Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

„Червените завеси на София“ могат да бъдат четени едновременно като журналистическо разследване и като историческо свидетелство. Цялата книга е организирана около търсенето на един смъртен акт. Липсващото доказателство за екзекуцията на тримата католически свещеници Павел Джиджов, Камен Вичев и Йосафат Шишков, осъдени през 1952 г. по големия процес срещу Католическата църква в България. 42 години по-късно, през ноември 1994 г., постулаторът (анкетьорът) от ордена на успенците Бернар Олзер пристига в София в опит да докаже пред Конгрегацията за каузата на светците, че тримата наистина са загинали като мъченици на вярата. По-рано същата година е канонизиран епископ Евгений Босилков, но детайлите за смъртта на тримата свещеници остават неизвестни. Архивите са все така недостъпни, както през комунизма, а страната е затънала в политически противоречия и икономическа криза. Постулаторът познава добре техният случай, възстановил е тяхната биография, открил е цялата документация за тях в архивите на Ордена, може дори да различи техния почерк. Пред него обаче стои непреодолим въпрос, без чийто отговор канонизация е невъзможна. Смъртната присъда над тях е произнесена, но през следващите години режимът в България умишлено разпространява слухове, че не е била изпълнена. Различни свидетели съобщават, че са видели някои от тримата свещеници – в затвора или в лагера в Белене.

През 1994 г. както епископите – Методий Стратиев в София и Самуил Джундрин в Русе, така и почти всички свещеници на малката католическа общност в България са били сред жертвите на процеса от 1952 г. – осъдени на различни срокове затвор, през 60-те години те са освободени, а след това са допуснати да се върнат към своето служение. В срещите с тях постулаторът събира подробности за арестите, мъченията, за съдебния процес. Предава и впечатленията им от тримата бъдещи мъченици. Камен Вичев, първи в списъка на обвиняемите, е старателен преподавател с интерес към философията, който се интересува от марксизма, за да може да го опровергава. Йосафат Шишков е бивш настоятел на малката семинария в Ямбол, където често е посрещал Анджело Ронкали, а в края на 1951 г. е свещеник във Варна, където е арестуван като „най-стария шпионин“ в групата. Свидетелите потвърждават, че Павел Джиджов, най-младият от тримата, екзекутиран едва 32-годишен, действително е поддържал връзки с малка антикомунистическа група, но никога не би си послужил с оръжие срещу режима. Разследването завършва с откриването на смъртния акт за тяхната екзекуция на 11 ноември 1952 г. в отворените специално за постулатора архиви на МВР. По ирония на съдбата към този архив го насочва „бившият Ангел“, както е известен сред католиците бившият успенец, въз основа на чиито показания е скалъпен процесът през 1952 г. и който през 90-те години търси път обратно към своята общност.

Книгата обяснява и защо режимът удря тъкмо католиците и защо тъкмо през 1952 г. В България след процеса от 1949 г. срещу протестантските пастори, завършил обаче без смъртни присъди, католиците са една от малкото общности, които все още поддържат някаква тънка нишка на връзка със Запада. Всички свещеници са завършили в западни семинарии, знаят поне един чужд език и тъкмо това е причината за тяхното гонение. В тази естествена ориентация към Запада се състои и официално признаваният, но често омаловажаван принос на католическата общност за българската история. И днес могат да се чуят полугласно изказвани подозрения, че католиците искали да обърнат православните – цел, отдавна забравена от Ватикана след Втория ватикански събор, иницииран тъкмо от Анджело Ронкали. Бернар Олзер не скрива убеждението си как се ражда идеята за свикването на Събора: „Днес е известно, че мисията му в България като апостолически визитатор – сред православни и католици от източен и латински обряд – е била определяща за икуменическото мислене на Йоан XXIII – а по-късно и за насоките на Втория ватикански събор“.

