Създавано с любов. Разговор с Радослав Спасов
Именитият оператор и режисьор Радослав Спасов за преживяванията, съпътстващи неговите филми, за миналото и днешните мечти в интервю на Виолета Цветкова. Продължение от миналия брой
В първата част от това интервю разказахте за работата си с режисьорите Методи Андонов, Едуард Захариев, Рангел Вълчанов и Людмил Стайков – има ли обаче актьор, който ви е донесъл незабравимо вълнение като оператор, г-н Спасов?
Една от причините да ми харесва работата с Еди Захариев беше неговото отношение към актьорите, подсказа ми как може да се доизграждат образите във „Вилна зона“ и в „Мъжки времена“. И ето тук е вълнуващата история с Григор Вачков.
С Еди, Гришата и Пламен Сомов, който тогава ми беше асистент, отидохме за пробни снимки в Ковачевица. Стояхме на чардака, където героят на Вачков трябва да се бръсне, обсъждахме и той каза: „Едка, добре, ще седя тук и ще се бръсна, но каква е задачата?“. А Еди му отвърна: „Забравяш за друга задача. Ти имаш една-единствена цел – да се обръснеш. Другото не е твоя работа“. И тук стана чудото. Видях през камерата как Гришата се преобразява, с една дълбочина в очите му, лицето му бе изваяно от мекото естествено осветление. От този миг той не излизаше от образа си. Ние го „дебнехме“, Еди ми намигаше, т.е. „снимай“…
Харесах този начин на работа, беше трудно и рисковано – снимахме на лента в интериори с естествено осветление или го имитирахме, винаги бяхме на ръба. Още помня танца на Гришата. Всичко бяхме заснели, оставаше само един кадър на краката. Между другото, при Еди нямаше „стоп камера“, стоеше до мен и ме ръгаше, за да ми дава знаци, гърба ми беше насинил (смее се). Но за танца: бях седнал, готов да снимам само краката, и в един момент, като започна Гришата да танцува – брей, камерата сякаш сама тръгна нагоре. Като видях това лице, цялата тази мъжка болка, на мен ми се насълзиха очите, не виждах. И тогава направих нещо инстинктивно – бавно се изправих, за да отида на крупен план, успях и продължихме. Много силен кадър се получи…
Използвате похвата и в „Мера според мера“ на Дюлгеров, нали?
Благодарение на „крадени“ кадри спасихме участието на героя на Григор Вачков, както беше по сценарий, тъй като Гришата почина още в началото на снимките. Но той винаги беше в образа някъде по чардака. Снимахме го, щом се появяваха такива моменти, натрупахме много кадри, за някои сам ни провокираше, за други – не, сякаш бе усещал, че трябва да го направим.
„Мера според мера“ и работата с Георги Дюлгеров са сред най-важните в кариерата ви като оператор – може ли нещо да ви раздели?
Запознахме се още в московския ВГИК, той беше редовен студент, аз – задочник. Помолих го да ми помогне за една курсова работа. Оттогава досега, вече половин век, с Дюлгеров си оставаме приятели. Заедно направихме своя дебют с „Изпит“, чувствам го като част от себе си. С него и с художника Георги Тодоров – Жози, всичко можехме и можем да си кажем, дори неща, които не си харесваме… Бяхме силен, мотивиран екип. Гошо Дюлгеров много импровизира на терен, но при него няма вариант нещо да не се снима. Забравили сме това или онова – няма такова нещо. Моментално се преструктурира сцената, променя се драматургията. При него всеки етап се пресътворява, филмът се ражда отново и отново – от сценария до озвучаването, докато стигне до зрителите.
Като че ли сте „купували“ занаят от тези големи режисьори?
Те ме стимулираха да търся нови прийоми, за да постигна резултат, попътен на вижданията им. Обединяваше ни едно естетическо схващане – не обичахме да „нагласяваме“ актьорите за пред камерата. За нас беше важно да следим действието. Това, което сега се наложи като стил – да тичат след актьорите или изкуствено да клатят камерата за имитация на документалност – ние го правехме с много по-примитивна техника. И въжена линия сме изграждали, и по наведена равнина сме препредавали камерата от оператор на оператор за единност на действието. Но за нас преди всичко беше важно да следим вътрешното действие, очите на актьорите и да сме незабележими за тях…
А кога се почувствахте готов за режисьорски дебют и как се стигна до „Сирна неделя“?
