Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

На 1 октомври се навършват 110 г. от рождението на режисьора, сценариста, оператора и любител на природата, който бе вдъхновение за няколко поколения филмови творци

„Не обичам думата творчество за работата, която върша. Аз първо се влюбвам в нещо и тогава се хващам с него. Тогава му вярвам...“ Тези думи чух преди четвърт век от незабравимия Захари Жандов, вдъхновител, учител и приятел за поколения български кинотворци. На 1 октомври се навършват 110 г. от рождението на човека, преживял няколко епохи и останал верен единствено на своята гледна точка към света и изкуството. Не криеше, че любителството, от което тръгва като фотограф и оператор към режисурата, е неизменна част от неговия професионализъм: „Ако трябва да разкажа за клана, от който произхождам, бих се нарекъл самоук – началото са моите дълги турове и ски туризъм в планините, моите дописки за „Български турист“ със снимки, които даже с чужд апарат правех... Това е някаква краста, това е някаква любов, заради която дори да не ти дадат пари, а само лентата, ти тръгваш и снимаш…“. Така, почти на 80, заснема своя последен филм, презокеанския „Крос Америка“…

Имах честта и вероятно късмета бай Захари (така го наричат до днес в киногилдията) да ме допусне в дома си и да ми разкаже някои от неизчерпаемите си спомени. Още помня усмивката, гласа и погледа на почти 85-годишния тогава създател на игрални филми като „Боянският майстор“ и „Шибил“, на „Тревога“ и „Септемврийци“, на документалните „Един ден в София“, „Хора сред облаците“ (Голямата награда от фестивала във Венеция през 1947 г., първо международно отличие за киното ни въобще), „Един забулен свят“... Помня как, връщайки се в миналото, запалваше цигара и сякаш зареян в годините, се забавляваше с куриозни или случайни събития. Помня звука на стълбите в дома му под неговите стъпки и мириса на къщата, близо до парка „Заимов“.

Беше отдавна, току-що бе настъпила 1996 г. Част от близо двучасовия ни разговор излезе във в. „Континент“, в който работех тогава, но останаха и непубликувани откъси. Захари Жандов си отиде две години по-късно, на 1 февруари 1998 г., а аз, сякаш по волята на вътрешен мой глас, запазих записа. Спомних си за него сега, преди кръглата годишнина, и отново го прослушах. Невероятно! Четвърт век по-късно сякаш се върнах отново в онзи дом, в който витаеше дух на аристократизъм и изкуство. Чух гласа и смеха на Захари Жандов. И не мога да не споделя поне част от думите му, които не намериха място в някогашната публикация.

За Кръстьо Сарафов

„Не бих казал, че съм от клана на кинематографистите в България отпреди 9 септември 1944 г., макар тогава да съм бил на 33 години. Не бих казал и че не съм следил филмите на Гендов, на Грежов, на Вазов... с някои даже се познавах, и то добре. Но покрай моята майка (актрисата Елена Хранова, б.а.) прекарвах повече в театъра, сред най-добрите български актьори. Даже по време на евакуацията, когато Пловдивският театър, в който тогава играеше майка ми, отиде в Лъджене (днес Велинград), живеехме в един апартамент с Кръстьо Сарафов. Бяхме големи приятели. Вярно, той вече остаряваше, но имахме много интересни разговори. Слушахме тайно Би Би Си, а пък хазяинът беше ужасен, фашист направо. И един ден синът му ни хвана – таман слушахме радиото. Но нищо не ни направи, не беше като баща си. За бай Кръстьо обаче да ви разкажа. Помня го още от дете, 11–12-годишен, когато с майка ми живеехме в Русе, защото Народният театър беше изгорял и цялата трупа беше там – и тогава, и след години имаше голяма дисциплина към себе си. Веднъж, беше вече след 9-и, в Пловдив, където той често играеше, минавам покрай гримьорните и го гледам, чете. Викам: „Бай Кръстьо, какво правиш, бе?“ А той: „Ми нал’ така, Зарко, чета „Боряна“. „Чакай, бе, викам, ти си я изиграл най-малко 300–400 пъти“, а той: „Аз нал’ така, преди всяко представление препрочитам“.

