Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Как изглежда периферията на Европа, видяна от Странджа и границата с Турция? Пътуване от една „Стена“ в Студената война към новите заграждения срещу мигрантите, от настоящето към комунистическото минало и личните спомени на един френски автор, родом от Пловдив. Откъс от книгата.
 

Пътуване с канибала

Here I go again on my own
Goin' down the only road I've ever known
Like a drifter I was born to walk alone
An' I've made up my mind, I ain't wasting no more time[1].

Whitesnake, Saints and Sinners, 1982

28 ноември 2018 г. Последният ми ден в Странджа за тази година. И не е сигурно, че ще се върна тук някой ден. Кръстосвам тези планини между България и Турция дълги години; но днес имам усещането, че пътуването ми отива към своя край.

Измъквам стар лист хартия, на който съм отбелязал някои указания, дадени ми от Румяна и мъжа ѝ Стоян от Белеврен, последното българско село преди границата. „Преди кметството на Голямо Буково хващаш надясно, където неасфалтиран път обикаля селото. В самия край ще видиш три мърляви жълти постройки от времето на социализма. Там живее чичо Нико. Той излиза рядко, най-много да иде да пие бира в селския магазин.“

Есен е и „циганското лято“ е свършило изведнъж. Дните вече са по-кратки и по-мрачни. Става мразовито. Парадоксът е известен: колкото отиваш пò на юг, толкова по-студена е зимата. Някъде тук минава границата между двете климатични зони – континенталната и средиземноморската – ми обясни един ден Невен, ловецът, който ме приюти в началото на 2016 г., искайки да сподели безпокойството на колегите си: мигрантите бяха превзели Странджа и рискът „да застреляш по-скоро афган, отколкото глиган“ си беше съвсем реален. Средиземноморието е обаче далеч. А Черно море е съвсем близо. Едва в края на Странджа, където планините отстъпват пред Тракийската долина, има излаз към Босфора.

Дълго време се чудех по кой път да хвана онзи ден. Този през природния парк към Малко Търново, последния български град преди Турция? В такъв случай можех да мина през Звездец и да се здрависам със стария кадър на военното контраразузнаване от времето на Българската народна армия, сега бакалин, за да изслушам продължението на неговата история. Макар и поразен от инсулт, преди няколко дни той надълго ми разправя подвизите си. Или да хвана пътя за Средец и да свърна към Голямо Буково, а после да се върна към Пловдив през Елхово, там, където наистина започна тази история? В последния момент, на изхода от Бургас, заложих на селото на големите букове с единствената надежда най-сетне да срещна „чичо Нико“.

Този ден, както и във всички останали, когато съм минавал през Голямо Буково, чичо Нико не беше на лавката. Само двама старци шумно тракаха табла, монотонно изброявайки на турски, така е по правилата, комбинацията от пуловете: Еци, дюшеш, беш… Поех по нещо, което наподобяваше път, водещ надясно, и на няколко пъти щях да затъна, преди окончателно да се натреса на гигантска локва край пътя. Загасих мотора на старото ми „Субару Форестър“. Нямах намерение да слизам. Исках само да спра за малко, да се вслушам в мълчанието и да събера мислите си, преди да поема на път. Комбито 4х4 никога не ме е предавало. Колко път изминах с тази японска кола, купена на безценица от фермер в Ди, департамента Дром, прекосих цяла Европа, за да стигна дотук, в тези диви планини на няколко километра от турската граница! Дъждът, който ме съпровождаше от Бургас, премина в големи снежни парцали; над Странджа се мръкваше. Селото бе смълчано, чуваше се само жуженето на мъждукащите улични лампи. Шансът да срещна чичо Нико бе минимален, но така или иначе минавах оттук.

