Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

С Биляна Цинликова, пианистка и преподавателка в университета „Моцартеум“, разговаря Марта Монева

Спомняте ли си първата среща с пианото?

Не мога да кажа, че е точно първата среща, но поводът да започна да свиря на пиано e, че получих инструмента като подарък от моя дядо. Имам спомен как го чакам на улицата и той пристига с един камион с пианото, облегнал се вътре на него. Бях на 6 години.

По кой път стигнахте от Плевен, където сте израснали, до Залцбург и „Моцартеум“?

Моето обучение започна в музикалното училище в Плевен, което и завърших. Кандидатствах в Националната музикална академия и учих там две години, но още преди това знаех, че искам да продължа обучението си по пиано в концертна специалност някъде на запад. Бях се насочила към Карл-Хайнц Кемерлинг и се явих на приемни изпити в Хановер и в Залцбург, където той преподаваше, приеха ме и на двете места и аз реших да уча в Залцбург.

Какво отличава „Моцартеум“ от всички други висши музикални училища?

На първо място, разбира се, името на Моцарт. Касае се за цяла група от институции, които носят това име – международната фондация, музейната група и университета. Имаме акцент върху виенската класическа музика, много различни отдели, които се занимават с изследователска дейност, свързана с Моцарт, с интерпретацията му, но това е само външната страна. Това, което отличава университета от други висши учебни заведения за музика, е наистина много, много високото ниво на преподавателите.

В „Моцартеум“ има обособен и Институт за равноправие, а вие работите тясно с него.

В Австрия тези институти вече са установени и стабилни – и във Виена и Грац. Те допринасят много за така нареченото равноправие, което се състои от много малки стъпки и един голям път, който предстои да извървим. Роди се един фестивал по моя инициатива, аз съм и негова артистична директорка, на него бяха представени много камерни произведения от жени композитори.

Става дума за Камерните музикални дни „Ерика Фризер“, посветени на първата жена професор по камерна клавирна музика в „Моцартеум“, състояли се в средата на май тази година. А как се роди идеята?

Имам дискография – междувременно станаха шест албума – с клавирна музика, по-малко познати или съвсем непознати произведения. Всичко започна с това, че първите ми три диска включваха записи на сонати за пиано от Франц Антон Хофмайстер. През 2012 и 2013 г. се занимавах усилено с изследователска работа, с ръкописи от цяла Европа и по случайност стигнах до Хофмайстер, съвременник на Моцарт. Познавах само един негов концерт за виола. Така започнах, първо исках да запиша само един албум с най-хубавите сонати, а после получих предложение от Grand Piano/ Naxos International, те са специализирани да записват непознати композитори. Предложиха ми да запиша всичките дванайсет сонати в три албума. Отначало не исках, но после се реших и стана така, че се вдигна шум около тези записи, имаше много предавания, влязох в медиите, направих много концерти в радиото. Започнах да се развивам в тази посока, беше ми много интересно. Заех се с френска музика – Стефан Хелер и Луиз Фаренк, която е романтична композиторка от времето на Шопен, харесвана е от Шуман. И понеже е жена, без да търся такъв специален ефект, пред мен се отвориха съвсем различни хоризонти и водещи от Австрийското национално радио, които се занимават с тези теми, се ангажираха с моя албум. Отвориха се врати, които не съм очаквала, че ще се отворят, нито съм се интересувала от тях. Това обаче е свързано също и с моето академично развитие, аз се хабилитирах и видях, че на това академично ниво невинаги е лесно да се върви стъпка по стъпка, свързано е с доста труд и с много разговори, и може би на мъжете наистина им е малко по-лесно.

Нека се върнем към Ерика Фризер.