За приятелите и интелигенцията

„Как да ви обясня… понеже съм възрастен човек и съм израсъл в такава среда, аз познавах почти всички хора, които се занимаваха с култура и изкуство. А пък най-големите ми приятели бяха все научни работници. Събирахме се по три пъти в седмицата в разни кръчмички на „Графа“, и в „Гъмза“, и на други места… Имах много силна връзка и с художниците. Ама едва ли не по азбучен ред мога да кажа, че всички от Дружеството на новите художници преди 9-и ми бяха приятели. Ето тука (показва стената в стаята) стои Вера Недкова, най-горе Стоян Венев, мъничкото, това е от Елиезер Алшех, това тука е на Перец, Пенчо Балкански имам, великолепна картина и на Зоя Паприкова имам… Но няма значение какво имам – ние бяхме приятели… Ще ви разкажа как се запознахме с Бешков. Пенчо Георгиев ни запозна. С него бяхме приятели още от Русенския театър, където той беше художник и аз ходех да му помагам, дето се вика, да мацна по една мазка на декорите. А после, вече като студент в София, с Пенчо си вървим по улицата и насреща ни Илия Бешков и Любомир Пипков. Бешков тогава ходеше целият опакован с кожи. Беше много болнав и се пазеше. А Любо пък с един шлифер и с едно кепе, французко. И го вее вятърът. Те бяха от една компания, събираха се при Константин Петканов и Магда Петканова. Оттогава е и съвместната ни работа с Пипков, който направи музиката на филмите ми „Български танци“, „Един забулен свят“, после и на „Тревога“, „Септемврийци“ и „Земя“. С Любо станахме толкова близки, че едва ли не всяка неделя излизахме горе, в Панчарево. Даже когато работеше по операта „Момчил“, ми свиреше отделни части, преди да направи оркестрацията… Знаете ли, с Любо Пипков не сме имали никакви конфликти по политически линии. Той беше комунист, но и голям интелектуалец. И голям композитор. Те всички бяха големи хора. Ами знаете ли колко много от текстовете, по които той пишеше музика, са на Магда и Константин Петканови, които бяха дълбоко религиозни хора?! Често и аз попадах на срещите в дома им на ул. „Герлово“, а с Магда сме работили по сценария за „Шибил“.

Различна беше тогавашната интелигенция – сред тях можехте да се побъркате от информираност, от позиции, от вкус. Винаги съм казвал, че един човек, за да бъде кино- или театрален режисьор, първото условие е да има вкус… Питате ме дали политическите им убеждения не са ги разделяли? Абе чакайте, бе, това е едно от най-важните неща. Например в нашата компания, на тия, хората от науката… ами ние се карахме безумно. Имаше един, който беше с хитлеристки позиции – чудесен човек, ама нà… Имаше трима-четирима комунисти, имаше хора, които мислеха неутрално. Но живеехме и се обичахме. И нищо не излизаше от това, което си говорехме помежду си. А днес нещата изобщо не стоят така и според мен е много страшно. Аз не зарязвам приятелите си току-така. Аз съм приятел. Но сега много хора скъсаха и не се виждат помежду си вследствие на различните си цветове.“

За „Един забулен свят“ (1947)

„Филмът „Един забулен свят“ е чиста случайност. Преди да напусне България, Петър Увалиев написа сценарий, заради който ходехме да снимаме из Родопите. Казваше се „Гората“. Точно тогава започваше обрязването на мюсюлманите. И в едно бедно село, на 4–5 км от Лъджене, попаднах аз на сюнет. И на алай, предхождащата го тържествена процесия. Взех аз материала, който носех, за да снимаме на Петър Увалиев филма, и го хвърлих целия в снимане на този ритуал и атмосфера. Така се случи „Един забулен свят“, най-хубавият ми документален филм. Върнах се обаче в София и… носех съвсем друг филм. Настроени недобре към мен хора скочиха, ама нищо не стана. И знаете ли защо не стана? Защото пристигна Йорис Ивенс, големият холандски документалист. Гледаше той български филми по един договор за обща продукция с Полша, Чехия, България и Югославия (Югославия отпадна, защото в тоя момент имаше конфликт с Тито) и избра мен от българска страна. Да, снимах филм с Йорис Ивенс и останахме приятели дълги години. Хареса работата ми и така уреди въпроса с това, че съм снимал филм с чужд материал. Но какво последва…