Сред местните хора в Ковачевица имаше двама братя, единият пишеше стихове, а другият свиреше на хармоника, пееше. Семейната им история беше удивителна. В началото на 50-те без никакви обяснения изселили всички. Много години по-късно научили, че причината е съпругът на сестра им. Службите го вербували, за да го внедрят в отряд горяни от другата страна на границата ни с Гърция. За да му създадат алиби, като вражески елемент, обградили селото, но му оставили коридор, за да избяга. Горянската чета била разбита. За да го укрият, властите го пратили първо в затвор, после в Добруджа и накрая – в едно казанлъшко село. Обсеби ме емоционално тази история за издевателските похвати и пренебрежението към съдбата на обикновения човек при градежа на тоталитарната държава, а по-късно от нея се роди и „Сирна неделя“. Трудно беше, защото заснемането му съвпадна с Лукановата зима. Тотален дефицит. Помня, че трябваше да осигурим с големи усилия нафта за отопление на хотела в Гоце Делчев, за да настаним екипа. Дълга одисея беше, съвпадна и с голямата реформа на Киноцентъра.
Но после дойдоха наградите, нали?
Да, но и поредните препятствия. Филмът получи втората по значимост награда в Котбус, а за 100-годишнината на киното бе избран от Европейската филмова академия за програмата „Локален герой“ на форума в Гьотеборг, където бяха показани ленти от всички европейски страни. Предисторията обаче е неприятна. Академията избира „Сирна неделя“, но някой от нашия Национален филмов център препоръчва да замине друг филм. Организаторите настояват за „Сирна неделя“, защото са го гледали в Котбус, но оттук им отговарят, че режисьорът не желае. Разбрах каква е работата чак когато ми се обадиха от Министерството на културата с въпроса: „Получихме писмо, че не искаш да изпратиш филма, защо?“. Изненадах се. Наложи се много набързо да замина. В Гьотеборг, както е прието по фестивалите, всички страни бяха представили снимки от филмите си, но за „Сирна неделя“, понеже се забавихме, организаторите бяха сложили… картата на България.
Не бяха малко и премеждията на „Откраднати очи“?
Там бяха от друго естество. Идеята за филма се роди, когато през пролетта на 1989 г., времето на т.нар. Голяма екскурзия към Турция, видях как на площада в Каварна две момичета сърцераздирателно се разделяха със своя приятелка. Чу се нареждане всички да се качват в автобусите, децата се целуваха, едното от момичетата се качи, а другите с плач тръгнаха след него. Изведнъж от автобусите заслизаха хора, почнаха да се прегръщат с изпращачите, имаше много страдание, сълзи… Тази картина не може да се забрави.
След това чух историята на ученичка, която на един от първите протести е говорила за човешките права. Възрастен турчин ми я разказа: „Нищо не разбирах, но тя така говореше, че мед ми капеше на душата“. Вече разработвах идеята, когато научих трагичната история на туркиня и войник. Попаднали в психиатрична болница, те се залюбват, но откриват, че детето ѝ е премазано от тежката машина, която същият войник е управлявал по време на селски бунт срещу преименуването. Разбрах, че историята е на Нери Терзиева, и си помислих, че е добре да я разкажа, затова ѝ предложих да работим заедно. И така – пишех, пращах на Нери, тя коригираше и дописваше. Преди художествената комисия имахме сериозен проблем, тъй като осем неправителствени организации се обявиха против създаването на филм на такава тема, а дори не бяха чели сценария.
Кандидатствахме за субсидия в „Евроимаж“ и получихме „за“ от 27 държави и само един глас против… Снимките бяха сложни, но организацията, която създадоха продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов, беше на ниво.
През 2001 г. проектът все пак бе одобрен. Изненадващо обаче през 2018 г. срещу излъчването му по БНТ възнегодуваха Валери Симеонов и НФСБ. Изненадахте ли се от подобна реакция?
Случаят наистина беше много неприятен, защото граждански организации се опитаха да влияят на работата и мисленето на филмови творци, а по-късно и политици активно действаха да попречат на излъчването му по БНТ. Впрочем на телевизионния фестивал в Монте Карло БНТ като копродуцент получи специалната награда на журито за създаване на филм с общочовешко звучене. „Откраднати очи“ беше поканен на близо 50 международни фестивала и бе отличен с 14 награди.
Казвате, че за да направите филм, трябва нещо много силно да ви докосне – какво провокира „Пеещите обувки“, който се оказа и огромно изпитание за вас?
С този филм имах най-сериозни проблеми… Но как започна? Веднъж в градинката пред „Св. Седмочисленици“ срещнах Еди Казасян, с когото бяхме работили по документален филм. Изглеждаше странно и разбрал въпроса ми, без думи, каза само това: „Накарали са я да се ожени за мен“. Беше прочел досието на Леа. Дълго мълчахме, седнали на една пейка. В края на дните си този човек бе съкрушен.
