Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

The chief imagination of Christendom,
Dante Alighieri...[1]

Йейтс, Ego dominus tuus

През август 1321 г. Данте Алигиери отива с дипломатическа мисия във Венеция. От три години поетът изгнаник живее в Равена, намерил гостоприемство в двора на Гуидо да Полента, племенник на забележителната Франческа от Ад. Алигиери се ползва с уважение в цяла Италия. През дългите години на изгнание е изпълнявал и други такива мисии, които са прибавили към поетичната му слава авторитета на „човек на мира“. Полента разчита на опита, мъдростта и красноречието му и го включва като оратор в делегацията, която трябва да избегне войната с могъщия съсед.

Данте приема. Може да тръгне на път. Току-що е завършил Рай, своя „последен труд“, за което духът на мястото също е благоприятствал. Гъстият лес по морския бряг, където лекият бриз тихо шумоли от клон на клон между боровете ведно с радостната песен на кацналите по върховете им птички, му дава образа на „божествената гора“ в земния Едем. В самата Равена, столица на Западната империя след падането на Рим, поетът усеща духовното присъствие на император Юстиниан, олицетворение за него на справедливия владетел. В златните мозайки в базиликите, от които излитат хиляди „живи искрици… по-ярки от пламтящ рубин дори“ е могъл да съзерцава онази светла субстанция на вечността, която дири сред руините на времето.

Мисията във Венеция е неуспешна. Според по-късна хроника, дожът бил забранил „съвършеният оратор“ да взима думата на преговорите, за да не направи твърде убедителна каузата на Равена. После му било отказано и завръщането по море – много по-сигурен и здравословен път тогава, – за да не би да привлече на своя страна адмирала на флотата. Апокрифна или не, тази история свидетелства, че за съвременниците дарът на неговото красноречие е бил равен с този на поетичното му дарование.

Алигиери напуска бързо Венеция и се завръща в Равена през блатата по делтата на По, където хваща малария. 20 години по-рано тя покосила и Гуидо Кавалканти, неговия primo amico („първи приятел“) от вълшебните години на младостта, кръстника в поезията, с когото заедно осъществяват литературната и интелектуална революция на „сладкия нов стил“. Данте мечтаел заедно с Гуидо да плават с лодката на приятелството волно и безгрижно из морето на знанието и живота и безспир да говорят за любов. Ала по волята на „фортуна или на другото лошо време“ на политиката той самият изпратил Кавалканти в изгнанието, където го застигнала смъртта. 

Данте, при завръщането в Равена, е изгарян от силна треска, разтърсван е от „тръпката ледна“, от която ноктите посиняват и кожата побледнява, а тялото неудържимо трепери. Вече знае, че макар и само на 56 години, неговото „сражение е свършило“. Готов е. Духът му е обърнат към Бог и „душата му тръгва без болка от тялото, в което е била“. Умира в нощта срещу 14 септември, заобиколен от своите деца и верни приятели. Беатриче, дъщеря му, вдига очи към небето, което сякаш се отваря, за да приеме душата му, поела – чиста и готова – към звездите.

По негово желание Данте е погребан, облечен в дрехата на свети Франциск, в посветената на бедняка от Асизи църква в Равена. Францисканската духовност е скритото сърце на неговото творчество.

Поети от цяла Италия влизат в надпревара кой да напише епитафа за величествената гробница, която Полента възнамерявал да издигне за своя бележит гост. Най-изящен и съдържателен е съчиненият от Джовани дел Вирджилио епитаф, провъзгласяващ поета за учител на божествените истини, комуто не се е изплъзнало нищо от небесните и земните неща: „Тук почива богословът Данте, комуто не бе чуждо ни едно учение“.

Гуидо Полента не успява дори да започне гробницата, защото скоро е свален от власт. Малкият мавзолей е построен в края на XVIII век в характерния за епохата неокласически стил, който е чужд на духа на Данте. Ала Равена със спомена за императорската слава, със златистата светлина на залеза, която лъчи от мозайките в базиликите и гробниците, е подходящото място за вечното изгнание на поета от родния му град.