Не знам колко време останах в мълчанието и полумрака. Погледнах мобилния си телефон. Нямаше обхват. Леко врътнах контактния ключ, таблото светна и радиото заработи. Here I go again, „Уайтснейк“. Версията от 1987 г. Опитах се да си представя физиономията на музикалния редактор на Българското национално радио, решил да пусне това хардрок парче в късния следобед, ей така, без никакво предизвестие. Кой ли вече си спомня различните състави на „Дийп Пърпъл“, които след 1976 г. дадоха началото на две коренно различни групи – „Рейнбоу“ на Ричи Блекмор и „Уайтснейк“ на Дейвид Ковърдейл? Аз, но сигурно не съм единственият в България. Хардрокът на 70-те години – стигнал дотук с голямо десетгодишно закъснение – се превърна в спасително убежище за цяло едно поколение зад Желязната завеса. И сега в страните от Източна Европа са най-верните фенове и най-големите познавачи на „Дийп Пърпъл“, „Лед Цепелин“, „Блек Сабат“ и компания… Повечето от тях днес са над петдесетака, наричат ги „плешивците с дълги коси“. Реших да изслушам песента докрай, преди да врътна ключа и да поема по пътя си. Here I go again звучеше добре, предвещавайки края на цялото това странстване. Едва ли би могло да има по-добро попадение. Знаех, разбира се, думите наизуст. Те са възможно най-старомодните.

И тъкмо тогава забелязах някакъв силует, който напредваше към мен под снежинките, опитвайки се да избягва локвите. Изникна мъж, едър на ръст, доста снажен, с дънково яке, нахлупил на главата си черна плетена шапка. Свалих стъклото и изгасих радиото. „Чичо Нико?“ Мъжът ме изгледа за кратко, преди да потвърди. „Нося ви поздрави от братовчед ви Асен от Бургас.“ Още една пауза, след което лицето на моя събеседник просветва: „Асен, синът на Недялко Йорданов?“ Огледа ме наново, този път по-дълго, сетне проучи регистрационния номер на колата.

Най-после пред мен е онзи, когото българската преса продължава да нарича „канибала от Странджа“[2]. Чувал съм да се говори за него още от 2014 г., когато Голямо Буково попадна на балканския път на мигрантите. Идвал съм тук многократно, разговарял съм с жителите му, но никога не можах да срещна „канибала“. Дори се питах дали този човек наистина съществува. Историята му силно наподобява плашещите легенди, които се разказват вечер край огнището. Жителите на Голямо Буково казват на шега, че присъствието на канибала поне с нещо им е от полза, даже мигрантите заобикаляли тяхното село.

През 1995 г. Николай Гьоргов убива и разчленява телата на тъщата си и на най-добрия си приятел, тракториста Ангел, след което яде от черния им дроб… Според следователите имал предварително подготвен списък с жертви: полицая на селото, попа, горския, кмета и дори безобидния Ангел. След кратко пребиваване в затвора и в психиатрична лечебница той е диагностициран като страдащ от остра шизофрения, обявен е за невменяем, назначено му е лечение, след което е върнат на село. Жителите на Голямо Буково не повярвали на очите си: канибалът се завръща и се движи свободно. Само старата му майка била доволна. Тя посрещнала Нико като блудния син и поела ангажимента да се грижи за него. Преди драмата Николай Гьоргов бил капитан втори ранг в Българския търговски флот. Видял е доста свят, минавал е за най-образования човек от Голямо Буково. Днес той твърди, че не си спомня да е извършвал тези ужаси. За едни той си остава „канибала от Странджа“, за други отново е чичо Нико, наскоро навършил петдесет и осем години.

Благодарих вътрешно на моя колега и приятел Асен за сторената услуга. За пореден път споменаването на неговото име ми донесе късмет. Асен Йорданов е син на известен писател от Бургас. Познава Странджа като петте си пръста и всички в Странджа го познават. Жертва на тежка екзистенциална криза, пет години след 1986 г. той живее като отшелник близо до Голямо Буково. И наистина се пада далечен братовчед на Николай. Но сега, изправен пред канибала на стъмване, и то на пустия път, трябваше да предприема нещо: не бях дошъл от Пловдив до дебрите на Странджа само за да поздравя този далечен родственик, който семейството не бе виждало от години!

