Киното & законът. Разговор с Любомир Халачев
Проф. Любомир Халачев за приетите изменения в Закона за филмовата индустрия, за Радичков, новата си книга „10 неща, които никога няма да правя“ и документалния проект за българската гора в интервю на Виолета Цветкова
Проф. Халачев, въпреки протеста на кинообщността у нас на 17 февруари Народното събрание прие съществени изменения в Закона за филмовата индустрия (ЗФИ). Депутати определиха акта като „исторически“, но какво следва от тук нататък?
Законът беше приет почти в този вид, в който беше предложен. Ние от киногилдията искахме текстът да бъде отложен, за да може да се доработи. Депутатите обаче казаха: „Не, трябва да бъде приет, прекрасен е, дори американската посланичка ни поздрави, а вие там няколко души се инатите…“. И го приеха. А това, което следва от тук нататък, е свързано с причината ние да бъдем толкова упорито и настойчиво против ЗФИ – вкарването в законовата рамка на т.нар. финансови стимули. Става дума за пари, които се дават на чуждите продукции (предимно американски, на „Ню Бояна Студиос“) като процент възвръщаемост върху част от разходите, направени в България.
За повечето филмови творци у нас това няма никакво значение, стига тези пари да не касаят производството на български филми. Ако министърът на финансите или на икономиката бе казал: „Уважаеми колеги, да знаете, че ще връщаме едни пари като субсидия на чуждите продукции, за да имат те стимул да работят в България, защото и в други страни ги дават“, ние щяхме да отговорим: „Да, разбира се, давайте ги, стига да имате“. Защото, както обясни министърът на икономиката, американците били обещали, че ако, примерно, тази година инвестират 50 млн. в продукции и ние им върнем 20 млн., следващата година те ще инвестират 100 млн. и т.н. На това обаче бих казал: „Ако министърът на финансите има договор с тези фирми, че така ще стане, аз лично съм „за“. Обаче се съмнявам, че някой би подписал такъв договор. Само си представете какво би се случило, ако се повтори 2020 г. и американците кажат: „Извинявайте, няма да можем да си изпълним задължението, но вие ще ни дадете парите, защото така е по закон“.
Не навлизам в ангажиментите на министъра на икономиката – нека той сам да ги решава, но да ги решава като икономически проблем. Възмутени сме, че бе прокарана нормативна промяна за финансови стимули на чуждите кинопродукции чрез Закона за филмовата индустрия на България.
Защо се случи така?
Защото е най-лесно. Този въпрос се точи поне от десет години, но очевидно Комисията по културата и медиите се съгласи най-бързо. Мен също са ме ухажвали няколко пъти. Докато бях ректор на НАТФИЗ, идваха да ме убеждават хора и от Икономическото министерство, и откъде ли не. Обяснявах им, това е икономически проблем, не го правете проблем на културата и киноизкуството на България. Но сега, с гласа на депутатите, той стана точно такъв. Вкарана е точка, според която въпросните стимули ще бъдат давани само ако продукциите отговарят на подробен културен текст. Питам на какъв културен текст могат да отговорят „Конан Варварина“ или „Непобедимите“ – такива са филмите на „Ню Бояна“. Да, това си е тяхна ниша, но не и култура.
Няма как да сме спокойни, че промененият ЗФИ ще има сили, устойчивост, административна цялост и т.н., които да го реализират така, че българското кино да не усети, че се дават някакви пари на чужди продукции. Не сме убедени, защото от 2010 г. насам, с изключение на една година, държавата недофинансира българското кино въпреки съществуващия закон.
Тази поправка в ЗФИ ще засегне ли и работата на Националния филмов център (НФЦ)?
Разбира се, че ще я засегне, защото става дума за устройството и начина на работа на НФЦ. В момента той се занимава само с парите, които се дават от държавата за производство на българско кино, и когато наближат сесиите за тяхното разпределяне, там всичко пращи по шевовете. Представяте ли си какво ще стане, ако в този филмов център се вкарат и още 20 млн. лева за стимули, тоест стоварят се едни огромни папки с документи, които някой трябва да прегледа, одобри и подпише… Ами тогава трябва двойно да се разшири щатът на НФЦ. Не знам кой ще бъде следващият министър културата, но на него ще му се падне тази отговорност. А той вероятно ще почне да се върти, да се оглежда, защото никой няма да му разреши. И в НФЦ ще настъпи хаос, който върху кого, мислите, ще се отрази най-силно…
Върху българската киногилдия, разбира се...