През следващите векове Флоренция търси да си възвърне „своя“ Данте. През 1521 г., във връзка с годишнината от смъртта му, флорентинският папа Лъв Х нарежда тленните му останки да бъдат пренесени в родината му. Гробът е отворен, ала саркофагът се оказва празен. Седем години след смъртта на поета монасите извадили костите му и ги скрили незнайно къде, защото папският легат искал да ги изгори и да разпръсне праха им заради „неблагочестието“ на Алигиери, който и приживе няма благоразположението на църковните власти. През 1865 г., в навечерието на честването на 600 години от рождението на поета, призракът на Данте се явил на клисаря на храма и му посочил тяхното скривалище. Недалеч от гроба намират зазидана в стената дървена кутия с надпис: „Костите на Данте“. Денят бил 27 май, на който се смята, че е роден поетът.

Не са само костите. След смъртта на Данте синовете му дълго и безуспешно търсят сред вещите му последните тринадесет песни от Рай. Мислят дори сами да се захванат и да довършат Комедията. Тогава на Якопо на сън се явил баща му в ослепително бяла дреха, с лице, обляно в светлина. Синът го попитал дали е завършил творбата си. Той отговорил „Да“ и му посочил стената, където бил скрит ръкописът. На сутринта откриват ниша в нея с липсващите последни песни на Рай.

Божествена комедия е за своя автор пророческо откровение и поетично произведение. И както пророкът говори на хората на техния език, за да бъде разбран, така поетът избира не учения латински, а живия, говорим тоскански, защото иска „свещената поема“ да стигне до всички: учени и неуки, стари и млади, мъже и жени, „луди и мъдри“. Пише ясно и стегнато, с кристална чистота и голяма простота дори когато говори за най-сложни и дълбоки неща. Изобретената от него „трета рима“ прави стиховете лесни за запаметяване и още докато е жив, песните от Ад вече се пеят и рецитират по улиците и площадите на италианските градове.

Данте пише на своето родно наречие с такова майсторство и великолепие, че го превръща в стандартната форма на книжовния италиански език. Нещо повече, не е пресилено да се каже, че той буквално създава италианския, тъй като 1/3 от лексиката на този език е негово дело. Епитафът не преувеличава, когато определя „божествения поет“ като „автор, скъп на народа, чиято слава достига всички краища на земята“. Факт е. Само от века след Данте са запазени 800 ръкописа от Комедията, половината илюстрирани, както и десетина изчерпателни коментара, които разясняват смисъла на всяка дума и стих. Бокачо прибавя към заглавието на поемата и Божествена.

Църковните власти след смъртта на Алигиери забраняват и изгарят неговия трактат За Монархията като подриващ папския авторитет. Ала не и Комедията, която, макар и идеите да са същите, е различна творба: тя е поема, а не учена полемика. Прониква бързо в цялата култура. Това кой е в състояние да го спре? Книгата може да бъде забранена и изгорена, песента е невъзможно да бъде прокудена и заличена.

Данте, също като Паскал, но с различни мотиви, никога не е напълно интегриран в официалното течение на християнската мисъл. Упрекът към френския мислител е, че отхвърля ролята на ratio в духовния живот и така разкъсва връзката между вяра и разум. Флорентинският поет винаги е бил обект на възражения и съмнения от страна на теолозите и Църквата, ала не защото няма доверие в човешкия разум и свободна воля, а защото ги оценява твърде високо.

След Ренесанса за повече от два века настъпва затъмнение на славата на Алигиери. За Класицизма смесването на стиловете, на възвишено и ниско, е чудовищно. Езиковите свободи са прекалени и неприемливи: твърде много грозни, груби, дори вулгарни думи в Комедията, преплетени с чисти, изящни, възвишени слова. Поезията на Данте не отговаря на литературния канон, който е взел за свой образец Петрарка, нито на le bon goût („добрия вкус“) на класическия век, който отхвърля тъкмо онези качества, които модерността цени: изобретателност и дързост, богатство и разнообразие, прекрачване на езиковите цензури и бариери.

За Просвещението авторът на Божествена комедия е олицетворение на фанатичния дух на тъмните векове. Волтер вижда в него емблематичната фигура на средновековния обскурантизъм. Гьоте, верен на принципа си да стои „далеч от гробищата“, е отблъснат от „отвращаващото, често ужасяващо величие“ на Дантевото задгробие.

Новият живот на Данте започва с Блейк и Байрон, с Дьолакроа и Доре, с Чайковски и Лист. Като поет на страстите и страданията на осъдените души Данте става „баща и основател“, както го зове Шлегел, на романтичното изкуство. Интересът се съсредоточава в най-запомнящите се образи от Ад: Франческа, Фарината, Одисей, Уголино. От Романтизма до днес остава масовото възхищение от „реализма“ на Inferno с неговите описания на ужаса и насилието. Това винаги привлича.

