Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

С актьора Владимир Пенев разговаря Мария Митева

Г-н Пенев, кога се породи интересът ви към пиесата „Бащата“ на Флориан Зелер?

През 2017 г. Тогава вече пиесата се радваше на голяма популярност във Франция и Обединеното кралство. Беше получила всички възможни театрални награди – първо за драматургия и след това за актьорско майсторство. Гледах това представление в Ню Йорк, на Бродуей. Прочетох превода от френски на Снежина Здравкова и той страхотно ми хареса заради възможността да се отмести гледната точка на зрителя от обикновен воайор в съпреживяващ човек, поставен на мястото на Андре, главния герой. Съпреживяването и съавторството на публиката, когато тя не е поставена в позиция да бъде пасивен зрител, а участник с емоциите си, за мен е много привлекателно и важно.

Да допуснем ли, че вие сте инициаторът пиесата да се постави у нас?

Непременно исках да реализирам тази пиеса, и то точно за моя шейсетгодишен юбилей. И наистина успях. Премиерата беше в деня на моя рожден ден, 24 октомври 2018 г. Ролята в пиесата „Бащата“ е за човек, който е на 80 години. Представях си, че бих имал 20-годишен път в тази пиеса, в който спокойно мога да играя. Затова и подбрахме останалия актьорски състав да отговаря на моята реална възраст в момента. Всички около мен – дъщеря ми, мъжът ѝ, медицинската сестра, санитарят – са с различни възрастови разлики, за да можем да разчитаме, че представлението в следващите 20 години ще има възможност да просъществува и да се играе.

Иронизирате, нали?

Казвам го с чувство за хумор, защото мотивът да направя тази пиеса беше, че много силно ми въздейства текстът, и досега е така.

И от нея ли се заредиха ролите ви на бащи?

Да, след това бях бащата Фьодор Карамазов в „Братя Карамазови“, а Деян Донков играеше сина ми Дмитрий. И после дойде и предложението на Явор Гърдев за „Завръщане у дома“ на Харолд Пинтър, където пак играя баща на Деян Донков. Той и тук е един от тримата ми синове.

Явно подходящият текст ви е намерил.

Когато Явор ми предложи да направим „Завръщане у дома“, нямах достатъчно интересни предложения, които да ме вдъхновят. Аз, разбира се, бях забравил пиесата. След като я прочетох, тя се оказа за мен истинско вдъхновение. Преди години тя бе култово представление в „Театър зад канала“. Всички помнеха режисурата на Стоян Камбарев, играта на Ицко Финци и Руси Чанев. Около това представление витаеше мит и рискът да се изправиш срещу спомените на хората, както и да създадеш нови на тези, които те гледат за първи път, беше голям.

Вие като че ли избирате трудни роли?

Никога не съм се интересувал от лесните и от евтината популярност. Посветил съм се на истинското изкуство. Този път е труден. Понякога нито се уважава, нито заплащането е адекватно на вложения труд. Аз станах популярен за широката публика на петдесет и няколко години, когато изиграх комисар Попов в сериала „Под прикритие“. До този момент бях популярен само сред театралната публика.

Прекарахте доста дълга част от най-активните ви години в Театрална работилница „Сфумато“.

„Сфумато“ създаде свой кръг от зрители. През 90-те години и началото на ХХI век със „Сфумато“ обикаляхме целия свят и участвахме във всевъзможно най-добри фестивали. През ноември 2017 г. гостувахме с „Мъртвешки танц“ на Стриндберг в Испания, в Международния културен център „Оскар Нимайер“ в Авилес, и го представихме на български език пред 1000 души, испаноговорящи, с титри, разбира се. Докато у нас понякога го играем пред 15 души.

Вие за елитарното изкуство ли сте?

Не съм, но когато ти поставят задължителното условие брой зрители и популярност, се принуждаваш да правиш нещо, което е далеч от творческите ти търсения. Културните продукти – кино, театър, литература, са свързани с езика. Когато ползваш един крайно непопулярен език, говорен от малко хора, пазарът е извънредно малък. Задължително държавата трябва да осигурява условия, в които да се развива културата във всичките ѝ възможни проявления, без да упражнява цензура на субсидирането.

В епидемична обстановка режисирахте монодрамата „Всички страхотни неща“ на Дънкан Макмилан и Джони Донахоу. Не е ли риск днес да се поставят пиеси?