В селото ме бяха предупреждавали многократно: ако срещна чичо Нико, да не му говоря за ужасното минало. Разправяха ми, че той имал някои „изцепки“, които за щастие се разминали леко и се дължали на употребата на алкохол и на временното спиране на лечението. Веднъж напомнил на кмета след ужасна кавга, че той е „още в списъка“, друг път пребил някакъв работник, нападнал и млада жена… Безпокойството на жителите на Голямо Буково нараства след смъртта на майка му през 2013 г., тъй като само тя следи дали той редовно си пие хапчетата. Когато за първи път дойдох в селото през 2014 г., забелязах решетки по прозорците на повечето от къщите. Заради мигрантите ли? – запитах аз, готов да отбележа този важен детайл в репортажа си. „Майтап ли си правиш, заради канибала са“, беше отговорът. Селяните се оплакваха, че след завръщането на Николай внуците им от Бургас вече не прекарвали летата на село: родителите им се страхували. Трийсетина от жителите на селото даже си стегнали багажа, за да се установят другаде.

Въпросният мъж бе на една ръка разстояние от вратата на колата ми, разглеждайки ме с нарастващо любопитство през отворения прозорец. „Преценявал те е. За щастие си доста хърбав“, шегуваше се по-късно Асен Йорданов, когато му разказах сцената. Беше се стъмнило в Буково, а снегът заваля с двойно по-голяма сила. Съчиних следната история: че съм от Пловдив и обикалям района в търсене на къща за отпуските. Не знае ли нещо за продан на добра цена в селото? Въпросът ми го свари неподготвен и го подтикна към интензивен размисъл. Челюстта му висна, той дишаше шумно. Ефект от психотропните вещества може би. Запитах го накъде е тръгнал. В магазина надолу. Предложих му да го закарам, за да можем да поговорим на чашка за къщата. След кратко колебание, той прие, след като ме проучи за последно. Субаруто без проблем направи завой в калта, смесена с пресния сняг, но него му трябваше сума ти време, преди да се настани до мен. Наистина беше огромен, освен това беше навлякъл цяла камара пуловери под дънковото си яке заради студа. И не ухаеше на рози. Оставих прозореца отворен, дадох на първа и се насочихме към лавката.

Карах бавно, осъзнавайки късмета си, опитвах се да удължа тази невероятна среща. „Канибалът“ от Буково, за който ми бяха проглушили ушите от години, ужасът на Странджа, беше тук, до мен, съпровождайки ме към магазина, като пътьом мило ми посочваше огромните кратери по калния път.

Ето, казах си. Изиграх последната карта в това пътуване и тя се оказа печеливша. И то вече би могло да приключи. Но как? Какво предвещаваше този последен отрязък от него, прекаран в компанията на чичо Нико? Беше ли той наистина чудовището, чието присъствие парализираше от ужас жителите на Странджа и плашеше до смърт кмета на Голямо Буково, или беше просто една от онези легенди, които витаят из планините? Ами ако това е просто уловка, с която хитрите селяни държат надалеко неканени гости?

Стрелвах от време на време Николай с поглед. Той бе спокоен, продължаваше да диша шумно, но изглеждаше щастлив, че не трябва да се бъхти из снега и калта, за да стигне до заветната цел. Гледаше право пред себе си. Спомних си историята, която Румяна от Белеврен ми беше разказала преди няколко дни. Било в началото на 2000 г., баща ѝ все още бил жив и тя му помагала да пасе малкото стадо крави. Един ден, минавайки през Голямо Буково, видели човек, който чака на автостоп в края на селото. Противно на обичая си, бащата на Румяна не спрял, въпреки че биха могли да се сместят в колата. „Нямам желание“, рекъл той и дал газ. След което ѝ обяснил кой е този мъж. Бил канибалът, пуснат току-що на свобода, който се връщал от общинския център Средец след седмично посещение в психиатрията. „Срещни го и ще разбереш за какво иде реч. След което няма да се боиш от стопаджиите в района“, пошегува се тя.