Комедията оказва силно влияние и върху политическия романтизъм, върху вярата, че поезията е способна да промени света. Борбата за създаване на независима държава въздига Алигиери в националния поет на Италия. Неговата фигура и поезия дълго са проводник на политическа енергия. Не един фашистки писател отъждествява Дучето Мусолини с „Кучето“, месиански образ на Dux в Комедията. Това също е част от от нейния „следживот“.

Годините около 600-годишния юбилей от рождението на Данте Алигиери бележат апогея на неговото публично величие и влияние. На високата 8 метра статуя, издигната през 1865 г. във Флоренция, поетът носи лавровия венец, който родният град приживе му отказва. Славата му е световна. Ръскин нарича Данте „основополагащ човек за света“ (the central man of all the world).

За изкушените от окултизма флорентинският поет също е централна фигура, а Божествена комедия обобщава в себе си цялата езотерична традиция на Запада. Те са убедени, че „верните на любовта“, както Данте и приятелите му се зоват, всъщност е инициационна секта, приемник на тайно учение, получено от тамплиерите (и зад тях от йоахимитите, катарите, алхимиците, кабалистите и по назад гностиците, мистериите, Питагор, Заратустра и Хермес) и предадено на розенкройцерите и масоните. Според тази популярна версия, за да избегне преследването на Инквизицията, Алигиери е използвал поетичното алиби на художествената фикция и е написал Комедията на криптирания език на сектата и тайните правила, според които е изградена поемата, съответстват на окултните закони, които управляват света, а образите и всички думи в нея, освен явното, имат и скрито, достъпно само за посветените значение. Съществуването на такава секта никога не е доказано. Всеки посветен и озарен тълкувател е сигурен, че именно той държи верния ключ към шифъра на Данте. Няма обаче и двама с еднакъв ключ и безконечните спорове между тях само прибавят оbscurum per obscurius.

Езотеризъм на Данте? Да, възможно е и така да го наречем. Действително разбирането на „свещената поема“ изисква специално, скрито в нея знание, достъпът до което обаче се отворя постепенно за всеки способен и готов да следва с внимание и размишление пътуването на поета поклонник. Комедията е съкровищница от смисли, ала тъкмо затова свеждането ѝ до кодиран език с двойни значения е твърде изкуствено и обедняващо. Данте казва открито и смело в лицето на светската и църковната власти какво мисли за тях и заплаща цената за това, за да се смята, че при писането би могъл да го движи страх от преследване. И не херметичният тълковник може да ни даде смислите, съдържащи се във всяко събитие, описание, сравнение.

Данте и днес е фигура, която стига до широката публика. Известният актьор Роберто Бенини преди пандемията рецитираше пред препълнени с хора piazzе (площади) песни от Комедията. Авторитетът му на expert on hell („експерт по ада“) пък привлича вниманието на създателите на криминални романи, филми, видеоигри. Те го взимат за водач в слизането в тъмния подземен свят, при разследването и разкриването на неговите тайни чрез заставянето на обитателите му да проговорят и признаят. Като знаещ пътя, водещ от себеразрушението към себеизцелението, той намира място и на self help пазара с книги от вида на Как Данте може да спаси живота ти.

В Италия тържествено се чества годишнината от смъртта на „върховния поет“ с поредица от „дни на Данте“ през цялата година. Светият отец публикува апостолическо писмо за нея. Тя се отбелязва и по света с изложби, филми, публични четения, конференции, публикации, с лични откривания и препрочитания на творбите на Данте. Юбилеят ни дава възможност да си дадем ясно сметка, че и след седем века Комедията – какво по-убедително доказателство, че наистина е свещена поема – не престава да въздейства. Чудесно и прекрасно е това, да не забравяме само, че както отбелязва проницателно Манделщам, „славата на Данте представлява най-голямото препятствие, което ни пречи да го познаваме, да го изучаваме в дълбочина“.

