Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Най-новата книга на Аксиния Михайлова съдържа „избрани и нови стихотворения 1990–2020 г.“. Автоантологична книга, в която поетесата е подбрала творби от предишни стихосбирки и е включила 25 нови, непубликувани стихове.

Нека припомня, че Михайлова има силно забележимо присъствие в българската поезия от 90-те насам. Носителка е на най-престижните български награди за поезия, три от стихосбирките ѝ са публикувани на френски език, получила е и две наистина авторитетни френски награди за поезия. Тя е още редакторка и преводачка от френски и литовски.

„Изкуството да се сбогуваш“ е красива книга. Красива като тяло и красива като съдържание, като плът. И това е едно от качествата на поезията на Аксиния Михайлова, което в тази антология проличава сякаш още по-ясно. Движението на думите, оформянето им в стих, в цяло стихотворение създава почти визуална представа за „изписването“ на мисълта, на чувството и това изписване е красиво.

Стихосбирката е структурирана чрез обособяването на няколко раздела, чиито заглавия (красиви заглавия!) са важни както в придвижването между тях, така и в присъствието им в целостта – „В чакалнята на света“, „Викове и многоточия“, „Корени и мълчания“, „Прекършеното крило на съня“, „Отместване на сезоните“, „Петата посока на света“ и „С очи на ангели, затворени в приют“. Можем да изградим лирически „сюжет“ от мисловното и емоционално движение в книгата – от себевглеждането, разколебаването в „аза“, от отношенията – сложни и променливи, между „аз“ и „аз“, между „аз“ и „другия“, между „аз“ и „света“, от чувството за неудовлетвореност, неяснота, нестабилност през приемането на болката, на самотата, на липсите в живота, но без драматизъм, с простота и разбиране, които се отразяват и в стилистиката, в избраната форма – по-импресивна, изчистена. Но човекът не е сам за себе си, нито е само собствената си плът и душа. Той има „корени“, минало, в него оживява семейната памет. Той е дълбоко свързан с дома, с бащата, с майката и когато вече ги няма, те не го напускат. Много съществена част в поетическата представа за света, която гради стихосбирката на Аксиния Михайлова, е свързана с местата на памет, с онова от близките ни, което непрекъснато ги връща към нас. Може да е къщата или стълбището, звук от птица или „забравени думи“. Понякога тези спомняния са с повече болка, понякога са светли и примирени с отсъствието.

А какво се случва с близостта? Загубата на любов, на близостта – онази, неназовимата, постепенното изпразване от чувства могат да се превърнат в тежест, в душевно бреме. Изследването на чувствата, дълбаенето в трудния въпрос дали е възможна истинска близост водят до разбирането, че „краят“ трябва да се приеме. Много силни са стиховете на поетесата в усещането за раздяла, в преживяването на отчуждаването. В този своеобразен и безспорно „насилващ“, поне до известна степен, тематичната структура на стихосбирката „сюжет“ ще стигнем и до едно по-обобщаващо поетическо размишление. Кое дава смисъл, как любовта и близостта насищат човешкия живот, как се движат „сезоните“ в този живот.

„Изкуството да се сбогуваш“ вижда пътя на човека като сбогувания – със спомени, с хора, с места, с надежди и разочарования – също с любовта или с представата за нея. Книгата, от една страна, въздейства много сетивно – в нея има звуци, картини, аромати, чувственост… Но в нея има и дълбочина, постигната чрез опита, има внимателно вглеждане в заобикалящия ни свят, удивителна способност за поетическото му преобразуване, способност да улови същностното, значимото и да го прояви и проясни.

Много е хубаво, че Аксиния Михайлова избира това „изкуство на сбогуването“, за да ни припомни какво може да даде на читателя голямата поезия, стига той да има желанието да я приеме.