Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

„Не съм абсолютно честен, почтен и безгрешен, но вече нямам кой знае какви шансове да се изложа. Има много хора, които се радват на филмите ни с Джони и Чарли, а пък за мен това е радостта от заниманието“, казва 80-годишният режисьор Джеки Стоев в интервю на Виолета Цветкова
 

Роден е в София, в първия ден на пролетта преди 80 години. Името му е Георги Стоев, но всички го наричат Джеки и неизменно го свързват с приятелите му Чарли и Джони – триото в киното ни, за което животът е забавление, а смехът е нещо, без което не могат. Джеки е биолог, но цял живот прави кино. Автор е на десетки научнопопулярни, документални и игрални филми, както и на две книги („Бай дъ уей…/между другото“ и „А дано, ама надали“).

80 години вече са зад гърба ви…

Знаете ли, днес си взех резултатите от профилактичен преглед и личният ми лекар каза, че са „разочароващо скучни“. Обаче там пише „на видима възраст, отговаряща на реалната“. Извинете, но не съм съгласен!

Голяма част от живота ви минава през социализма, друга в годините на демокрация, но сте роден по царско време – царски ли живяхте?

Щастието е въпрос на характер, а не на имане и нямане. Наскоро даваха по телевизията „Хляб и зрелища“ и доста хора ми се обадиха, твърдяха, че се просълзили. Много се радвам, когато мой филм развълнува някого, но си казах: добре, ама той не е тъжен. Там тъжна история няма.

Няма – героите от кюстендилското гето живеят в мизерия, но весело…

Преди време показахме филма във Виена и една австрийска журналистка ми каза: „Потресена съм! Такъв живот, ужас?!“. А аз ѝ отвърнах: „Не се тревожете, защото всеки от тези цигани за една седмица се радва десет пъти повече, отколкото австрийски банкер за една година“. Те наистина изпитват повече радост. Тогава защо да се кахърим (смее се). Колкото до мен, благодарение на моя характер, не мога да се оплача. Колкото – толкова. Нещастен си тогава, когато искаш много повече, отколкото получаваш. А като не искаш много – някой път получаваш повече, друг път по-малко. Не мога да си представя всеки ден да съм на работа по осем часа на бюро, досега съм правил само неща, които са ми интересни и забавни. И както казва Джони (Георги Пенков, б.р.), от време на време си ги плащаме.

Всъщност как попаднахте в киното?

Беше си моя цел, но имаше проблем. Майка ми обичаше да казва: „Единият (за брат ми) художник, на другия пък кино му се привижда – все някой трябва да ви храни, ние не можем да живеем вечно!“. Тогава у нас нямаше кинообразование, но майка ми беше зъболекарка и замина да работи с договор в ГДР. Реших да попитам в министерството дали мога да уча кино в Германия, понеже тя ще бъде там, а те не казаха „не“, но ме изпратиха при Бинка Желязкова: „Идете, поприказвайте с нея и тя да прецени дали имате качества“. И аз отидох при Бинка. Показах ѝ едни мои 8-милиметрови любителски филмчета, тя започна да ме пита защо искам да стана режисьор, а накрая каза: „Вижте какво – нямате никакви качества. Откровена съм, но ще напиша, че смятам, че имате качества, защото не искам после цял живот… Следвайте си биологията“. Аз вече бях изкарал един семестър в София по тази специалност, но взех бележката и може би щяха да ме запишат да уча кино, ако не ме накачулиха роднините: „С кой акъл, какво си представяш?!“. В ГДР си продължих с биологията, която след това ми помогна много в киното.

Досещам се как – започнахте да снимате филми за животни. Как стигнахте до тях?

В Германия срещнах мой съученик до четвърти клас, Митко Хаджисавов, който учеше там химия. Решихме, като завършим, да се… разкараме. Даже си бяхме уговорили адреси в Западна Германия. Той обаче остана една година повече в ГДР, защото завършваше докторската си работа, а аз се върнах в България с намерението след година да изчезна. Тогава обявиха конкурс за асистент-оператори в Студията за научнопопулярни филми и постъпих там на работа. Имаше повик в научнопопулярното кино да влизат и кадри от науката. Може би Константин Обрешков, който беше инженер, прокара тази теза.