Полето на дантологията е необятно: 50 000 заглавия в Google правят невъзможен всеки опит за синтез и подредба. Отбелязвам само два изпъкващи подхода: историцизъм и естетизъм. Първият си поставя за цел да включи автора и неговото творчество в културата и дори в хрониката на дните на неговия век. Другият, напротив, се стреми да освободи поезията на Данте от гъстата паяжина на историческите отношения и връзки и да я оцени в чистата ѝ абсолютна същност.

Много дантолози демонстрират днес, че пълноценното четене на Комедията изисква медиевистична компетентност, която единствено дава ключа към нея чрез отнасянето ѝ към нейния контекст с възможно най-пълно изясняване на неговите факти, условия, светогледни нагласи. Наистина, Божествена комедия е не само най-характерният и изразителен глас, но и неподражаема сума на епохата. За Данте трите свята на свещеното, науката и изкуството са все още неразривно свързани и неговата поема ни възхищава с това удивително и непостижимо за нас единство на цялата култура. Със своите знания и политически схващания флорентинецът е човек на Средновековието, чиято цивилизация той завършва и гениално обобщава. Да, Алигиери е Средновековието, ала тъждеството между него и времето му не издържа на богатството, интензивността, ексцеса на творчеството му. Никой трубадур не е писал нещо сходно с Нов живот; никой поет не е правил, както той в Пир, философски коментар на възникналите от страстни импулси стихове, при това на народния език, никой средновековен епос не може и отдалеч да се сравни с Божествена комедия.

Изясняването на отношението между Данте и неговия век показва колко наивна всъщност е вярата на историцизма не само че може да възкреси миналото, такова каквото е било, но и че може да подчини поета на епохата. С индивидуалистичното си схващане за човека и създаването на литературния италиански, той е на прага на новото време. Ренесансът е отговорът, който дава Флоренция на предизвикателството на Данте, но самият Ренесанс се съдържа вече в Данте. Така е, нека обаче не се поддаваме на изкушението да правим флорентинския поет преждевременно модерен, сякаш заради величието си той трябва да ни прилича и да споделя, пък било и несъзнавано, нашите понятия, ценности, нагласи, а да подемем неговото предизвикателство и да се запитаме как би съдил той днес нашите начини на живот, нашите форми на духовност и власт. Всъщност радикалната критика на неговото настояще, удивителната поетична и идейна новост на творчеството му не изстрелват Данте напред към нашия век, а встрани и нагоре, трансверсално спрямо мислите и действията, както на собственото му, така и на нашето, а и на всяко време. Поетът разчупва която и да е рамка. В това е гениалното своеобразие на този „разночинец от старо римско потекло“, както точно го определя Манделщам, който не може да бъде сведен нито до вярванията на съвремието му, нито до нашите предпоставки. Божественият поет е по-неочакван и изненадващ както от традиционно изградения, така и от постмодерно разградения му образ.

За Бенедето Кроче Данте е създател на художественото съвършенство и единствено поетичните bellezzе са божествени. Италианският философ прочуто и изкуствено разграничава poesia от non-poesia в Комедията. За естетизма, чийто водещ представител е Кроче, теологията и метафизиката, етиката и политиката са непоетични добавки, безразлични към лиричната стойност на поемата. Поезията е автономна рожба на човешкия дух, която не бива да се оценява с външни критерии, нито да се търсят нови истини в нея. От значение е единствено виртуозността на поета и естетическата наслада, която носи творбата. Философът естет съветва читателя да се остави на bello stile на поемата, независимо от нейната система, доктрина, идеи. Ала както музиката на стиха, алегорията също е съставен елемент в естетиката на Комедията. Интелектуалното съдържание не е пренебрежимо допълнение към формата на творбата, а източник на художествената ѝ стойност и поетична красота. Затова Данте кани читателя не просто да вкуси от сладостта на думите, но и да прибави мисъл към това, на което се наслаждава, да търси неговия смисъл, само тогава ще намери в поемата обещаното от поета, „жизнено захранване“.

Божествена комедия е една от онези няколко действително големи класически творби, в които „всеки цвят е неизменен“, защото в тях нищо не липсва и няма нищо излишно. Самата тя е онзи „том, в който хартията и мастилото никога не се сменят, в която няма и случайна точка“. Не можем да усвоим естетическото ѝ съдържание, без да я усвоим интелектуално, и обратно. Да, Данте е колкото поет, толкова и философ. Той не само превръща философията в поезия, но и поезията във философия, защото мисълта според него е в същността на красотата. Данте показва способността на мислещата поезия да открие истината и да съвпадне с нея. Пътуването се случва не отвъд, а във и посредством стиховете: Kомедията е път и на душата, и на литературата към Бога. Спасение и писане съвпадат!

