Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Оля Стоянова разговоря със Здрава Каменова за театъра, писането и работата с документалния материал

Спектакълът „Назови ме с моето име“ по текст, написан от Здрава Каменова и Благой Бойчев, имаше премиера в края на миналата година. В тази пиеса двамата автори изследват темата за т.нар. възродителен процес. Благой Бойчев е и режисьор на спектакъла, художник е Мирела Василева, а композитор – Добромир Кисьов. На сцената са Здрава Каменова и Наталия Цекова, които играят с истинските си имена.

Документален спектакъл с истории от възродителния процес – откъде тръгна идеята за представлението „Назови ме с моето име“ и какви разкази стоят в основата му?

Идеята дойде от актрисата Наталия Цекова, с която сме работили и преди това заедно – направихме спектакъла „Цигански колела“. А в основата на „Назови ме с моето име“ са истински истории на жертви и свидетели. Тези разкази са събрани от немския езиковед от български произход проф. Христо Кючуков и асистентката му Сибел Солак. Двамата събират истории, разказани на турски, ромски и български, от хора, преживяли възродителния процес. Има истории, които предизвикват усмивка, други – насълзяват. Тези истории попаднаха в ръцете ни и Наталия дойде с предложението да се опитаме да направим спектакъл. Благой Бойчев пък има извървян път в този жанр и темата е много близка до нещата, които го вълнуват. Като че ли много бързо се намерихме точните хора, които искат да говорят по тази тема. А проекта осъществихме, благодарение на Националния фонд „Култура“.

На какви други източници разчитате и успяхте ли да се срещнете с хора, които са преминали през всичко това?

В представлението звучат гласовете на хората, разказващи историите. В случаен разговор разбрахме, че един обичан от нас актьор – Мариан Бозуков, е отраснал в едно родопско село и по време на възродителния процес е бил дете, но е свидетел на тези събития и ги помни. Той също ни разказа вълнуващи истории. Записахме и неговия глас. Самият проф. Христо Кючуков разказва своята история в представлението. Аз преразказвам в пиесата историята на Сибел Солак. Това са хора, с които ние реално сме общували и се срещнахме лице в лице, а пък те ни срещнаха с други хора и ни предоставиха техните разкази.

Какъв беше процесът на писане и дали тези документални истории се разказват по-трудно?

Тези истории са по-трудни, защото нямаш свободата да сочиш с пръст или да водиш сюжета в посока, в която ти се иска. Тук трябва да бъдеш обективен, а обективността в изкуството е най-трудното нещо. Да, много трудно ни беше, но до последно Благой държеше да запазим документалността, но и да включим мои художествени текстове, както и една драматургична ситуация, измислена от нас. До последно се чудехме дали такъв подход ще сработи. И мисля, че беше много хубаво, че съумяхме да края да се опитваме да съчетаем двете страни.

Коя е вашата лична история за името? Историята от Япония вероятно?

Да, аз разказвам за моето име, което е малко странно – Здрава. Но докато бях на турне в Япония преди години, хората имаха трудност да произнасят това име, тъй като японците нямат звук „в“ и никога не съчетават две съгласни без гласна между тях. В крайна сметка с много мъки успяха да кажат нещо подобно на „Зу-ду-ра-ба“ и им беше неудобно колко много са видоизменили името ми. Затова ме помолиха да им кажа какво означава то и когато чуха, че има цвете здравец, ми казаха, че и те имат популярно японско име, което означава „цвете“ – Ханако. Попитаха ме дали мога да се казвам Ханако, поне докато съм в Япония. Та така – била съм Ханако за един месец от живота си, а не Здрава.

Това обаче е една много по-оптимистична история за смяна на името, а в спектакъла не всички истории са такива.

Да, опитваме се да погледнем на имената от доста различни ъгли. Имаме разказ за един млад човек, който наскоро сам сменя името си – от Димитър Груев се е прекръстил на Мимо Гарсия, защото вярва, че това име повече изразява неговата същност.