Абсолвентският концерт на класа на Ерика Фризер беше първият голям концерт с камерна музика, който посетих като студентка през 1997 г. във Виенската зала, най-хубавата зала в стария „Моцартеум“, една от най-хубавите зали за камерна музика в цяла Австрия. Отдавна имам идея за фестивала, може би откакто записах албума с произведения на Луиз Фаренк. Има толкова произведения от композиторки, които са много хубави. Чуйте ги, свирете ги, включете ги в учебната и в изпитната програма, за да не се свири само Шопен, Моцарт, Шуман и Бетовен. Има и други!

Прилича ми на женска композиторска квота.

Общо взето, да, произведенията на фестивала бяха от композиторки от XIX в. до съвременността. Една от тях, Йохана Додерер, живее във Виена и е една от най-известните композиторки. Преди XIX в. малко жени композират, по известни причини, но не защото не са умеели да композират.

Пример в изобразителното изкуство е Артемизия Джентилески. В музиката предполагам, че не е много по различно.

Да, така е. И понеже моят фокус е клавирна камерна музика, лесно стигнах до идеята за фестивал за клавирна камерна музика. Ангажирах се да организирам цялата творческа страна, подбрах програмата и участниците. От моя опит зная, че когато излезе нов албум с непозната музика, се чуват и гласове: „Е, големите неща не умее да ги свири, затова свири такива непознати“. Питали са ме защо не записвам албуми с Моцарт и Бетовен и моят отговор винаги е един и същи – първо, има страшно много записи, второ, Моцарт, Бетовен и другите познати и признати композитори аз свиря на рецитали, но смятам, че трябва да се запише нещо друго, което не е познато. Повечето от изпълнителите на непознати автори също са непознати, затова беше много важно да ангажирам с нашия фестивал най-известните колеги. И наистина успях да спечеля големи имена като Юлияне Банце, Кристоф Щрел, Андреас Хофмайер, Пиетро де Мария. Разбира се, беше важно да свирят и студенти. Най-хубавото беше, че тази непозната музика беше изпълнена на много високо ниво.

Музикалните библиотеки често предлагат много на брой най-различни записи на известни произведения, океан, в които буквално можеш да се удавиш, докато има автори, чиито произведения не са видели бял свят.

Имахме големи проблеми да намерим изданията на някои от тези произведения. От Луиз Фаренк намерихме само едно – на клавирен квинтет, което беше много трудно за изсвирване. Много е важно да се обърне внимание на това, че липсва подходящ и достъпен нотен материал. Например клавирното трио на Ребека Кларк, което аз свирих, има едно-единствено издание на Boosey & Hawkes, което е безумно скъпо. В момента съм в разговори с обществото „Хофмайстер“, ще се опитаме да издадем някои от сонатите, които записах.

Как се получи преходът ви от студентка към преподавателка в „Моцартеум“?

Когато завърших през 2001 г., веднага започнах работа на две места едновременно, не съм имала и един свободен месец. Едното беше в музикалното училище като преподавателка по пиано, а въз основа на работата ми в Лятната академия получих покана за корепетиторско място от един от големите професори тогава, Игор Озим. Осем години преподавах едновременно в музикалното училище и като корепетитор в „Моцартеум“. После се появиха децата, започнах да преподавам пиано, хабилитирах се и с второто дете се отказах от музикалното училище. В началото, когато работех със студенти, не се чувствах като учител, а по-скоро бях мост между студента и неговия преподавател по главния предмет. От друга страна, в музикалното училище работех с малки деца, бях като голямата кака, която им преподава, но после самата аз станах майка, годините си вървяха. Преходът беше плавен, почти не забелязах как станах „госпожо професор“.

А как съчетавате задачите като концертираща пианистка, камерната музика, педагогиката и майчинството?

Не е лесно, но аз съм амбициозна и понеже обичам всички тези сфери може би еднакво, успявам. Разбира се, ако трябва да избирам кое е най-важното, въобще не бих се замислила, това са моите деца. Опитвам се да разделям сферите и преходите невинаги са лесни. Например, ако имам солов концерт с оркестър, а след два дни трябва да свиря камерен концерт, невинаги се чувствам много спокойно. Психически ми е трудно, но целият този опит е обогатяващ и мога да го предам на студентите.