Борхес също съветва да не се лишаваме от радостта на непосредствения простодушен прочит на Комедията, да ѝ се оставим с вярата на слушащото приказка дете, безгрижни за скритите ѝ дълбини, свободни от бремето на ерудирания коментар. Аржентинският писател, разбира се, е всичко друго, но не и наивен читател. Не е за учудване, че и той признава, че днес ни е отказана възможността да четем Данте с пълна невинност. Съвършено му е ясно, че никой не може да влезе в Божествена Комедия без известна подготовка и култура, без опосредстването на коментара. Тази помощ е нужна както владеенето на езика. Борхес е тънък познавач не само на цялата поема, но и на всички древни и повечето съвременни коментари и влиза в постоянен диалог с тях. Но ги намира смислени и полезни, когато водят и оставят читателя да бъде с Данте solo a solo, да влезе сам в лично отношение с неговата поезия.

Макар Комедията да отказва да се впише във всяка схема на интерпретация, тя съвсем не е толкова тъмна и неразбираема, както може да изглежда от prima vista. Общото ѝ значение е достатъчно ясно. То изхожда от личния опит, сблъсъка му със средата и усилието за неговото изразяване или от любовта към жената, родината, поезията: Беатриче, Флоренция, Вергилий.

Божествена комедия е обичана от много читатели, на които философските и религиозните, политическите и етическите възгледи на автора ѝ са далечни и чужди. Силата на Данте е такава, че той стига и до невярващия, както до вярващия, и в това отношение тя е сравнима единствено с тази на Паскал. При четенето на Комедията изпитваме онова разтърсващо ума усещане, както когато четем някои страници на Платон, Августин, Киркегор, Симон Вейл. Но стихът има свой вътрешен заряд, какъвто прозата не притежава: поетичният разум увлича със своя ритъм мисълта, обогатява я с озаряващи и поразяващи образи.

Всеки, почувствал и поне малко размишлявал за тайната на настоящия си живот, може да прибави коментар към поемата, което обикновено се случва след превалянето на „попрището жизнено в средата“. И колкото по-богат и разнообразен е собственият опит, толкова по-силно и дълбоко е усещането за строгата и завладяваща красота на Комедията, толкова повече очарова тя ушите и душата с музиката на своите песни, възхищава очите и ума със завършеността и многоизмерността на своята структура, за да ни даде нов достъп и към небето и земята.

За мен писането за Данте е удоволствие, защото в него отеква сублимната наслада от четенето на Комедията. Не съм dantistа („дантолог“), ала чета и ценя ерудираните коментари на лорд Върнън и Киавачи Леонарди, вдъхновените прочити на Чарлс Уилямс и Гуардини, проникновените изследвания на Ауербах и Жилсон. Не предлагам нова интерпретация на поемата, нито претендирам, че държа ключа към нейните скрити съкровища и енигми. Бих желал да успея да покажа, че Данте е един от тези двама или трима автори, с които можем да растем до края на дните си. Като дългогодишен читател dilettante на Комедията мога да свидетелствам колко често силата на духа на поета изгнаник засрамва малодушието ми, а несломимият му устрем към една по-висша съдба разпръсва нисшите ми мисли; колко често удивителната изобретателност на неговия гений ме изважда от безразличието, а когато „дойде при мен Меланхолията“ и каже: „Да бъда искам малко с тебе“, той ѝ отвръща: „Тръгни, махни се“, и я прокужда със строгата и нежна грация на своите стихове; колко често суровата му вяра събужда и укрепва неспокойството на сърцето ми, а видимите нереалности на неговите царства ми дават онова усещане за реалност, което не откривам около мен; колко често съвършената и изящна архитектоника на Комедията, полифоничната хармония на звука и смисъла, изразяващи съгласуващ природата и духа ред на света, възвръщат чувството ми за единство и равновесие пред днешната гледка на сблъскващи се и разпадащи се истини; колко често накрая срещата с Данте ми дава ненадминат със своята висина и дълбочина урок по човечност и благородство на духа.