Последвах съветите ѝ, но ето че най-сетне се озовах с канибала в колата. И дори не ме е страх! Наблюдавам чичо Нико с крайчеца на окото си. Този човек носи история, може би неподлежаща на разказ, която със сигурност иска да заличи в паметта си. Както всички тук, в тези негостоприемни и диви планини, някога театър на потенциален унищожителен сблъсък между двата блока в Студената война, в тази Странджа, днес прекосявана от беглите сенки на мигрантите въпреки издигнатата нова граница от телени заграждения, подсилена с нови технологии. И какво, казах си, откарвайки чичо Нико до магазинчето, нали и самият аз съм носител на история с двойно дъно, което може би е време да разкрия. Съдбата ми, както и тази на семейството ми, поне от три поколения е свързана с тази граница. Не съм напълно чужденец тук. Нито съм само един френски журналист, който прави репортаж. Случвало ми се е да правя подобни неща, дори с известен успех, но не, тук миналото не отминава. Народна република България беше страната на моето детство и моето юношество – или поне отчасти. Практически всички членове на семейството ми я напуснаха, щом им се удаде случай; онази България, тоталитарна и грозна, се бе превърнала в страшилище, в истинска мащеха. Заминах през 1991 г. и се завърнах тук чак през 2009 г., две години след членството на страната в Европейския съюз, винаги на пръсти. Бях станал журналист и французин до крайчеца на ноктите си. Каква бе целта на това завръщане? Все още не знаех. Със сигурност разчистването на някои сметки – с мен самия, с миналото, с малките му компромиси и цялата му компромисност… Продължавам да се питам в настоящето. Може би тревожното и стимулиращо присъствие на чичо Нико до мен ще ми помогне да видя нещата по-ясно. Да, този ден бе последният ден от последното ми пътуване из Странджа; и началото на едно друго, също толкова криволичещо пътуване из дебрите на паметта за един отишъл си свят.

* * *

„Градът на елхите“

Night is falling and you just can't see
Is this illusion or reality
You're in the army now
Oh, oh, you're in the army now.[3]

Status Quo, In the Army now, 1986

Спомням си нашата червена „Лада“. Комби, рядък и по-ценен модел кола от безбройните москвичи на „селяните от градовете“. Това селско население по времето на комунизма препълни големите български градове – индустриализацията го изискваше – без обаче да скъса с корените и обичаите си, като продължи да произвежда по родните си села плодове, зеленчуци, сланина, ракия и вино. За да може да се изхрани, но и да е на сметка в края на месеца – неговата продукция още преди появата на биоземеделието се продаваше прескъпо по пазарите. Какво по-добро от едно комби за пренасянето на пресни провизии или затворени буркани към панелните блокове в града?

На нас то ни беше потребно заради кучетата. Пълноправни членове на семейството. Първо започнахме с Ги. Огромен кралски пудел, който с годините ставаше все по-свадлив. Разходката с него се превръщаше в опасно начинание. Майка ми още си спомня деня, когато баща ми и Ги се върнали целите в кръв и кал след ужасна схватка със съседската немска овчарка. След заминаването ми кучето зае моето място в семейната йерархия и още повече влезе в ролята на „алфа мъжкар“. Баща ми обича да казва, че Ги беше „най-глезеното куче на Балканския полуостров“. После дойде Фокси. Малка кучка с неопределено потекло (вече не бях там), която мама прибра от улицата. Според баща ми това са единствените две кучета, извършили своята „алия“[4] от България. Двете кучета почиват днес под палмово дърво, погребани в една градинка в предградието на Тел Авив, след като достигнаха каноничната възраст за своя вид.