Книгата опровергава и убеждението, че в България през комунизма не е имало „подземна църква“. С нескрито съчувствие авторът описва срещите със свещеници и монахини от София, Пловдив или Бургас, където имотите на католиците са национализирани, а самите те са принудени да живеят в подземията. „Слязох в катакомбите. Няма друга дума, за да се определи мястото, където е избягала или живее от четиридесет години общността на успенците в Пловдив“, пише авторът.

Но най-важният и труден въпрос е защо е необходимо да дойде чужденец, за да напише тази книга? Години след автора и аз имах възможността да се запозная с документите по делото по процеса срещу католиците. Не в мазетата на МВР, а в Комисията по досиетата. И въпреки че бях чел томове за „показните сталински процеси“, неизбежно и винаги си задавах въпроса как хората са били принуждавани, включително публично, да признаят вината си в нещо, което очевидно никога не са извършили. Част от отговора е в мъченията, на които са били подлагани жертвите: свидетелите на постулатора не скриват подробности за тези мъчения и за условията в затворите. След като е бил осъден, отец Купен Михайлов е бил „настанен“ в килията, известна като „Шанхай“ – пространство, побиращо двеста до триста души, в което били натикани 1200–1400. А след това е преместен в килия номер 37, известна като „надуваемата килия“: „Това беше адът. Веднъж в нея бяха наблъскани шейсет човека на 9 кв. м. Беше невъзможно да се диша, защото малкото прозорче бе херметично затворено, вратата също“. Най-затрогващ е разказът на отец Купен как успява да даде последно опрощение на греховете на осъдения на смърт Павел Джиджов. Изпратен да измие пода в коридора на затвора, отец Купен се озовава пред неговата килия. И докато се прави, че мие пред неговата килия, отец Купен извиква: Confiteor (Изповядвам!). Отец Павел отговоря също: Confiteor. В отговор отец Купен казва: Absolution (Опрощаване на греховете). „Той в килията на смъртниците, аз с парцала в коридора, но можах да му дам светотайнственото опрощение на греховете“, разказва отецът през 1994 г. 

Но още по-страшно е посяването на недоверието сред обвиняемите, постигано чрез очните ставки. След преживените мъчения е достатъчно един от обвиняемите да подпише предварително написаните на машина показания за своята „шпионска дейност“, за да бъде веднага след това отведен на очна ставка с друг от обвиняемите. Другият, все още непречупен, очаква невинността му да бъде потвърдена, но отново чува версията, изложена от следователите. Който не признае, очаква го съдбата на отец Фортунат Бакалски, пребит в Централния софийски затвор още преди началото на процеса. В томовете по дело се съхраняват напечатаните, но неподписани негови „самопризнания“, а в причините за смъртта му е посочено абсурдното обяснение, че на 29 август 1952 г. получил разрешение да се изкъпе, след което развил менингит, от който починал на 1 септември 1952 г.

Краят на процеса и освобождаването не слага край на страданията на оцелелите. Дори след освобождаването всеки продължава да си задава въпроса за вината не само на режима, но и на самия себе си. „Те посяха съмнението, казва отец Купен. Насадиха липсата на доверие между хората, предизвикаха подозрението. Човек започна да се съмнява във всичко и във всеки: в своя епископ, в своя довереник. И не само унищожиха вярата в Бога, но и в човека.“

Това обяснява защо такава книга не може да бъде написана от човек, преживял тези процеси. Защото никой от жертвите или свидетелите не може да си отговори на всички тези въпроси, без да засегне паметта на наистина невинни хора, станали жертва само заради вярата и образованието си. Единствено добронамереният, но дистанциран наблюдател може да запише тези свидетелства, без да прикрива истината, но и с разбиране за цялата сложност на тези събития. В това се състои и смисълът от канонизацията на мъчениците – освен да бъде почитана тяхната памет, така те помагат да се възстанови единството на една изстрадала общност. Както е известно, постулаторът успешно завършва своята мисия и тримата свещеници са канонизирани като мъченици на вярата през 2002 г.