„Странно е – отбелязва Борхес – един човек да иска да събуди в друг човек спомени, които принадлежат само на трети.“ Всеки биограф чистосърдечно и спокойно осъществява този очевиден парадокс. Не виждам и аз смисъл да излагам биографията на човек, роден преди повече от 750 години, от когото са останали твърде малко документи и твърде много догадки. Ще се опитам да дам само най-обща идея за живота и личността на поета, като привлека вниманието върху някои известни и значими техни страни.

Авторът на Божествена комедия е роден във Флоренция през 1265 г., под „добра звезда“ от Близнаци, която лично той смята за пътеводна в любовта му към знанието. Още за съвременниците му раждането му е обвито с легенда. Бокачо разказва, че в края на бременността майка му Бела сънувала, че била в сянката на голям лавър и родила син, който от дете се хранел с неговите плодове, а когато пораснал се кичел с листата му. Видяла още, че посягайки към тях, той залитнал, ала не паднал, а се превърнал в паун, птица, която е древен символ на безсмъртието.

Кръщелното му име е Дуранте, но използва винаги и само кратката му форма: Данте. Nomen est omen (името е знамение). За средновековното мислене то посочва характера и съдбата на личността и това на Данте се свързва с „дава“, „дарява“ (от гл. dare), обозначавайки всичко, което поетът дарява със своето творчество. Затова и Бокачо пише, че „Данте е най-достойното име, което е заслужавал да му бъде сложено“.

Фамилното му име е Алигиери, сам той го тълкува като произлизащо от „крилат“ (лат. aliger). Семейството му не е сред видните флорентински родове. Данте никъде не пише и дума за баща си Алигиеро. Навярно, защото е натрупал богатство от лихварство, което поетът заклеймява като основна причина за упадъка на нравите и злините на Флоренция. Синът получава добро наследство, което му позволява да живее, без да трябва сам да прибягва до занятието на баща си.

Данте прекарва младостта си в една въздигаща се Флоренция, която след половин век кървави междуособици познава две десетилетия на относителен мир и бърз икономически възход. Част е от „златната младеж“ на града. Става отрано известен със своите стихове и остър ум. Съревновава се и надминава своите приятели в изобретяването на най-груби шеги, остри обиди и сексуални намеци в поредица от сатирични поеми. Същественото е, че като всеки поет, е такъв по рождение. Прави каквото реши с родния си език, моделира го виртуозно, модулира, както желае, всяка сричка, дума, стих с естествен пластичен усет и дръзка изобретателност. Изискванията на сложните метрични форми, които използва, не са ограничение за него, а единствено креативен импулс. Сам споделя, че римата никога не му е попречила да каже онова, което иска да каже.

Младият Алигиери е горд и амбициозен. „Голямото желание за първенство“ го води до върховното приключение на опита, интелекта, езика. Съчетава несравнимото си поетично дарование със също такава страст към ученето. Знае всичко, което трябва и може да се знае тогава за граматиката и класиката, за философията и богословието, за астрономията и естествознанието. Представителен човек на средновековната култура, той я надхвърля както със силата и дълбочината на поетичния си гений, така и със широтата на интелектуалното си отваряне и любопитство.

На 30 години влиза в политиката, активно се ангажира с делата на републиката. Като философ става член на гилдията на лекарите и аптекарите, избран е в съвета на Комуната. Времето е на политически кипеж и преход на властта от старите аристократични родове към едрата буржоазия на финансите и търговията. Опасно време, защото Флоренция отново е città partita, „разделен град“ в плен на полемоса между приятели и неприятели. В борбата между враждуващите фракции спечелват враговете на Данте и, докато е извън родината, той е осъден „за търговия с обществени служби“ на изземване на имуществото и вечно прокуждане от града или смърт, ако се завърне във Флоренция.

Изгнанието тогава е страшно наказание, защото стойността на индивида се определя от мястото в общността му. Без него той е никой и всеки може безнаказано да посегне на живота и личността му. Данте Алигиери близо две десетилетия е принуден да обикаля Италия, търсейки подслон и препитание от двор на двор, в условия и обстоятелства, които намира за унизителни: „Скитах почти навсякъде... странник, почти просяк, излагайки на показ, против волята ми, раните на фортуна”. Някои сензационни биографи и самозвани дантолози твърдят, че изгнаникът е прекарал години в Париж, че е учил в Оксфорд, че е бил, както вече споменах, от сектата на катарите, посветен в обществото на тамплиерите или в друго тайно общество и ерес, пропушил също и хашиш, откъдето дошли и виденията на отвъдните светове. Това са късни спекулации и конструкции, за които няма запазени нито документи, нито косвени свидетелства от епохата. Същественото е другаде. През трудните години на митарства и мизерия Данте събира сила, смелост и мъдрост, които му позволяват да се справи с трагедията на своя живот, а и на историята. Поетът променя смисъла на изгнанието, като го превръща от злочестие в духовно условие на Божествена комедия, която започва към 1308 г. и завършва малко преди смъртта си.