Четиримата с Ги бяхме в нашата „Лада“ на онзи 21 септември 1988 г. в посока Елхово – буквално „градът на елхите“ – известно с това, че там се намира 12-а мотострелкова дивизия на Трета армия на НРБ. Поделение 24–260. При споменаването на тези цифри преди 1989 г. младите българи – и техните родители – ги побиваха студени тръпки. Защото 24–260 беше поделение, заедно с останалите военни подразделения в Грудово (станало Средец) и в Звездец, от онова, което в България наричаха „триъгълника на смъртта“. За миналите оттам това бе истински кошмар. Частите бяха в състояние на пълна бойна готовност. На ръба между тракийската равнина и Странджа, тези подразделения бяха първата отбранителна линия срещу могъщия турски съсед. Тъкмо тук, на тази граница, настръхнали един срещу друг се гледаха двата блока в Студената война – Изтокът и Западът – през съответните си военни организации – Варшавския договор и НАТО, готови да влязат в схватка всеки момент. Според катастрофичните сценарии, твърде разпространени по време на Студената война, българската пехота и танковете от „триъгълника на смъртта“ трябваше да удържат няколко часа срещу мащабната офанзива на частите на НАТО (в някои разкази този срок се съкращаваше до броени минути), време, необходимо, за да може големият съветски брат да дойде на помощ. Така тези войници щяха да загинат първи, пожертвани за отбраната на България, както и на целия „социалистически лагер“.

Накратко, пушечно месо.

Всички знаеха, че военната служба тук беше ад. Затова изпращаха най-възмъжалите, най-калените в битките, докато аз, до доказване на противното, изобщо не се вписвах в тази категория. Бях по-скоро хилав по онова време, астматик, нямах душата на пехотинец, нито на водач на танк, готов за сблъсъка с огромните турски сили. Ученици като мен, възпитаници на престижни гимназии, преминали с успех приемните изпити в университета, обикновено попадаха в щабовете или в „прослуша“ – най-вече говорещите чужди езици. Така стана с повечето ми съученици. Отначало решихме, че е станала някаква грешка, отидохме да се осведомим в местното военно окръжие. Не, бях наистина определен за поделение 24–260 в Елхово. И трябваше да се явя там в утринта на 21 септември, остриган нула номер, и да прекарам на това място следващите две години от моя живот. Родителите ми изпаднаха в шок. На мен самия, зает със забавите от последното ми „цивилно лято“, този 21 септември ми изглеждаше много далеч. Времето е разтегливо понятие на тази възраст.

Денят обаче дойде твърде скоро. Тръгнахме от Пловдив посред нощ. Пътят бе дълъг и лош, в онези години я нямаше южната магистрала, свързваща Пловдив с Бургас. Давам си сметка доколко моята страна беше за мен тогава „непозната земя“. Смътно си представях къде е Елхово, не си спомням да съм търсил това място на картата. Като дете бях завладян от пътните карти и картите на света. И до днес съм в състояние да визуализирам различни етапи от нашите пътувания, когато родителите ми, на работа в Мароко, кръстосваха Испания и цяла Европа. Баща ми пое към Свиленград, последния български град преди Турция, сетне свърна към Харманли, за да поеме по малките пътища към Елхово. Пътуването ми се стори безкрайно. Наскоро извърших това пътуване и засякох от нула километража на моето „Субару“. От Пловдив до портала на казармата са не повече от 182 км! 182 км! А през 1988 г. имах усещането, че съм стигнал до другия край на света.

Спомням си смътно Елхово през 1988 г. Малко градче или голямо село? Още виждам площада, превзет от коли, от семействата на стотици младежи, които, подобно на мен, бяха в цивилни дрехи, но остригани нула номер. Мнозина от тях още се намираха под въздействието на изпития алкохол, някои повръщаха между колите. Преди заминаването на новобранеца традицията повелява семейството да организира голям празник – „на изпроводяк“; той често трае до зори, слуша се народна музика, пие се много и се стреля (вече) във въздуха. По селата тези изпращания прерастват в истински селски празници. Хората тук се бяха стекли от цялата страна, ако се съди по диалектите и поведението им, повечето идваха от села и малки градове от дълбоката провинция. Мнозина от бъдещите ми събратя по оръжие още държаха бутилка скоросмъртница в ръка, повечето бяха придружени от гаджетата си, с които се целуваха ненаситно. Ги – и съответно цялото ми семейство – за мое голямо смущение привлече всеобщо внимание. Повечето от тези хора не бяха виждали кралски пудел, нито можеха да си представят, че едно куче би могло да живее другояче, освен вързано на верига в двора на къщата.

