Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

71-ви международен кинофестивал в Берлин: 1–5 март/9–20 юни 2021 г.

Седмица след края на „Берлинале“ от фестивала обявиха конкретните дати (9–20 юни) на т.нар. Специално лятно издание, когато в кина на открито публиката ще може да види показаните през февруари онлайн само на журналисти и представители от кинобизнеса филми, да се срещне със създателите им, а наградените да получат наградите си. Засега това звучи оптимистично. Но въпреки това не отменя въпроса: такова ли е бъдещето на киното? Стрийминг платформи на закрито и надежди за сухо лято, когато евентуално може да се надяваме на вид колективно изживяване, за каквото досега се смяташе ходенето на кино? Когато миналата година големите фестивали се проведоха в хибридна форма (онлайн и ограничен брой посетители офлайн), почти всички си казахме, че това е временно, че догодина вече всичко ще е наред. Уви, догодина дойде и още нищо не е наред.

Берлинският фестивал е най-мащабният от европейските кинофоруми, що се отнася до зрителската част, тъй като в последното десетилетие година след година почти всяко квартално кино на територията на града беше приобщавано с по някоя прожекция към фестивалната програма. И ако все пак за малките зали има надежда, че в обозримо бъдеще пак ще отворят врати, кой днес би се ангажирал с прогноза кога ще е възможно кинотеатърът на Постдамер Плац с неговите 1754 места, където се прожектираха конкурсните филми, да се напълни с долетели от целия свят журналисти, които вътре едновременно да дишат, да се смеят, да подсмърчат, понякога да дюдюкат, друг път да викат възторжено? Пандемията от COVID изправи всички фестивали пред няколко въпроса, на които засега няма отговори. Първо: възможно ли е те да съществуват без червения килим, без срещите със звезди, без блясъка, без пресконференции, без журналистическите репортажи, без цялата суета, която се е утвърдила като успешен икономически модел? Второ: гледането на филми на компютър, колкото и да е удобно, лишава зрителя от някои технически достижения, например той не може да чуе звуковите ефекти по същия начин, както става в салон. И нито пейзажите, нито едрият план имат същото въздействие като в кинозала. Всичко това ще доведе ли до промени в техническото производство на филмите при евентуално търсене на други ефекти? Трето: фестивалите и арт кината показваха филми, които стоят далече от мейнстрийма и задоволяват потребностите на тип зрители, които, макар и да са малцинство, в никакъв случай не са малко. Пример за това е нововъведената секция на „Берлинале“ „Срещи“, където се представят само филми, определени като арт предизвикателства. Ако бъдещето на киноразпространението е главно онлайн, ще се появяват ли платформи, които да поемат арт филмите?

В момента кинообщността се надява, че скоро, наистина съвсем скоро, показът и фестивалният живот ще се върнат към познатите ни форми на съществуване. И докато надеждите станат реалност, се прилага моделът на онлайн присъствието. „Берлинале“ доказа, че това е възможно, особено в търговската част. Европейският филмов пазар, тази обособена за представители на бизнеса секция, отчете успех: 12 000 посетители от 131 страни, 60 държави с 504 изложители на 264 виртуални щанда предложиха своята продукция, продадоха, купиха и сключиха договори за нови филми. Числата в никакъв случай не говорят за спад в бизнеса, напротив – запазено е нивото от фестивалите с физическо присъствие.

Различно, странно, непривично беше при филмовата програма, която фестивалът направи достъпна само за акредитирани журналисти. И макар че на гледащия този път не му се налагаше за някоя прожекция да пропътува половината град, всичко му беше предоставено едва ли не в леглото, усещането за необятност и необозримост на отделните секции си остана. Затова отново ще се огранича с конкурса.