Минаха два-три месеца и партийният секретар, който правеше научнопопулярни филми за животните, ме покани да му стана асистент-режисьор. Очевидно имаше полза от мен, не му трябваше научен консултант. Към края на годината ми разрешиха да направя и филм. Представих сценарий за 8-минутно филмче за децата на животните, одобриха го, но с условието да си работя като асистент-оператор и асистент-режисьор, а в свободното време да снимам моя си сценарий. Направих филма, но интересното дойде после. На всеки две години в различни столици по света се провеждаше фестивал на научнопопулярното кино. Не се даваха награди, а се избираха десетте най-добри научнопопулярни филми за конкретния период. Участваха 52 държави с по един час филмово време – може няколко филма, но заедно да не надхвърлят 60 минути. Отидох при главния редактор на студията Шулев, добър човек, казах му: така и така, моето филмче е кратичко, можете ли да го пуснете с другите. Не беше вярващ, но се прекръсти: „Ти акъл имаш ли?! Още си асистент-оператор, другите се избиват как да пробият и изведнъж ти да ходиш на фестивал. Въобще не го мисли“. Казах: „Добре“, но… съдба. Фестивалът трябваше да се проведе в Киев, а киевската студия беше побратимена с българската. Освен комплекта за конкурса поискали от нашите още десетина филма, за да ги прожектират по кината в града.

И?

Ами… объркали пакетите (смее се). Така „Децата на животните“ попаднал в конкурса, но аз не знаех. Един ден директорът ме посрещна: „Честито!“. И дръпна една хвалебствена реч, защото моят филм бил единственият от България в десетката на най-добрите научнопопулярни творби в света за съответните две години. Оттам пътят ми беше по-лесен.

Снимате още научнопопулярни филми, но правите завой към документалното и игралното кино. Появява се шегаджийското ви трио Джеки, Чарли и Джони – как се събрахте?

Не помня точно, но се оказа, че се справяме добре заедно, и така сме си досега. Но най-идиотското в социалистическите години беше, че трябваше да обясняваме, че имената ни – Чарли (Христо Илиев, б.р.), Джеки и Джони – не са плод на идеологическа диверсия (смее се). А хубавото беше, че не ни вземаха много насериозно. Веднъж даже имало протести срещу нас, но някой казал: „Оставете ги тези с кучешките имена!“.

Не ви вземаха насериозно заради смеха, през който говорехте истини за тогавашната система. Вярно ли е обаче, че сте искали да направите „подлизурски филм“?

О, да, и ни беше яд, че не стана, защото щяхме да изкараме много пари. Имаше тогава правило, че ако е подлизурски филмът, ти плащат двойно, а ако е много подлизурски – може и четворно (смее се). Беше през 80-те, когато решихме да го направим за рождения ден на Тодор Живков. Джони даде идеята, написахме сценария, приеха го, но точно тогава пуснаха в производство „Спас и Нели“ и зарязахме всичко. А нашият „подлизурски филм“ трябваше да е по книгата „Априлски сърца“ със стихове за Първия, тоест поетите сами да си издекламират творбите и ние да ги снимаме. Щеше да е забава голяма, а забавата след години щеше да бъде още по-голяма. Но Спас и Нели не можеха да чакат...

Кучето и котката са герои в 15-минутна новела, а после и в игралния „Патилата на Спас и Нели“ – това ли е любимата ви история?

Няма как да не ми е любима. Снимана е в моя дом, кучето и котката са мои животни, играх ролята на бащата, жена ми също играеше, дъщерята на Джони беше детенцето – симпатично филмче, благодарение на което ни пуснаха да направим и игралния. Повечето от 17-те човека в художествения съвет бяха гледали малкия филм и казаха „да“. Двама обаче не познавали новелата и рипнали: „Вие луди ли сте, я четете какво пише тук – котката така, кучето еди-как си – как става това нещо, бе?! Вие виждали ли сте българска каскада…“. И вярно, тогава българската каскада изглеждаше така, сякаш са спрели колите. Но ни пуснаха.

Снимате „Броени дни“ – затворническа история, която ви носи Златен ритон през 1977 г. Как ви допуснаха тогава в затвора?

