Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Разговор със Зафер Галибов за фотографиите, които се превръщат в свидетелства

„Моята слабост е социалната фотография. Още миналия век, по времето на соца, бях обявен за фотограф на задния двор. Фотографът на малцинствата, на онеправданите.”

Най-новата ви изложба е наречена Homage – модулна фотография. Каква идея се крие зад фрагментираните и сюрреалистични изображения, които толкова много приличат на картини?

Последната изложба е почит пред образите на мои кумири, от които съм се учил и възхищавал. И това са не само увлеченията ми към танца, към музиката, към движението, но и към хаоса, който можеш да укротиш и да превърнеш в сила, която ни увлича. Модулната фотография се описва като метод на ръчно пренареждане на прекроените части от снимки в една фотография, на една площ, запазвайки перспективата в едно различно копие. Това е друга фотография, която е изпълнена от подобни на нея по-малки, но създаващи повтарящи се и засилващи се хармонични зони в зависимост от модула на рязането.

Наскоро издадохте фотоалбума „Фрагменти от една революция“. Той включва фотографии от събитията от 1989 г. в Румъния. От телевизионната революция, както я определиха по-късно изследователите. Как изглеждаха обаче тези събития на живо?

Фотоалбумът „Фрагменти от една революция“ от 1989 г. отдавна зрееше у мен. След като направих изложбата през 2017–2018 г. в София и Букурещ, реших, че всичко трябва да се събере в един фотоалбум. Тук искам да изкажа голяма благодарност на художника Цвятко Остоич, който ми предложи да направим заедно фотолбума. Той успя да разчете фотографския изказ на моя репортаж. Когато фотографът се фиксира върху конкретен акт, близо до него се случват и други събития, но когато реагираш и на тях, невинаги аналоговият фокус те следва. Независимо че са размазани, той можа да даде живот и място и на тези дефокусирани кадри, създаващи атмосферата на революцията. В контактните копия той успя да прозре техническата необорудваност на българския фотожурналист. Единайсетте филма, с които тръгнах, са с ниска чувствителност и не особено качествени. Но на тях има частица памет, която е важна за нас. В моята практика винаги един изсниман филм е по-важен от най-качествения незаснет филм. Иначе конкретно – преките предавания на събитията, които се случваха по телевизията в края на 1989 г., ме подтикнаха да отида в Букурещ. Улиците на Букурещ съвсем не бяха тихи и безопасни. Имаше много разрушения, много убити и много болка.

Тогава, на място, революцията изглеждаше ли като спектакъл, или когато човек е потопен в събитията, трудно може да си даде сметка?

Вече бяха минали първите събития на мирната революция у нас. Но в Букурещ много се стреляше. През цялото време ние залягахме, криехме се, но нито веднъж не видяхме врага, който стреляше. Като че ли стрелящите играеха на една врата, както се играе на футбол. Хората бяха различни, имаше хора в кожени палта, които се разхождаха през руините. Голямата част обаче бяха уплашени и когато се стреляше, ги обхващаше стадното чувство. Събрани вкуп, тичащи, вплетени един в друг, с блестящи очи. Срещаха се театрално преоблечени трупове. Подозрителни бяха надписите по запалените машини, написани с бял тебешир: „Терористи“ или „Секуритате“.

За нас, българските журналисти, които се срещнахме на терен, ще останат назабравими моменти: преките предавания на Мартин Минков за Българското радио, интервютата на Виолета Лалошева и Валентин Стоянов. Трябва да спомена и имената на останалите български журналисти, с които работехме заедно през декември 1989 г. в Букурещ: Стефан Тихов от БТА, Боби Николов от вестник „Сега“ и още радиожурналистите Свободин Ламбрев и Аглая Коцева. Те също са герои от моя фотожурналистически репортаж.

Дистанцията на времето прави ли тези фотографии от революцията в Румъния през 1989 г. по-силни?

Колкото повече време минава, тези снимки стават свидетелства, документи, обобщаващи събитията, които съпровождаха диктаторския режим на Чаушеску, последния в Европа през ХХ век. Според статистиката загиналите са предимно млади хора (над 3000). След революцията бяха издирени имената им и държавата грижливо изгради техните гробове, те бяха еднакви и обгрижени във всяко населено място. За нашата революция след 10 ноември 1989 г. имам много повече снимки от протестите, митингите, гладните стачки, гладните години, лагерите, подпалването на Партийния дом и други събития, но за жертвите на комунизма у нас не се говори, никой не отбелязва местата, където те са загинали, и техните имена.