Тогава Вълко Червенков беше министър на информацията (Комитет за наука, изкуство и култура с ранг на министерство, съществувал от 1947 до 1954, б.а.). Един ден от Съюза на кинодейците ми казват: „Вълко Червенков те вика утре в 10 часа“. Знаех, че има шушу-мушу против „Един забулен свят“, даже се говореше, че турски журналист казал, че би дал 1 млн. долара за такава пропаганда. Както и да е… Отидох аз, Червенков се изправи и каза: „Другарю Жандов, ние снощи с Георги Димитров гледахме вашия филм, много ни хареса“. Интересно нали?! (Смее се.) „И се надяваме, че вие с вашия талант ще работите за нашето кино, но този филм – не го запечатваме, можете да го прожектирате в клубове или при ваши приятели, но на широк екран не! Помаците имат много диверсанти и към Турция, и към Гърция…“. И филмът се закри, пуснаха го по телевизията чак през 1959–1960 г. за първи път.“

За „Тревога“ (1951)

„Другата случайност е наистина необяснима. Един прекрасен ден ме извика Страшимир Рашев, тогава директор на ДП „Българска кинематография“, току-що беше свършила национализацията на фондация „Българско дело“. Там беше Орлин Василев, който се обърна към него: „Вчера на представлението на „Тревога“ в Народния театър беше Георги Димитров. Извика ме и каза: „От това трябва да стане филм“. Предлагам ти – какво плащаш за сценарий, отиваме да го правим с Дановски и Жандов“. Откъде-накъде Жандов?! Аз съм един оператор… Но Орлин Василев продължи: „Няма какво да говорим – режисьор е Жандов“. Нарежда ми!

Почнахме сценария, нещо не ни вървеше. Разговаряхме с Орлин, а той: „Какво е това? Къде такива трима умни хора се събират?“ (имитира гласа му). Бее… не можеше да намери финала. Боян Дановски трябваше да се върне в Народния театър и останахме двамата. Е, как да е, пуснаха филма да се снима, аз правех работната книга, в която много неща от пиесата се измениха, защото вече е за кино. А Орлин: „Ти ще ме слушаш мене, ако искаш да направиш кариера!“. И се скарахме. Няма финал филмът. Орлине, казвам, тая работа не може така… Гюрултия ужасна. Тогава Рашев даде на Анжел Вагенщайн да допише сценария…

Тогава филмите се приемаха от Политбюро, правеше се специално копие. Вълко Червенков вече беше... ъъъ, първи секретар ли, не знам… на Политбюро. „Тревога“ трябваше да се гледа във „Врана“. Присъстваха Трайчо Доброславски (директор на „Българска кинематография“ и зам.-министър на културата, 1950–1956, б.а.), Вагенщайн, Рашев и хора от Политбюро. Мина филмът, а Червенков: „Кой от Агитпропа ще се обади?“. И се обади едно момче, което отговаряше за киното: „Какво да ви кажа, другарю Червенков, това е един формалистичен филм“. Червенков: „Как формалистичен?!“. „Ами ето и другарят Крюков – имаше един руснак, който направи филм за България – и другарят Крюков каза, че филмът е формалистичен.“ Бях много буен тогава и скочих: „Другарю Червенков, той лъже“. Как лъже, попита Червенков. „Ами, викам, тоя филм е бил в моите ръце в монтажната и съм показал на Крюков само първа част, в нямо състояние. Как е възможно един съветски специалист така да каже това?!“

Както и да е… Спряха премиерата пак поради безумни глупости, нямало я Съветската армия във филма. Мина една година. С Трайчо Доброславски бяхме скарани безумно, щото вика „сега идват наш’те специалисти от Съветския съюз и ти с твоето минало…“. Какво му е на миналото ми – преди 9-и вуйчо ми, Сава Киров, беше дипломат и след това за един месец през 1943 стана министър на външните работи. Как да е… Бяхме скарани, но ми звъни по телефона в 7 часа една заран: „Пращам ти кола, идвай да посрещнем съветската културна делегация“. И както вървяхме срещу гостите, Крюков, който водеше делегацията, се хвърли, прегърна ме: „Чудесен филм си направил!“. Влязохме във ВИП-а, Крюков ме извика да седна до него, а там имаше големи политически хора, и каза: „Захари, аз съм виновен пред тебе“. Защо? „Ами аз казах, че филмът ти е формалистичен.“ Значи онова момче не излъга… (смее се).“

За Иван Братанов и „Септемврийци“ (1954)

„Голям проблем ми е да кажа, че много ми е харесвал сценарият на „Септемврийци“, беше изпитна работа на Анжел Вагенщайн, който ме помоли да я заснема. Имаше много дидактика до започването на Септемврийското въстание, но много ми беше симпатичен поп Андрей – за този образ ще ви разкажа.