Комунистическите режими не обичаха домашните кучета. Ползваше се с одобрение само онова, което ставаше за ядене: пилетата, зайците и прасетата. Някои „селяни от града“ даже ги отглеждаха по балконите на панелните си блокове. „Декоративното“ куче беше буржоазна измислица, нелепост от икономическа гледна точка: защо да храниш животно, което не можеш да изядеш? Ето защо атаката срещу домашните кучета бе идеално средство за „обуздаването“ на собственика. И тоталитарните режими от Източна Европа не пропускаха този удобен случай.

В „Непосилната лекота на битието“ Милан Кундера описва кампанията по ликвидацията на кучетата в Чехословакия след съветската инвазия през 1868 г. В пожълтелия ми екземпляр на романа, купен от парижки букинист, съм подчертал пасажите, където става дума за Тереза, Томаш и кучето Каренин, опитващи се да заживеят във вътрешно изгнание в края на книгата. „Хората все още не бяха преодолели отчаянието от сполетялата ги катастрофа на окупацията, но вестниците, радиото, телевизията не говореха за нищо друго освен за кучетата, които замърсяват тротоарите и парковете и по този начин застрашават здравето на децата, да не говорим, че от тях няма никаква полза, а все се намира някой да ги храни“, пише авторът. „Създаде се такава психоза, че Тереза започна да се опасява да не би насъсканата паплач да види сметката на Каренин. Едва година по-късно натрупаната (и изпробвана върху животните) злоба се фокусира върху истинската си цел: хората. Започна вълна от уволнения, арести, съдебни процеси. Животните най-сетне можеха да си отдъхнат.“[5]

Завеждането на Ги в Елхово очевидно не беше добра идея. Около нашата червена „Лада“ се скупчиха хора, все едно че пътуващ цирк бе разпънал шатра в „града на елхите“. Даже месеци по-късно, когато отдавна бях минал от другата страна на портала на поделение 24–260, продължаваха да ме наричат „палячото с кучето“, надсмивайки се над мен и моето семейство. Офицерите ме гледаха накриво. България в края на 80-те със сигурност не беше Чехословакия от предходното десетилетие, но собствениците на кучета продължаваха да бъдат крайно подозрителни. Притежанието на куче, разхождането му на каишка ясно се възприемаше като акт на дисидентство. И си оставаше нещо рядко. Особен вид солидарност и взаимна симпатия свързваха собствениците на кучета в големите градове – София, Пловдив и най-вече Варна. В последния споменат град, откъдето е майка ми, собствениците на кучета от центъра на града – сред които и баба ми – бяха нещо като неформален клуб, чиито членове се срещаха по време на разходките в просторната Морска градина, край плажовете на Варна. Обменяха информация за ветеринарите, които се съгласяваха да лекуват кучета, за производителите на аксесоари (нашийници, каишки…), приспособими за техните домашни животни. Всички те негодуваха срещу глупостта, посредствеността и грозотата на политическия режим в България. Освен мюсюлманите в страната, които в онези години бяха обект на жестока репресия, това бяха може би единствените българи, които познавах, проявяващи съпротива срещу режима.

© Alexandre Lévy

Превод от френски Тони Николов

Александър Леви е роден през 1969 г. в Пловдив. През 1990 г. напуска България и се установява във Франция. До есента на 2020 г. е главен редактор на сп. Books. Бил е журналист и отговорен редактор в електронното издание на в. „Монд“ (Le Monde.fr 2002–2005), ръководител на службата за Източна Европа и Балканите в седмичника „Курие Ентернасионал“ (2005–2010). Кореспондент на „Радио Франс Ентернасионал“ и на „Фигаро“ в София. Автор на книгите: „Престъпната групировка на варварите. Хроника на едно полицейско фиаско“ (2010), „Моята война срещу безразличието“ в съавторство със Селим Канаан (2002) и „Заложник в Чечения“ в съавторство с Брис Фльото (2001). „Записки от Странджа. 1989–2019. От едната стена до другата“ е неговата най-нова книга.