Децата ми също свирят, техният струнен квартет тъкмо спечели първа награда на федералния конкурс „Младежта музицира“. Голямата свири на виола, малката на чело, така че те имат пълно разбиране към моята професия. Дори понякога, когато им се стори, че не се упражнявам много, ме подканят да седна да свиря. При комбинирането на всички тези дейности е необходима преди всичко психическа дисциплина. Например в неделя, когато децата свириха на конкурса, аз имах концерт, не можех да бъда с тях. Не ми беше лесно, нямах добър интернет във влака, успях да чуя само една част от тяхното представяне, почти ми се плачеше. Тези моменти не са лесни за една майка. Може би на тях не им липсвах толкова много, колкото те на мен, но си изсвирих концерта, разбира се.

В „Моцартеум“ имате студенти от цял свят. Наблюдава се огромен наплив на студенти от Азия, технически особено добре подготвени. Как намират те своето място тук?

На приемните изпити по пиано и цигулка може би 2/3 от кандидат-студентите са от Азия. От друга страна, трябва да се каже, че азиатските студенти са изключително прилежни, много трудолюбиви и готови да приемат абсолютно всичко, което им се предложи. С такива хора се работи наистина по един съвсем друг начин. Много колеги работят и в Азия с млади хора, които после идват да учат в Европа, взимат най-доброто, връщат се у дома и го предават нататък. И наистина нивото на азиатските студенти е много високо. Културата им е толкова различна, че определени неща не могат да асимилират, но като цяло се интегрират много добре. Съответно след завършването си получават и места в оркестрите. Да успееш да приемеш всичко, което ти се дава, също е талант.

На какво особено важно се стремите да научите вашите студенти?

Най-важното е студентът самостоятелно да реши какво от всички предложения е важно за него. Това е свързано и със свиренето на инструмент, и с теорията, и с маркетинга.

Как се справи „Моцартеум“ с обучението през последната година?

Както другите два големи университета във Виена и Грац, и нашият е със статут на автономност. Това означава, че имаме право да решаваме какво от общите мерки при пандемията е възможно да се приложи при нас и какво не. Работихме онлайн за много кратки периоди. През повечето време сме преподавали присъствено, което е от голямо значение за един музикален университет.

Какво ви даде и взе последната година?

Последната година просто ми взе много концерти. За някои получихме допълнителни дати, които после отново бяха отказани, и така няколко пъти, докато и публиката, а и самите организатори загубят интерес. Някои концерти се състояха, други пропаднаха безвъзвратно. Тази година ми отне увереността, че нещата просто се случват. Аз съм оптимистка, но има моменти, в които не съм сигурна дали наистина ще се върне предишната ситуация и дали това, което предстои, ще е по-добро. От друга страна, кризата ми даде сигурност, че мога да се справя с някои ситуации, а и да подкрепя младите хора, които имат свои проблеми. Особено трудно е на студентите от първи и втори семестър, които още нямат познати, не могат да излизат, да се срещат, да свирят заедно. Имаше доста трудности и съм благодарна за всеки един добре подготвен изпит и студентски концерт.

Имате ли планирани участия в България?

Не, но на драго сърце бих приела покана за участие в България.

Биляна Цинликова е родена през 1974 г. в София. Завършила е музикалното училище в Плевен. Учила е в Държавната музикална академия в София при проф. Марина Капацинская и в университета „Моцартеум“ в Залцбург при професорите Андор Лозончи и Кристоф Лиске. Важен фокус в работата ѝ е преоткриването на забравена клавирна музика. Освен че е търсен партньор в камерната музика, тя редовно изнася концерти. От 2001 г. преподава в „Моцартеум“, а от 2019 г. води клас по камерна музика за пиано.