Новите директори Карло Шатриан и Мариете Рисенбек имаха и нов подход при съставянето на журито: то се състоеше само от режисьори, печелили вече Златна мечка, а именно: Мохамед Расулоф (Иран), Надав Лапид (Израел), Адина Пинтилие (Румъния), Илдико Енеди (Унгария), Джанфранко Роси (Италия), Ясмила Збанич (Босна и Херцеговина). Селекционираните филми бяха по-малко на брой, но с доста високо качество. Обикновено в конкурса има по два-три филма, за които журналистите се чудят по какви критерии са попаднали там, докато този път средното ниво в никакъв случай не беше разочароващо. Наградите, доколкото мога да съдя по излезлите в международната преса статии, също се приемат единодушно с одобрение.

„Смахнато порно“ на румънския режисьор Раду Жуде беше удостоен със Златна мечка. Жуде не е непознат за Берлинале, през 2016 г. с „Аферим!“ (копродукция между Румъния, България, Чехия и Франция) взе Сребърна мечка за режисура, „Главни букви“ беше включен в извънконкурсната програма на фестивала миналата година. С филма на Жуде Берлинале затвърди имиджа си на политически фестивал, тъй като ако трябва „Смахнато порно“ да бъде определен жанрово, най-близо стои до политическата сатира. Разделен е на три части, всяка въведена с хумористичен гег. Сюжетното развитие, което ги сплотява, е следното: млада жена, която работи като учителка по история в елитно училище, прави секс с мъжа си. Неясно как са заснети с телефона ѝ и видеото попада в социалните мрежи, където е гледано от учениците. Те от своя страна разказват на родителите си, които възмутени искат учителката да бъде наказана. В първата част на филма жената върви по улиците на Букурещ и води тревожни разговори с мъжа си. Жуде ни представя прекрасно документално наблюдение на постсоца в румънската столица: облепени с плакати и реклами порутени фасади, нервни граждани, сблъсъци със и без повод. Втората част е кръстена „Речник“ и в нея режисьорът обяснява понятия като чест, родина, войска, героично минало, патриотизъм, математика, изкуство… с документални кадри от различно време – от Втората световна война, през Чаушеску до днешния изблик на национализъм, при който румънци играят хоро в басейн. В съвременната част кадрите са най-вече от социалните мрежи. Третият епизод е трибуналът, на който е изправена учителката. Тя трябва да обяснява на родителите… защо е правила секс с мъжа си. Политическото лицемерие на днешна Румъния – това ни показва чрез сатиричния си филм Раду Жуде. „Смахнато порно“ започва и завършва с кадри на действително хардпорно. Запитан как си представя филма в разпространение с такива кадри, Жуде отговори, че зрителите виждат това, което виждат учениците в социалните мрежи, така че не би трябвало да има нищо смущаващо. „Смахнато порно“ вероятно ще остане в историята и заради друго – той е сред първите филми, снимани в условията на пандемията през лятото на 2020 г. И действащите лица са с маски на лицата, което е не само метафора, но и важен визуален знак за времето.

Сребърна мечка и Голямата награда на журито бяха за японския филм „Колелото на късмета и фантазията“ на Рюсуке Хамагучи, спечелил си славата на „най-френския режисьор на Япония“. И този филм се състои от три епизода, в които се срещат случайни хора и водят диалози за себе си и света. Героите са разположени в светли помещения на фона на бели стени, което оголва съществата им. Най-вълнуваща е третата част, в която две жени се срещат на стълба и започват разговор. Отначало и двете мислят, че се познават от училище, в течение на разговора се оказва, че не е така, но въпреки че са напълно непознати, те продължават с изповедите си. Влезли в ролите на бивши приятелки, те не излизат от тях, докато не довеждат до финал нещо, което в миналото не е стигнало до завършека си.