Какво е известно за личния му живот? Още като дете е сгоден и като юноша е оженен за Джема от могъщия род Донати, който играе съдбовна роля в живота му. Бракът е една от загадките за нас в живота му. Данте – дълбоко автобиографичен писател – не споменава никога съпругата си, също както баща си. Семейството има трима синове: Якопо, Пиетро и Джовани. Те носят имената на апостолите, които в Рай изпитват поета върху вярата, надеждата и любовта. Ражда се и дъщеря Антония, която става монахиня с името сестра Беатриче. Бокачо отбелязва и „неговото сластолюбие не само в младостта му, но и в зрялата му възраст“, за което биографите намират потвърждения не само в запазени от епохата анекдоти, но и в стихове и изповеди на поета.

В Нов живот Данте разказва, че когато е на 9 години, вижда своята връстница Беатриче и незабавно е „поразен от светкавицата“ на любовта. Среща я отново след 9 години и тя му се усмихва приветливо, ала по-късно го отминава с презрение на улицата, причинявайки му голямо страдание. Споделя още, че прибягва до хитрост, за да изглежда, че не се интересува от нея, а от друга жена, че има смущаващи сънища и че нейната преждевременна смърт, едва на 24 години, го хвърля задълго в дълбока покруса. Но книгата в стихове и проза, в която разказва за началото на тази тъй необикновена любов, отвела го по-късно и до познанието на Бог и вечността, съвсем не е изповед, а внимателно композирано литературно произведение, което е прелом в собственото му поетично, интелектуално и духовно развитие.

Как е изглеждал впрочем Данте? И достоверно ли е бил увековечен неговият образ? Съдейки по запазените кости, той е бил среден на ръст: висок 1,65 м. Тъй като бил слаб и ходел прегърбен, оставил у съвременниците си впечатление за нисък човек. Бил с тъмна кожа, но с руса коса и гъста брада. Портретите на флорентинския поет са многобройни и всички те приличат на описанието, което прави Бокачо. Разпознаваме веднага неговото гордо и волево лице с удължената форма, големите очи, строгия поглед, хлътналите бузи, орловия нос, презрително извитите устни, острата брадичка. Усещаме, че старите портрети, първият от които е на Джото, са правдиви в изобразяването на неговите „истински черти“.

От странстванията на изгнаника се раждат много легенди, в които божественият поет съвсем не е издялан от един къс мрамор: строг, страховит, героичен, гордо изправен с върховната си морална и духовна сила срещу насрещния вятър на фортуна. Безспорно, образът на Данте е такъв в модерното ни въображаемо, но старите легенди го представят в по-друга светлина. В тях се разказва както за неговото остроумие, ученолюбие, любознателност и удивителна памет, така и за неговата извънмерна гордост и болезнено честолюбие. Те описват и различни ситуации, в които изгнаникът познава „болезнената бедност“ и „как хлябът чужд горчи / и как се качват трудно чужди стъпала“. Така в дворовете на велможите нерядко трябвало буквално „да дели място с глупците“ и джуджетата както заради ръста си, така и заради славата си на шегобиец. Те го представят и в неблагоприятна светлина като шпионин, крадец, малко клептоман, лакомник, сладострастник, дори сводник. Пришиват му, общо взето, греховете, които описва. Известността му на човек, който „прескача до ада, когато си поиска“, му носи и славата на маг и некромант.

Какво знаем в действителност за живота на Данте? Почти нищо, няколко дати, съвсем малко сигурни факти. Не е останал нито стих, нито ред, написан собственоръчно от него. Поет с рядко дарование, той определя литературния живот на епохата. Полимат с огромна воля за знание, той овладява в пълнота науките на своето време. Човек на действието, той участва в борбите и управлението на своя град и в изгнанието е политически активен до края. Имал ли е наистина видение на отвъдния свят? Какво би могла да ни каже хронологията за това? Не е ли достатъчно, че в ръцете си държим поезията му, в която той ни споделя истинското си съществуване. В творбите си ни дава онези сведения за своя живот, които иска да знаем, и те в достатъчна степен го осветляват.