Чарли беше разбрал, че в затвора в Бобов дол правят фестивал на художествената самодейност. Отидохме, споделихме, че искаме да разкажем за социалистическото възпитание на лишените от свобода, и ни разрешиха да снимаме. А за Златен ритон не ни минаваше през ума, защото имаше някаква годишнина и едва ли щяха да ни обърнат внимание. Захари Жандов беше председател на журито, много харесал филма, но чак след време ни разказа истината. Обсъждали и той казал: „Първо да решим въпроса за Златния ритон. Я всеки от вас да си напише предложението, ама да сложи и две резерви като второ и трето място“. Всеки от членовете написал избора си, но при всички на трето място бил „Броени дни“. Бай Захари събрал бележките и казал :„Ами вие сте го написали вече, Златният ритон е за „Броени дни“. Как така, попитали те, на трето място е. „На трето – отвърнал, – но никой друг филм не се споменава толкова пъти“. А те: „Абе, бай Захари, луд ли си, ти си пенсионер, но нас ще ни уволнят всичките?!“. И тогава Шулев, главният редактор, казал: „Вижте какво ще направим. Ще дадем Златния ритон на два филма. Първо ще съобщим „Да спасим въздуха“ на Наско Киряков, след това ще кажем „Броени дни“ и готово“. И така, ние си седяхме без никакви очаквания, съобщиха, че Златният ритон е за Атанас Киряков, той излезе, взе статуетката и тогава се чу: „И на филма „Броени дни“ на Чарли, Джеки и Джони“. Излязохме ние, но Наско си беше взел ритона и си тръгна. И тъй като беше само един, ние имаме награда само на хартия. Е, след години получихме за филма ни „Отец Иван и неговите деца“, така че си имаме Златен ритон. Но да се върна на „Броени дни“ – първо го наградиха, а после го забраниха. След време класираха 10-те най-добри документални филми преди 10 ноември 1989 г. и за наше учудване включиха и него.

„Отец Иван и неговите деца“ (2015) е част от своеобразна трилогия за съвременни българи, в която са „Хляб и зрелища“ (2013) и „Добро утро, капитане“ (2016) – като поредица ли бяха замислени?

Не, появиха се един след друг, защото тогава ни дадоха пари. Интересното беше, че за приюта на отец Иван разбрах от брат ми и от колекционера д-р Ернст Трифон Юде от Франкфурт на Майн. Идеята за „Хляб и зрелища“ също дойде от чужди разкази.

Вярно ли е, че имате прабаба циганка?

Вярно е, целият ми род по майчина линия са музиканти, само аз не съм. И големият ми син е музикант. Впрочем той е протагонистът, разказва историята във филма за моя брат „Художникът – моят чичо Любен“, а малкият ми син е негов оператор. Режисьор е Кольо Бошнаков. Живот и здраве, ще го видите през есента.

Ицко Финци направи една от най-добрите си роли в първия ви игрален филм „Нашият Шошканини“ (1982).

Шошканини е най-хубавата му роля. Много негова. Навремето българските актьори много се пазеха от режисурата, защото, за да направят истински образ, им трябва да се отпуснат. Накрая обаче онзи тъпанар, режисьорът, избира дубъла, дето не им харесва на актьорите. А при мен Ицко беше спокоен, знаеше, че няма дубли.

А как навихте Горан Брегович да напише музиката за „Летете с Росинант“ (2007)?

Наша приятелка, която е работила с него, ни уреди среща. Отидохме с Джони при Брегович, дадохме му описание на идеята ни, но той каза: „Не, не, разкажете историята“. Разказахме му и отговорът беше: „Нема какво да четем, на̀мерете па̀ре, ще го ба̀цаме“.

Имате два проекта за нови филми…

Да, но не ми се говори, суеверен съм. А и първо трябва да се оправи това с киното.

Гилдията е разделена за новия закон, а вие като че ли не се интересувате?

Интересувам се, но то от мен не зависи. Те се правят, че не ме забелязват, аз не се сърдя… Знаете ли, навремето бащата на Джони казал, „че изкуството е като гребена на петeла – не е съществен, но без гребен петелът не е петел“. Та така, разбира се, че може без кино и изкуство – какво му е, ще си живеем без тях. То и една жена може без червило, но като си сложи червило, по-хубава е.

А може ли Джеки без Чарли и Джони?

Хубаво е, че сме заедно. Навремето не ни даваха да се пишем така, а задължително Георги Стоев, Христо Илиев и Георги Пенков. Чак към 1989 г. вече можехме да сме Джеки, Чарли и Джони. И така до днес.

Смехът ли ви събира?

Както се казва, хубаво ни е. Помня, че бяхме на купон, не знам защо ни беше много весело, но един колега ни погледна и каза: „Вие сте шутовете на социализЪма“. И Джони го погледна: „Не забравяй, че през феодализЪма само шутовете са имали шанс да си запазят достойнството“.

Достойни ли бяха тези ваши 80 години?

Е, не съм абсолютно честен, почтен и безгрешен, но общо като погледнете – вече нямам кой знае какви шансове да се изложа. Има много хора, които се радват на филмите, които сме направили, а пък за мен това е радостта от цялото занимание.