Когато дълго време се работи върху една тема, се натрупват много истории. Приличат ли си тези истории за смяна на имената – защото във всяка една от тях има болка и разочарование? И има ли разкази, от които се отказахте?

Много различни бяха тези истории и до края на репетициите се притеснявах, че има опасност една от най-чувствителните за мен истории да отпадне. Просто не ѝ намирахме мястото в спектакъла, а тя е за една учителка, която дава задача на децата да напишат съчинение. В класа ѝ обаче има деца от турски произход, на които наскоро са сменили имената. Някои от тези деца по навик изписват върху хартията старите си турски си имена. Когато учителката вижда това, ги кара да изядат пред очите на всички листите със сгрешените имена. Когато четох събраните от проф. Христо Кючуков и Сибел Солак истории, този разказ се запечата в съзнанието ми.

Можете ли да сравните работата по предишния ви спектакъл, базиран на документален материал – „Дом за овце и сънища“, и настоящия? В едната пиеса става дума за бежанските вълни след Балканските войни от началото на ХХ век, а в другата – за насилствената смяна на имената. И двете теми предполагат работа с документи и свидетелски спомени – въпросът е приличаше ли си процесът на писане, или всеки текст предполага различен подход и лични открития?

Много различни бяха процесите на работа и се радвам, че беше така. В „Дом за овце и сънища“ отново вплетохме истински истории, но там е много по-силна художествената линия и образът на Ванга, който свързва всичките истории. Докато тук оставихме истинските разкази на преден план. Тук дори артистите заставаме с имената си – Наталия и Здрава разказват и преразказват тези много искрени истории. Стремили сме се да няма никаква лъжа – до такава степен, че дори на сцената сме със собствените ни имена. И затова казвам, че се радвам – защото това отново е документално представление, но с него успях съвсем друг път да извървя, и то благодарение отново на режисьора.

Кои са „вашите“ теми и винаги ли успявате да реагирате бързо на промените, които се случват около нас? Дори по време на пандемията успяхте да създадете спектакъл със заглавие „Извънредно положение“.

Темите си идват с времето, с вятъра, с болките, със загубите. Тези дни загубих скъп приятел от тази болест и днес това е темата. Не знаем дали ще се превърне в текст – ако има нужда, може би ще се превърне. Аз имам усещането, че текстовете не ги пиша изцяло аз, а ситуацията ги дописва или ме принуждава да бъда проводник в написването им. И вярвам, че се случва, защото за някого е необходимо това, за някого от публиката.

Имате усещането, че тези текстове попадат на точното място и участват в разговор и с публика, и с останалите автори?

Да, със сигурност. Моите текстове никога не са били писани самоцелно или защото ми се иска да захвана някаква тема, за да работя. Не, те връхлитат живота ми по някакъв начин и не ме оставят безучастна. Не мога да кажа, че аз съм инициаторът на всичко това.

Като какъв човек се определяте – като театрален човек, или като човек на думите?

Завърших актьорско майсторство и по професия съм актриса, но май вече много повече пиша, отколкото играя. Но и тези две неща така са се хванали за ръце, така са се оплели, че мисля, че съм едновременно театрален човек и пишещ. Освен това съм и зрител, и помагащ на актьорите да играят, защото ми се е случвало дори да режисирам текстове. Толкова го обичам този театър от всичките му ъгли! Хубавото е, че тези роли не си пречат една на друга.

А какво откривате в драматургията?

Толкова много неща откривам, че не знам дали с думи мога да ги нарека. Тя, драматургията, е изтъкана от думи, а да обясня какво ми дава, просто думи нямам.

Здрава Каменова е актриса, авторка на пиеси и сценарии. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“ при проф. Румен Рачев. През 2004 г. печели наградата Икар за ролята си в спектакъла „Карлсон и дребосъчето“. Заедно с Гергана Димитрова през 2012 г. получава Икар за драматургия за пиесата „Праехидно“. През 2019 г. е номинирана за Икар в категорията „Най-добра актриса“ за ролята си в спектакъла „Дом за овце и сънища“. Авторка е и на много пиеси и на няколко книги за деца.