Бойко Кръстанов ми предложи пиесата. Риск винаги има, но специфичното в това представление е, че то може да бъде изиграно навсякъде, независимо от пространството, осветлението и озвучаването. В него зрителите са съвсем активно въвлечени в действието, имат и своите роли. В крайна сметка четвъртата стена по Станиславски е паднала и самият актьор е част от публиката и публиката е актьор. Силна драматургия, подредена, и при положение че Бойко Кръстанов е такъв забележителен артист, се получи нещо интересно. Засега имаме проблеми с правата на тази пиеса, поради което не можем да направим официална премиера, но се надявам това скоро да се уреди.

Като актьор може би проявявате повече разбиране към своите колеги, когато ги режисирате?

Режисурата е възможност да осмислиш и да наложиш своята гледна точка на базата на драматургичния текст и да повлечеш след себе си хора, които ти вярват и с които заедно сътворявате вашите идеи. С колкото и недружелюбни режисьори да съм работил, винаги съм имал усещането, че сме съавтори в изграждането на спектакъла. Понякога е въпрос и на психология, някои артисти имат нужда да бъдат подтиквани към по-добри резултати, като им се караш, други напротив, като ги поощряваш.

Как започна инициативата „Поетите“?

С кратки видеа с актьори в интернет пространството през платформата „Интервюто“. Едно стихотворение на Христо Фотев, изпълнено от Юлиан Вергов, постигна невероятен успех и гледаемост – над 1 800 000 зрители към днешна дата. Ние, деветима актьори – Юлиан Вергов, Захари Бахаров, Теодора Духовникова, Иван Бърнев, Бойко Кръстанов, Луиза Григорова, Весела Бабинова, Малин Кръстев и аз – записахме в интернет по едно любимо свое стихотворение. Когато се видя, че това има голям успех и потенциал да стане нещо значимо, направихме представление в София Лайв Клуб. В него участва и маестро Антони Дончев. На живо рецитирахме любими стихотворения. След това групата ни се онаслови Поетите Live Stream. Ние сме приятели, обичаме се и се харесваме като артисти, макар да не сме непрекъснато заедно по сцените. Сами си избираме стихотворенията, изпълняваме ги пред публиката и ги съпреживяваме с нея.

Вашите тазгодишни представления на Поетите Live Stream, посветени на Васил Левски и на жената, вече могат да се видят в интернет. Какво още предстои?

Миналата година заедно със солисти и инструменталисти от Пловдивската опера направихме представление в Античния театър. Надяваме се някъде през лятото да го повторим.

Това начинание към младите хора ли е адресирано?

Разбира се, адресирано е към всички и е хубаво, когато в публиката има млади хора. Върви някаква инерция, че младите не четат, но аз срещам такива, които много обичат литературата.

Популярността на актьорите увеличава ли интереса на младите към българската поезия?

Юлиан Вергов, Захари Бахаров, Бойко Кръстанов отдавна са популярни сред младите с телевизионните си участия. И когато те кажат любимо стихотворение, изведнъж се отварят други пространства с някаква будителска и просветителска мисия. Надяваме се, че правим и това.

Семейството или училището трябва да създава любов към изкуството?

За мен най-важното е семейството и домашното възпитание. Никога не съм разчитал, че училището ще запълни пропуски, които са направени от семейството. Какво дете ще отгледаме, зависи от нас самите, а не от неговото добро или лошо училище.

Владимир Пенев е завършил актьорско майсторство в класа на проф. Николай Люцканов, с асистент Маргарита Младенова във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работил е във Варненския, Младежкия и Народния театър, в „МГТ „Зад канала“, ТР „Сфумато“, а от 2009 г. отново е в трупата на Народния театър. Дипломира се като режисьор с постановката Class в Театър 199. Сред многобройните му награди са: Златна маска на Международния театрален фестивал „Охридско лято“ за ролята на Астров във „Вуйчо Ваньо“; Аскеер през 1996 г. за ролята на Мъжа в „Нирвана“ на К. Илиев и през 2007 г. за Едгар от „Мъртвешки танц“ на Стриндберг; награда Икар за ролята в „Мъртвешки танц“ и за Арпагон в „Скъперникът“, 2014.