Тези събития в Румъния ли бяха първата гореща точка, на която сте работили като фотожурналист? Имаше ли и други подобни?

Снимал съм в много държави, обикновено на фестивали и конкурси. Бил съм член на наши експедиции в Хималаите (1987 г.), Антарктида (2000 г.), бях командирован на пуча в Москва през 1993 г.

Какво търсите като журналист – необикновена история или най-вече история, която може да се разкаже визуално?

Обикновено при такива събития търся да пресъздам снимка или серия от снимки, които най-пестеливо да разказват за човешката страна на действието. Моята слабост е социалната фотография. Още миналия век, по времето на соца, бях обявен за фотограф на задния двор. Фотографът на малцинствата, на онеправданите, на различните.

Каква беше срещата ви с фотографията? Тя ли беше първият ви избор?

Започнах да снимам още като дете. Влечаха ме техническите джунджурии. На 14 години успях да снимам в Израел президента Бен Гурион. Това много силно се запечата в мен. И по време на моето образование, и навсякъде, където работех, фотографията намираше място в моите занимания. Останах си истински фотолюбител.

Имахте ли други колебания за посоката, в която да поемете в началото?

Дълги години ме влечеше и киното. Дори имам награди от студентски филмови фестивали през 70-те години. Имах учител, който ме съветваше: бъди сам сценарист, оператор и режисьор на своите произведения. Аз съм имал най-добрите учители, няма да ми стигне страницата да изброя имената на всички. Когато започнах и аз да уча другите, се стараех да предам наученото и повече от това. Работех фотография и кино, фотография и мода, фотография и архитектура, фотография и реклама, фотография и литература, фотография и сценични изкуства. Нещата от живота са като едно семейство.

В дисертацията си вие изследвате зараждането на българската фотография от Освобождението до 30-те години на ХХ в. Можете ли да сравните онзи период с днешния ден?

Историята на фотографията винаги ме е занимавала. Всеки може да изброи респектиращи имена от световната фотография. Но това, което открих в историята на българската фотография… никой не може да си представи онази омая, която ме обзема, когато говоря за предшестващите ни поколения фотографи в България. Още повече се ожесточавам, когато виждам, че хората, които създават памет, са обречени на забрава. Това не е епопея на забравените, това е престъпление.

В книгата „Светлописите“ изследвате и кога една снимка се превръща във фотографски документ. Всяка снимка ли може да бъде такъв документ?

Книгата „Светлописите“ се роди през 2017 г., след като защитих дисертация през 2014 г. по същата тема. Като изследовател не мога да отстъпя от твърдението, че Анастас Карастоянов е първият български фоторепортер. На 23 май 1865 г. той изнася студийната камера на открито и снима тържествата по случай 50 години от автономността на Сръбското княжество. В историята на сръбската фотография Анастас Карастоянов (Стоянович) е отбелязан като първия сръбски фоторепортер – нищо че този термин още не е бил изкован. Негови са снимките на Втората българска легия в Белград (1867 г.), репортаж от артилерийска подготовка при Кладово (1867 г.), портретите на Левски в цял ръст, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Ильо войвода, Любен Каравелов и още огромен брой възрожденци, които са минали през Белград преди Освобождението. В пространството на белградското фотоателие в репортажен стил той ни е завещал най-цените снимки за нашата история. Няма сила, която да накара научното общество да признае този факт и да го уважи подобаващо.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Зафер Галибов е фотограф и фотожурналист, изследовател на фотографията, завършил е ВМЕИ в София и след това културология във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 2014 г. защитава дисертация в Института за изследване на изкуствата в БАН. Бил е фоторедактор в списанията „Лада“ и „Наша родина“, завеждащ фотоателие „Главпроект“, работил е в МГТ „Зад канала“ и в Националната галерия за чуждестранно изкуство. Автор е на книгата „Фрагменти от една революция“, а също и на специалните албуми „Владимир Висоцки“ (1994), „Движение“ (2001) и др. Фотографиите му са били представени в експозиции в Полша, Франция, Израел, Москва, Австрия, Дания, Гърция, Финландия, Румъния. Автор е на изложбите „Фрагменти от една революция“ (2017), „Лицата на душата“ (2016), „Джаз фокус, в чест на Милчо Левиев“ (2015), „Пазителката на думите“ (2014), „Афроамерикански джаз легенди“ (2012), „В ателието“ (2010), „Фотографии от Израел“ (2007) и др. През месец март 2021 г. в галерия-книжарница „София Прес“ беше открита изложбата му Homage – модулна фотография.