Естествено! Бях от първите, които се регистрираха през 1991 г., и заработих като продуцент. Познавам всички проблеми, знам колко трудно се нагажда за работа тази система с толкова чувствителна дейност. Изведнъж върху нея се стоварва огромна отговорност и най-вероятно в един момент ще се каже: „Вижте какво можете да направите, пък ние ще помагаме“. Така не се прави, когато се говори за отговорност и закон…
Има ли подготвен правилник за прилагането на ЗФИ?
За да може законът да влезе в сила, правилникът трябва да се изработи в срок от един месец. Към февруари 2021 г. предложеният правилник е в насипен вид. И си представете само кой ще се занимава с правенето му в предизборния хаос и кога би бил готов той така, че да може да обслужва реално закона. Още нещо – правилникът трябва да бъде съобразен преди всичко с работата на българските филмови дейци, защото това ни е основната дейност, но изведнъж колегите, които го подготвят, ще стигнат до следната колизия: ние се движим по един път, право срещу нас се движат финансовите стимули и някъде неизбежно се сблъскваме. Само че тези, които гласуваха ЗФИ, няма да дойдат да правят правилника – това е много сложна дейност – а ще трябва ние да го правим.
Не искам да си представям какъв ужас ще бъде за всички нас, които произвеждаме кино, да трябва да се занимаваме и с проблемите на закона. От 50 години съм в този бизнес, познавам и едната, и другата система на работа – никога не сме се разправяли за закони и за пари. Навремето се карахме за идеи, за филми, за награди, за зрители, но не и за устройството на закона. А сега ни вкараха в отвратителната ситуация „вие се карайте там помежду си, пък каквото решите“.
В интервю за Портал Култура след първото четене на закона в НС Диана Андреева малко на шега каза: „Нищо чудно през януари да се окажем с още една схема в него, за сериалите“ – това е другата мина в ЗФИ, нали?
И за мен това не е правилно. Първо, защото депутатите от Комисията по културата и медиите постъпиха подло, тъй като се опитаха да скарат нас, които традиционно правим кино, и другите, които правят сериали. Ние не сме врагове, колеги и приятели сме. Радвам се да има харесвани български сериали, но в случая става дума за друго. Не дали да се правят сериали, или не, а дали от малкото пари за кино да се отделят и за тв поредици, с които после да се обслужват комерсиалните телевизии. Ако трябва, да се увеличи бюджетът на обществената телевизия и да се дават помощи за производство на сериали. Но ако колеги искат да правят сериали за комерсиалните телевизии, нека тези телевизии, които имат достатъчно възможности с рекламните си бюджети, да финансират своите продукции.
Можеше, мисля си, в бъдещия Закон за радиото и телевизията да се предвидят финансови или други облекчения или пък друга допълнителна субсидия на квотен принцип за тв сериали не само за БНТ
Няколко пъти споменахте НФЦ. Как коментирате исканата от филмовата общност оставка на директора Жана Караиванова?
За съжаление това, което направи Жана Караиванова за последните три години, никак не е достатъчно. Най-лошото е, че спомогна проектът за изменения на ЗФИ с т.нар. финансови стимули да тръгне към парламента. А тя трябваше да каже: „Г-н министър, не може такъв проект да влиза в Народното събрание“. Тя не го направи. И затова колегите са разочаровани.
Доколко случващото се ви засяга като продуцент и режисьор?
Засяга ме по три линии. Първо, защото съм един от създателите на НФЦ и на този модел на работа. Един от създателите съм и на първата Асоциация на филмовите продуценти, с такъв мерак работихме да направим промяната след 1989 г. Сами излязохме на свободния пазар и заявихме: „Искаме така да работим“. И какво получаваме?! Удари по главата… Убеден съм, че държавата няма интерес от две-три хиляди ядосани и разгневени кинаджии. Напротив, интересът на държавата е да има спокойни и усмихнати хора, които да искат да правят добро кино. Гневен, обиден, омаломощен човек не може да прави изкуство.
Последният ви засега филм, „Истории за птици, хора и други чудеса“, е посветен на Йордан Радичков. Преди да си отиде, той често казваше, че живеем в „пупаво време“, растем на корем – още ли е така?