Докато усещането след филма на Раду Жуде е по-скоро печал, че едва ли скоро Източна Европа ще се измъкне от постсоциалистическата си тиня, германската режисьорка Мария Шпет, чийто филм „Господин Бахман и неговият клас“ взе Сребърна мечка, Наградата на журито, излъчва оптимизъм за бъдещето и вяра, че все пак доброто у човека побеждава. Филмът е документален и проследява една година от живота на ученици в германско училище. Те са в шести клас и това е важно да се отбележи, защото предстои да бъдат избрани тези, които ще продължат в гимназията, и останалите, които ще отидат в професионално училище. Съответно в такава ситуация на избор избиват низки страсти, виждат се прояви на взаимопомощ и разбирателство. Другият съществен детайл е, че класът се състои от деца с мигрантски произход, сред които има и двама с българско гражданство – Хасан и Щефи. Темите на филма са същите, които занимават и Раду Жуде – чест, достойнство, минало, патриотизъм, интеграция, само че този път представени чрез детския поглед. Неминуемо във всекидневието си децата влизат в конфликти, едно срещу друго се изправят мнозинство и малцинство. Но докато при Жуде мнозинството буквално издевателства над учителката, Мария Шпет показва, че е възможно и друго разпределение на силите, при което няма победители и победени, при което силните се учат да разбират мотивите на слабите. Разбира се, учителят Бахман е изключителна находка и нищо чудно да е единствен по рода си, т.е. да не става дума за тенденция, а за изключение. Той е учител мечта, който има невъобразимо търпение и който освен знания по учебните предмети иска да предаде на децата умението да бъдат добри хора. За всяка една ситуация намира лична история, с която емоционално да въвлече учениците си в проблема. Например – защо децата от различните страни имат имена, често трудно произносими за останалите. Бахман разказва как се е появило неговото име: семейството му било от областта Шлезия, където почти всички имена завършвали на -ски. Неговите баба и дядо се наричали Ковалски. Но националсоциалистическата власт издала заповед за преименуване с немскозвучащи имена. И когато баба му отишла в службата за смяна на имената с готовност да брани фамилията си, чиновникът там ревнал, че не може да се занимава с нея и от сега нататък ще се казва Бахман. Голямата история, личната трагедия, промяната, засягаща поколения напред – всичко има в тази малка случка, която, предполагам, българчето Хасан може да чуе и от собствените си баба и дядо. Вълнуващи са и думите на г-н Бахман в края на филма, когато учениците получават дипломите си. Учителят казва: някои имат по-добри оценки, други по-лоши, но това са оценки за вашите знания, не за това какви хора сте. И не забравяйте, че оценките регистрират едно конкретно временно състояние, защото всичко подлежи на промяна. В края на учителската си кариера Бахман все още вярва, че по-лошите могат да станат и по-добри. А Хасан му подарява шапка с българското знаме. Това е и последният кадър на филма: господин Бахман в гръб с шапка с трикольора на главата.

Искам да отбележа и името Денеш Над, това е унгарецът, отличен с Наградата за режисура за „Естествена светлина“. Убедена съм, че трябва да го запомним, защото от тази награда тръгна и възходът на Раду Жуде. Филмът разказва за унгарски войници, които по време на Втората световна война търсят партизани от руските села, разкъсвани между чувството за дълг и човещината си.

Първата Сребърна мечка за актьорско изпълнение, а не разделена на женска и мъжка роля, което е и едно от нововъведенията на фестивала, беше за Марен Егерт и участието ѝ в „Аз съм твоят човек“ на германската режисьорка Мария Шрадер. Героинята участва в експеримент, в който хора оценяват като партньори роботи. Колкото и да звучи като фантастика, този филм представя близката ни реалност, когато ще се сблъскаме с изкуствения интелект, и то в сфери, за които в момента не вярваме, че това е възможно.

И на мен през ум не би ми минало преди година, че ще изгледам цял фестивал от къщи – като захвърлена на самотен остров само с компютър и конкурса на „Берлинале“. Разбира се, в това време същите филми се гледаха от журналисти в Токио, Лисабон, Рим, Истанбул, Скопие… но тъкмо това осъзнаване на безбрежността на онлайн пространството правеше самотата на кинопреживяването още по-кънтяща. Странно е писането за филми, които в момента са повече фантоми, отколкото реалност. Защото същинският живот на всяко произведение започва след срещата със зрителите, независимо дали те са милиони, или са шепа хора.

Чрез своето 71-во издание „Берлинале“ спаси кинобизнеса. Все още трепти надеждата, че ще бъде спасена и публиката на арт киното.