Историята не ми излизаше от ума. Един ден ми се обадиха хора от архива на МВР: „Г-н Спасов, вие прочели ли сте вече нещата от досието на Леа Иванова?“. Оказа се, че Еди Казасян ги е оставил с писмо, че мога да ги чета. Приех го като дълг към него, защото ми се е доверил, преди да почине. Вероятно бе вярвал, че мога да разкрия истината по по-особен начин. И се зарових в архива. Доноси от Леа не видях, имаше бележка, че не е идвала на явките с ДС, и някакъв донос от агент, мисля, че беше от Италия – съобщаваше, че тя е разказвала за лагерите и колко много хора на изкуството има там.
Потънах в историята на Леа и Еди. Най-важното бе да намеря правилната структура, за да съчетая неща от досието с реални преживявания и авторски интерпретации. Спомних си разказите на Еди за първата им среща, когато той е още малко момче и последните му дни, когато вече чете архивите на ДС. Реших, че разказът ще протича през него до мига на отчаянието при мисълта, че любовта им не е била това, което си е представял. И Леа е имала задача да се омъжи за него. Според мен обаче това не е било точно така.
Защо?
Еди беше отбелязал докъде е прочел документите. Когато продължих по-нататък, за себе си направих извода, че той не е дочел страницата, от която се разбира, че преди да започне тяхната връзка, нейното досие вече е прибрано в архива. От тази допълнителна информация композицията на филма се усложни. Поканих Георги Данаилов да се включи – той, както се знае, е майстор на диалога.
Вече бяхме заснели епизодите от детството на Леа в Истанбул, когато ни връхлетя нещастието, румънски ТИР, на прокълнатия път край Бяла. Загубихме Марги, помощник-продуцентката… Криеха истината от мен и след като излязох от комата…
Филмът е посветен на Маргарита Радева...
Обичах я като дъщеря, разбирахме се без думи, беше невероятно сърцата, работлива и много талантлива. Марги беше важен, основен стълб в екипа, раздаваше се докрай в работата. Главният продуцент Гергана Станкова ѝ предостави да води екипа за снимки в Истанбул и тя се справи чудесно.
Предстоеше след месец-два да отиде на спечелена специализация в Германия. Марги всъщност беше част от семейството ми, сближи се с дъщеря ми, с внучките ми…
Лекувах се дълго от травмите след катастрофата, но мъката и чувството на вина са непреодолими завинаги. Точно в деня на третата годишнина от трагедията получих инфаркт. Гошо Дюлгеров, Жози, Кита и други приятели ми даваха кураж да опитам да продължа филма – и заради паметта на Марги. Но бяхме изгубили подкрепата от Германия, отпаднаха и снимките на места в Потсдам, Лайпциг, Дрезден. Решихме да рискуваме. Събрахме екип както от млади, така и от опитни колеги и се осмелихме да го заснемем.
Плащате жестока цена за „Пеещите обувки“, но пък изливате душата си в „Живи комини“, разказвате за хора от любимата Ковачевица…
Когато пишех сценария за „Живи комини“, още не излизах след катастрофата. Ако се случваше да отида на някоя премиера, имах чувството, че всички мен гледат. Затова предпочитах да си стоя вкъщи. Много мислих за смъртта, за мига на границата с живота. Спомних си как кметът на Ковачевица всяка сутрин броеше от чардака си димящите комини и по тях се ориентираше дали има живот в къщата. Започнах да пиша. Това беше нещо като терапия. За двайсетина дни написах основата на сценария и филмът вече беше в главата ми. А когато дойде време за снимки – никакви проблеми. Нашият проект беше най-високо оцененият от художествената комисия през последните няколко години, а получи най-ниската финансова подкрепа. Да не се оплаквам. Но ако не беше „Дрийм Тийм Филмс“, можеше да не се появи „Живи комини“.
Прототипите са все чешити. Кой беше първообразът на героя на Ивайло Христов? Като че ли има черти на Рангел Вълчанов…
Казваше се Владо, доцент по математика, бохем, беше избягал в Ковачевица, софийското лицемерие не понасяше на честната му и открита натура. Не беше „политически коректен“, никак. А ако има черти на Рангел, те не са търсени, но и двамата бяха от една мая. По замисъл разказът се водеше от героя на Ники Додов, но когато видях Ивайло, застанал на чардака на Жожо Данаилов, потопен в някакъв свой свят, също като Гришата Вачков в „Мъжки времена“… Така развих нова линия, приживе, в образа на бохема Владо. За три дни и половина снимки героят на Ивайло стана водещ персонаж. Извиних се на Ники Додов, че му окастрих образа, той ме разбра.
Снимате впечатляващ ансамбъл от професионални актьори, дебютанти от други творчески професии и местни хора – не беше ли риск подобен ход?