Кой е бил Данте Алигиери? Кой е бил авторът на Божествена комедия? Не знаем. Въобразяваме си някои събития от неговия живот, тъй както си спомняме много от нашия, но кой действително е наясно с личността  на другите? Не ни ли се случва често да се заблуждаваме и за самите себе си? Знаем ли самите ние кой е истинският автор на нашето въображение, чувства, усещания? Ако знаехме, щяхме да можем да си обясним какви са цветовете или звуците, с които живеем, да разберем как те идват при нас. Ала дори възникването на най-простите усещания е нерешима загадка за нас. А какво да кажем за пленително тайнствения „Сладък цвят на източен сапфир“ (Dolce color d’orïental zaffiro)? Дълбокото очарование на този стих без глагол и без обект е в нежното сияние на цвета, чиято чиста и тайнствена като Изтока същност възвестява насладата, надеждата на новото начало. Стих, който ни изглежда вдъхновен и извечен като свещено слово и който за Борхес е най-великолепният в цялата поема. Ала не е само dolce color... Kакво значение има, че създаването на Божествена комедия остава непроницаема тайна за нас, щом Данте осъществява с цялата си творба най-достойната и красива задача на поезията: улавянето на безкрайността на съществуването в най-строга рамка.

Оригиналното заглавие гласи: Комедия от Данте Алигиери, флорентинец по рождение, но не и по нрави. Горд със своя произход, той, изгнаният от Републиката политик, лишеният от отечество син, неоцененият от съгражданите си поет, още със заглавието отправя остър упрек към родния си град. Добре, но защо комедия, след като със своя стремеж и способност да включи всички земно и небесно творбата е по-скоро епос (жанр, чиято характеристика е тъкмо всеобхватността)?

Докато живее в Равена, Алигиери изпраща първите десет песни от Рай на Кангранде от Верона, дългогодишен негов покровител. В писмото, с което ги съпровожда, поетът пояснява, че е избрал това заглавие, защото, докато трагедията започва спокойно, но завършва ужасяващо, то комедията започва обезпокояващо, ала завършва радостно. Наистина, поклонникът в началото е изгубен в тъмния лес на живота, но след това успешно върви към светлината, към истината, към Бог. Освен това, както подобава на комедия, продължава Данте, поемата е написана на народен език в скромен или „среден“ стил. Стил, който му позволява да използва различните форми и регистри на езика – от най-нисшите и вулгарните до най-учените и сублимните. Флорентинският поет живо и непосредствено представя не само светци и герои, но и най-скромни люде, свои съвременници, всички равни от гледна точка на вечността. Творбата му при това е сатира, която безпощадно бичува пороците и недъзите на съвременниците му и разобличава злините на епохата. Така Комедията, която авторът нарича и „свещена поема“, съчетава противоположностите, удържа възможното и невъзможното в следването на логиката на свещената другост.

Данте озаглавява творбата си само Комедия. Бокачо прибавя Божествена, за да подчертае както удивителното ѝ съвършенство, така и възвишеното ѝ съдържание: човешкият живот и световната история, грехът и благодатта, времето и вечността са изразени в пътуването на един човек към Бог, едно наистина божествено съдържание.

Алигиери пише, че целта на неговата поема е „да изтръгне живите в този живот от състоянието на злочестие, за да ги отведе към състоянието на щастие“. Поетът разказва за своето пътуване от робството към свободата, от обикновения живот към божествения, процес, по време на който себепознанието и съзерцанието на Бог стават съвместими със собствената индивидуалност и крайност. И този разказ е толкова значим за съвременния човек, който не знае нищо за борбата между гуелфи и гибелини, колкото и за средновековния.

Поетът говори със собственото си име в Комедията. Поклонникът не е абстрактен или фиктивен образ, а е самият той: Данте. Неговото тяло тежи, диша, уморява се, хвърля сянка. Разпознаван е по лика, облеклото, говора като човек с потекло и пристрастия, като приятел или враг, като поет.

Поклонникът, воден от Вергилий, се спуска в преизподнята, където се сблъсква със силата за себеунищожение на човешкия аз, слиза до дъното на м?