От театър на театър търсех актьор за ролята на поп Андрей. Гледахме във Варна „Гибелта на ескадрата“ и актьорът Иван Братанов много ми хареса. Направихме му снимки, извикахме го и в София на проби. Направих пробни снимки и на Иван Хаджирачев. И на Художествения съвет – 20 души с председател Сергей Василев, единия режисьор на „Чапаев“, когото много уважавах – започна комедията. Всички бяха за Иван Хаджирачев, а аз: „Не искам поп по „Богдан Хмелницки“, а искам български черноземен поп“. Тогава, аман, аман, Сергей Дмитриевич каза: „Захари, вземи направи първия епизод на Петрохан и с единия, и с другия поп и се върни“. Направих, върнах се с материала и се събра Художественият съвет. И пак всички са за Иван Хаджирачев, а Караславов стана и каза: „Сергей Дмитриевич, да наложим на Жандов административно да вземе…“. Тогава Сергей Дмитриевич скочи: „Как административно?! Ние му възлагаме филм. След това можем да не му дадем филм, да го критикуваме, но той ще си избере“. И се обърна към мен: „Дорогой Захари, даваме ти пет минути да помислиш. Гледай, тук всички сме за другия поп“. А аз: „Сергей Дмитриевич, нито секунда – Иван Братанов“.

Мина месец и половина, снимахме в Берковица, върнах се в София и се затворихме да гледаме материала само със Сергей Дмитриевич. Свърши прожекцията, тръгнахме по един дълъг коридор към бюфета, той вървеше напред и когато отвори вратата на бюфета, ми се поклони до земята по руски и ми казва: „Понякога и 100 000 души да мислят, че са прави, само един е прав. Браво на теб“. Направи го нарочно, за да има и режисьори, и други хора…“

Една глава, една камера

„Когато съм правил документални филми, винаги съм се ръководил от принципа „Една глава, една камера“. И то не е от инат, а защото една камера трябва да стои като пистолет до теб, когато работиш. Вземеш ли да оборудваш цели камиони с осветление, десет души помощници и т.н. – ти вече губиш документа. Губиш непосредствената връзка с нещата.

Вижте, ние, българите, понякога сме си голи фудули (на жаргон – глупави хора). По едно време един от директорите на студия „Екран“, каквото виждаше да се прави в игралния филм горе, в Бояна, искаше да го вкара тука. Много прожектори, много апаратури, многобройни екипи. Винаги съм бил против това. И всичките ми документални филми са били така, полулюбителски като принцип; „полуоткраднато“ всичко, даже повече „откраднато“, разбирате ли – аз съм абсолютен противник на инсценировката. Иначе се губи документът… Документален филм значи едно нещо и затова често в тоя наш свят на модерна техника обикновеният тв репортер взема видеокамера и снима, и коментира, и създава това „откраднато“ нещо от живия живот.“

За българското кино

„Иска ми се да го кажа с една дума – киното ни от 90-те години е в преходен период, реорганизация на мислене, на вкус, на тема, получава се нещо… В нашето кино – и преди, и сега – има един дефект: правим добри епизоди, а цялостната концепция на филма някак ни куца. Миналата година, като открих фестивала във Варна, разказах една случка с Дечко Узунов. Срещам го на улицата, излиза от киното, викам му: „Свърши ли филмът?“, а той: „Филмът свърши, прожекцията продължава!“. Това не е виц, истина беше. Ето този дефект го има в българското кино…

* * *

Наистина разговаряхме дълго. Накрая, вече по-доверчиви един към друг, попитах Захари Жандов за причудливите корени и дървени пластики, декориращи стаята му, редом с любимите му картини. „Е, и това е мое хоби. Ето тук има и оригинални маски от японския театър Но.“ Взе една и ми я подаде, за да ме снима моят колега Шаварш Артин, който направи и прекрасни портрети на режисьора…

А с какво запълвате дните си, попитах. „Старея, преди всичко старея. Иначе какво – пазарувам, готвя, разхождам кучето и си мисля разни работи“, усмихна се той. А когато го попитах каква е неговата магия, наречена кино, той ме погледна почти като дете: „Това е някаква игра, с която ми е приятно да се занимавам. Аз съм ужасно работлив, когато се влюбя в нещото, което правя. И ужасно мързелив – както преди малко, като ме питахте защо не пиша мемоари. Така е тя, моята история...“