екран и неговата VOD (Video on demand) дистрибуция – е твърде голям. Те искаха да се наруши установения с години ред, който носеше на продуцентите максимален приход от един филм, а именно: три-четири месеца на голям екран, след това DVD и Bly-ray, след две години телевизия и чак тогава представяне в стрийминг платформите. Във Франция тази концепция се експлоатира до крайност. Там един филм трябва да изчака до три години, преди да бъде разрешено да се появи в Netflix, Amazon Prime или друга платформа за видео на поискване. Но светът се променя – платформите са вече част от играта. Време е да осъзнаем, че големият екран привлича все по-намаляващ сегмент от аудиторията.

Катализатор на тези процеси в последната година, разбира се, е пандемията. Кината бяха затворени, публиката се отдръпна. Единственото легално място за гледане на филми се оказаха телевизиите и стрийминг платформите. Това е тяхната „треска за злато“. Промяната е толкова голяма, че дори френското правителство, което предостави милиони за подпомагаме на националната филмова индустрия – от производство до дистрибуция, включи задължението за финансиране и излъчване на платформи като Netflix, Amazon, Apple, Disney+ и др. Голямата новина дойде с желанието на WarnerMedia да насочи очакваните блокбастъри, които отложи през миналата година, за директна премиера едновременно в своята платформа HBO Max и киносалоните (ако са отворени). Подобни намерения имат и други големи корпорации, включително „Дисни“, които вече обявиха, че пускат филмите си под три различни модела: традиционен кинопоказ, едновременно кино и Disney+ издание и изключителни премиери на Disney+. Преди Коледа от „Дисни“ заявиха, че възнамеряват броят на абонатите на компанията в световен мащаб да се утрои до 260 млн. до 2024 г. Това е огромен ръст спрямо сегашния брой от 86,8 млн. абонати. Тези амбициозни цифри поставят годишната услуга на „Дисни“ в лигата на главния конкурент за стрийминг – Netflix, който в момента има близо 200 млн. абонати в световен мащаб, но не расте толкова бързо, колкото Disney+. По този път са тръгнали и други платформи като Amazon Prime, Apple TV+. Това означава, че проблемният кинопрозорец се затваря плътно благодарение на пандемията, а с него и голяма част от киносалоните. Тук трябва да добавим и постоянния ръст на зрители, които предпочитат да гледат филмово съдържание през мобилните си устройства. Ако скоро кината отворят, тези, които оцелеят и не са фалирали, ще трябва да се разделят с част от досегашните си приходи, но най-вече да се борят да запазят традиционните си зрители и да привлекат нови.

Твърде прибързано обаче се заговори за края на киносалоните и традиционния формат на показ и разпространение на филми. Всъщност се открива златна възможност за големия екран. Наскоро гледах двата сезона на „Мандалорианецът“ от вселената STAR WARS, погълната безвъзвратно от „Дисни“. Дълго време мислех какво ми липсва в този сериал – със своята драматургична конструкция и визуална концепция той е добър както за стрийминг платформа, така и за зрителите, които доскоро се тъпчеха с чипс в IMAX салона. Зрелището се затваря в тясното пространство на мобилното устройство. Може и да се разшири до размерите на домашно кино, но не повече. И без много хора на едно място.

Мисля, че в близко време ще наблюдаваме обратния процес, в който традиционните киносалони ще се превърнат в място за ценители на седмото изкуство, а фестивалите ще се върнат към позабравената си мисия да бъдат маяк на световното кино. Както споделя директорът на фестивала в Кан: „Кината са преминавали и през други изпитания – често са умирали и все пак са живи, защото публиката жадува за колективното преживяване. Със своето отсъствие киносалоните – които са нашите домове, църкви и ритуали – никога не са били толкова присъстващи. Кога ще се видим отново? Скоро. Трябва! Искаме да се върнем в киносалон, в който няма бутон за пауза“.

Вероятно панаирджийското зрелище ще остане в джоба на своите потребители и счетоводители. Ще видим.

Бориславка, текстът е малко по-голям. Можеш ли да сложиш празния киносалон от илюстрациите му като растер – да прозира в текста и така да спестим място??? Освен това киносалоните са изчезващи – има идея.