Заснех този филм без държавна субсидия, защото остана под чертата на одобрените от комисията. Слава богу, намерих спонсори, инвестирах свои средства и го направихме. Не искам да ползвам метафорите на Радичков, защото те са си негови, но ще кажа друго: т.нар. преход от тоталитарна към пазарна икономика завърши през 2001 г. Тогава за втори път имахме избрано демократично правителство, за трети път избран демократично президент, имахме 100-процентова приватизация… Вече 20 години живеем в съвършено различна държава. Въпросът е: защо си я направихме такава? Тук вече можем да използваме метафората на Радичков и всички негови герои, които се гонят нагоре-надолу, викат „Мамка му и прасе“ и не знаят какво става. В суматохата на Радичков излизат кой със скъсан шушляк, кой без шапка, но общо взето, усмихнати и с надежда хора – не знам дали сега можем да излезем така от тази суматоха.
Опитвате се обаче да ни разсмеете с най-новата си книга „10 неща, които никога няма правя“. Написахте я в пандемичното време – така ли компенсирахте липсата на кино?
До голяма степен. Започнах да пиша, за да не стоя без работа по време на карантината. А и защото още в края на първата седмица започнаха да ми звънят приятели откъде ли не, водехме дълги разговори. Постепенно осъзнах, че неочакваната от никого ситуация заприличва на Радичкова пиеса – хора, попаднали в мъгла, започват силно да викат, защото не могат да се ориентират. Разбрах, че имаме ужасна нужда да общуваме чрез истории – нали вече я нямаше възможността да минеш по „Славейков“, да кажеш „здрасти“ на петима приятели и това да ти е достатъчно. И започнах да пиша кратки разкази. Интересна, нова форма за мен. Първо бяха смешни, после се появиха и други.
Има случки с деца, с кучета, с чешити, даже с метеорит. Един от любимите ми разкази е „Война“, за писмото, оцеляло след необикновената среща на двама войници от двете страни на фронта – докато го четях, си мислех за покойния кинодраматург Влади Киров…
Точно така е. Всъщност два са разказите, посветени на Влади – „Война“ и „Изтрий“. Пет-шест години преди да напише сценария за „Имало една война“, режисиран от Анри Кулев, Влади ми предложи историята на своя дядо, която съм описал. Обаче тя нямаше финал. Влади искаше да започнем работа по нея, пък после да мислим за финала. На мен не ми се щеше и тя си остана недовършена. После той я доразви, направи нещо друго, предложи го на Анри и заснеха филма. А на мен сега ми хрумна да развия историята в разказ и тя намери някакъв финал.
В затвореното и за културата време се роди нова книга…
Именно. От една страна, ме дразни извънредната ситуация, но от друга, никога не съм намерил толкова задължително време, за да мога да седя и да пиша. Довършвам един роман – за началото на 50-те години на ХХ век, но конфликтът на времето е през съдбата на млади хора, завършващи Художествената академия. Подготвям и проект за документален филм за българската гора, „Магна силва Булгарика“. Преди няколко години го подадох, но тогава не мина добре. Продължавам да работя по него, защото българската гора от проблем на поезията и прозата се превърна в проблем на цялата държава. Масовото ѝ изсичане през последните сто години води до страхотни проблеми, а през последните двайсет – до драми и трагедии.
Книгата ви завършва с разказа „Изтрий“ – на всички ни се е случвало да получим обаждане по телефона от номер, принадлежал на вече отишъл си приятел… Ако трябва да напишете „Запази“, за какво би разказвал той?
Със сигурност ще започна с това, че преди да стигнеш до края, преди да се разочароваш от хората, да изпаднеш в стрес или в каквото и да е, опитай се да си върнеш чувството за хумор. Ей това трябва да запазим, иначе животът ми се струва безнадежден.
Проф. Любомир Халачев е роден през 1950 г. Завършва операторско майсторство във ВГИК – Москва, специализира документално кино в Италия и Франция, а през 1999–2000 г. завършва курс по маркетинг на културата, организиран от ФАР и Британския съвет, и курс по продукция и разпространение на Eureka audiovisuel. Преподава в НАТФИЗ от 1974 г. Бил е зам.-директор на Българския културен център във Варшава (1989/1990), професор в университета „Ни Ан“, Сингапур (2004/2005), декан на Факултета по екранни изкуства (2005–2011) и ректор на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ (2011–2015). Има повече от 100 късометражни филма, автор е на седем книги в областта на киното и телевизията, на сборници с разкази и романа „Сънувам кино“. Ръководи „Кадиак филм“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук