Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

„Локдаун“, реж. Дъг Лаймън, 2021 г., участват Ан Хатауей и Чиуетел Еджиофор

През есента на 2020 г. коронавирусът „пристъпи“ в новите сезони на известни тв сериали като „Това сме ние“, „Бул“, „Анатомията на Грей“ (тук допълнителен интерес провокира и поведението на персонажите в медицинска среда), а от януари 2021 г. HBO се зае с домашното разпространение на създадения за голям екран „Локдаун“ на Дъг Лаймън.

Най-новият филм от режисьора на комични и драматични екшъни, като „Бари Сийл: Наркотрафикантът“ (2017), „Нечестна игра“ (2010), „Мистър и мисис Смит“ (2005) или „Самоличността на Борн“ (2002), е заснет за 18 дни в Лондон и ни вкарва без предисловие в ситуацията на пълна социална изолация, ограничено придвижване и затваряне на обществени сгради и търговски обекти, известна като „извънредно положение“. Прилича на заявка за фантастичен сюжет, с каквито Дъг Лаймън има достатъчно опит от „На ръба на утрешния ден“ ( 2014) и „Телепорт“ (2008). Хвърляме поглед на зловещо изпразнените и притихнали лондонски улици и скачаме в онлайн комуникацията на главния герой Пакстън с неговия полубрат от Ню Йорк. От разговора им нахлуват първите познати детайли от всекидневието през последната година – признаците на депресия, принудителният служебен отпуск, доставката на храна по домовете, отказът от приятели, които споделят конспиративни теории, или странните творчески прояви, с които хората, останали у дома, запълват времето си.

„Локдаун“ не е филм за COVID-19, а почти романтична „драмедия“ в пандемия. Пакстън и Линда са двойка пред раздяла, блокирани за едни последни две седмици в къщата, която споделят от десет години. Най-вече защото Пакстън е изгубил вкуса си към живота, желанието да се бунтува и да бъде различен. Той провежда консултации с психотерапевт, не може да спи и достига ръба на личната си дилема, когато едно позиране на любимия му мотор може да се приеме като репетиция за самоубийство. Линда, от своя страна, израства в кариерата, дори наполовина делово облечена пред своя компютър, когато на зуум съвещание се налага да уволни всички служители от лондонския офис на фирмата, за която работи. Тя се чувства раздвоена между разочарованието, което изпитва от емоционалния си живот, и съчувствието към кризата на Пакстън, който поради липса на средства ще трябва да се раздели с мотора си – символ от началото на връзката им, чийто смисъл той е на път да изгуби.

В първата си част филмът на Дъг Лайман напомня на зациклила психоанализа в ситуация на криза, която балансира между драматичните аспекти в междуличностните отношения, постоянното напомняне (от екрана на телевизора) за критичното положение и абсурдно комичните изблици от всякакъв порядък като пазаруването на прословутата тоалетна хартия, стихотворенията, които героят чете от телефона си, за да забавлява „съседите по затвор“, псевдонима Едгар Алън По, който никой не разпознава, или реплики от типа: „Отивам в зоната на зомбитата да купя мляко“.

После жанрът неусетно мутира в... планиране на обир, защото „локдаунът отприщва желанието за бунт срещу рутината“. И макар да не е най-оригиналният обир в историята на киното, той е по-интригуващ с абсурда на замисъла си и като метафора за преобръщането на целия ни живот. Защото жанровите правила не са от значение, когато – по подобие на обясненията за „новото нормално“ – филмът само създава впечатление, че следва определена схема, а се концентрира предимно върху собствена си теза, че „цялата тази анархия е заради смахнатия идиотски локдаун, който свали задръжките ни“.

Така след празните улици на Лондон се озоваваме в пустите търговски зали на емблематичния Harrods, където чудесните Ан Хатауей и Чиуетел Еджиофор се забавляват като деца. А „Локдаун“ на Дъг Лаймън е далеч от рецептата за оцеляване, докато щрихира параметрите на „извънредната ситуация“ и „пълното преосмисляне на живота като страничен ефект от коронавируса“. А преосмислянето на пандемията в киното тепърва започва.