Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

„Засечка“, Валери Валериев, издателство ВС Пъблишинг, 2020 г.

Преди години в учебника по литература в девети клас (сега в осми) пишеше, че Христос говорел на хората с притчи, за да могат по-лесно да го разбират. Голяма самоизмама пада с тези притчи, защото някак създават илюзията, че всичко ти е ясно и смисълът е в кърпа вързан. Оказва се тъкмо обратното. И св. Йоан Златоуст тълкува, че притчите по условие са неясни, за да може хората да задават въпроси, да пожелаят да се обучават, да бъдат разтревожени от смисъл. Нещо повече, притчите отсяват по естествен начин онези слушатели, които имат „уши“.

Книгата с поезия на Валери Валериев създава подобно поле за мислене вътре в стихотворенията. Те постепенно отсяват пожелалите да се задълбочат. Има обаче и една опасност: ако излезеш крачка встрани от идеологията на книгата, отпадаш от мелодията. Други пък от стихотворенията са така добри, че всякак могат да се прочетат и харесат. Аз отпаднах между осмото и седемнайсетото стихотворение, после влязох в крак и почти без прекъсване „изкарах“ всичките 66 стихотворения. Имаше влюбване от моя страна още в първото, после в „Разпети петък“, поемата „великите географски открития“, „район „Средец“, „разстрел“, „речта на пиратския капитан“…

В книгата има основно три мелодии/теми, които са качени на обща идеологическа шейна и се плъзгат заедно. В предишната книга на автора – „Кражбите зачестиха“ (2018)[1], имаше освен социален и много силен езиков пласт. В нея езикът „захвърляше“ и „изоставяше“ човека по Хайдегер. В новата книга „езикът“ като инструмент отсъства. Социалното, преживявано като лично-социално, натрупва критична маса, която ще разчисти и подготви промяната. След „Засечка“ може би ще има нещо съвсем различно, дори някаква „търпелива“ проза.

Първата мелодия и „цел за доказване“ е чувството за вина на порядъчния човек. Понеже е глупаво някой друг да ти е виновен, ти сам си си виновен. Онези, които са възпитавани през 80-те, знаят за какво става въпрос. Върнати сме на двора, в часа по физическо и униженията на ученичеството, към идеологемите, които направиха от нас невротични и виновни хора. Също и страхливи. После идва картината на запуснатото училище и целия абсурдистки начин на живеене. Започнала е една мазохистична история, чийто край се вижда единствено в смирението и вярата в Бог. Оттук идват линиите на вечното старание да бъдем все по-добри момичета и момчета, усърдно да поправяме счупеното, без да знаем кога и дали започва истинският ни живот. Имаме всички качества, но сме пуснати в средата на океана („олимпийска надежда“).

Втората тема е самоизмамата и различаването на добро и зло. В „медитация“ всичко зависи от представата за нещата, в единия случай тя е страшна, а в другия светла. Какво предопределя твоите мисли и действия? В „район „Средец“ ние сме едновременно екскурзоводът и гостът. Разчитали сме, че ще бъдем по-глупави, но се е оказало по-трудно. Проблемът е, че на нас много ни тежи да поемаме цялата отговорност за себе си, за своята вина и страх да не сбъркаме. Затова дебне една изтощителна самота. Бог не се е появил, за да стоварим върху Него своето безсилие. Битката за достойнство („човек срещу машина“) е да постъпим справедливо най-вече със себе си, макар че всеки човек има своя мярка за изкушенията (пак св. Йоан Златоуст). Тогава копнежът по баланс, наричан от някои вътрешен мир, въстава срещу опитите да бъдем винаги жертва, да имаме куп зависимости и постоянно да се питаме дали някога ще можем да се надскочим и смирим.

Последната сред условните теми е другият. Бил си при себе си, после си отправял безсмислени покани към другия, накрая идва ред на Бог. Защото чувството за вина се поема от Някой обичащ. „Вавилон“: „небето се отпусна / не основата – покривът пое теглото“. Беше много важно мачът да се спечели. Обаче нямаше от кого. Е, вече няма нужда да се тревожим за това.