Действието се развива в рамките на три дни, свързани с погребението на Владо. Снимах 40–50 души, дошли за траурния обред, плюс студенти художници. Основните и поддържащите роли бяха повече от двайсет. Използвах някои от самите прототипи, жени от околните села и хора от екипа. Общуването им с професионалните актьори ги отпускаше и в същото време взаимно си помагаха, а образите ставаха органични. За всички бе голямо преживяване. Даже се родиха три дечица, заченати там.
А Георги Данаилов знаеше ли, че е прототип на героя на Вальо Ганев?
Той, за жалост, не успя дори да прочете сценария. Все отлагах, притеснявах се как ще реагира. Накрая му се обадих, казах му, че тръгвам към село и му нося сценария, а в слушалката чух само: „Хайде бе, Славчоо!“. Усетих огромна болка в гласа му, може би е усещал нещо… И в деня, в който трябваше да пътувам натам, той си отиде. Това ни беше последният разговор.
Каква е сега мечтата ви?
От две години работя върху проект за игрален филм за две ярки личности в българската литература – Яна Язова и професор Александър Балабанов. Нужно ми беше емоционално натрупване, някаква енергия, за да започна. Не е възможно без вълнение да се четат писмата на Яна Язова и проф. Балабанов. В тях има такова разголване на душите, страст, емоции, чувственост – да гребеш и да ги наливаш в образи. Трябваше да намеря филмов израз на епистоларната им любов. Познавах съдбата на Яна Язова от книгите на Петър Величков, но продължавах да търся. Отправна точка ми беше и предговорът на проф. Балабанов към едно от първите издания на „Записки по българските въстания“. Когато намерил захвърлената книга, той излял гнева си срещу войнстващата посредственост и всъщност е извадил от забравата големия летописец.
Докато обмислях как да превърна историята на Яна и професор Балабанов във филм, излезе книгата за Язова „Извън редовете“ от Боряна Дукова. Предложих ѝ да работим заедно. След нов прочит на писмата започнахме да наместваме подробностите от живота на тази удивителна личност. Важен ключ към тайнствената ѝ смърт е едно интервю пред чуждестранен журналист, в което казва: „Пиша, но не печатам!“. Язова е написала 3000–4000 страници – исторически романи, без да знае дали приживе ще бъдат издадени, както и много разкази, стихове, но е била буквално изхвърлена „от играта“ след 9 септември 1944 г.
Миналата година проектът не мина, сега кандидатствате ли отново за субсидия?
На пролетната сесия през 2020 г. спечели подкрепа за развитие. Но на есенната сесия най-неочаквано с много особени „художествени критерии“ двама от оценителите определиха персонажите като „… една женска муза и свежа плът за застаряващи професори, художници и бизнесмени“. Това беше шок за мен. Очаквах удар, но от друго естество, за което вече имах изграден имунитет. Сега вярваме, че нашият филм, ще допринесе за осветляването на тези големи личности в нашата литература. Дело, което е започнато от учениците на Балабанов и десетките изследователи на феномена Яна Язова. Любовта на Мо и Ра (така двамата се обръщат един към друг в писмата си, б.р.) е трънлива, но е захранена с духовност. Затова остава във времето – буди размисъл, стимулира нови таланти. Яна избира самотата пред приспособяването и живее единствено със своите персонажи…
Историята на Язова ме грабна и защото по някакъв начин ми напомня за Рангел, който също пишеше до последния си миг. Рангел, Жожко… отидоха си толкова много приятели. С Гошо Дюлгеров обаче продължаваме. И двамата, общо взето, сме отритнати от младите. Но ще се борим. Не трябва да се отчайваме. Те ще ни ритат, ритат, после един ще пробие, може и двамата. Ще се борим, докато ни приемат…
Сега, след промените, Законът за филмовата индустрия (чл. 3, ал. 2, т. 3) дава „подкрепа и насърчаване на творчеството на нови таланти, млади автори и изявени творци в областта на филмовото изкуство“. Това вече ни защитава – ако не сме нови таланти, то сме изявени творци. Ех, ако и бяхме млади?!
Радослав Спасов е роден на 14 юни 1943 г. в с. Остров, Врачанско. Завършва операторско майсторство във ВГИК, Москва, през 1971 г. Работи с някои от най-добрите кинорежисьори, оператор е на игралните „Лачените обувки на незнайния воин“, „Закъде пътувате“, „А сега накъде“ и „А днес накъде“ на Рангел Вълчанов, на „Авантаж“ и „Мера според мера“ на Георги Дюлгеров, на „Мъжки времена“ и „Вилна зона“ на Едуард Захариев, „Време разделно“ на Людмил Стайков и др., както и на документални филми за Гена Димитрова, Нешка Робева и Христо Явашев-Кристо. Дебютира като режисьор през 1993 г. с филма „Сирна неделя“, последван от „Открадната очи“, „Пеещите обувки“ и „Живи комини“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук