Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

С Мина Милева и Весела Казакова разговаря Деян Статулов

С „Жените наистина плачат“ за пореден път предизвикахте дебат, този път около предложението за Оскар. Защо беше важна тази битка и разбрани ли бяха вашите мотиви?

Години наред – едни и същи проблеми, свързани с този избор. Сред многото подобни на нашия случаи е „колосалният сблъсък“ Виткова – Ничев през 2015 г., който не получи нужния отзвук, защото в комисията тогава нямаше един мечтател като Тео Ушев, нито борец за правда като Ралица Петрова! Този дебат се случи благодарение на тях. Четем и слушаме едно и също за филма ни – бил пробивен и шумен, докато относно филма на колегата ни се говори за невероятни художествени качества. Това формира общественото мнение в невярна посока, видиш ли, жените „пищят на умряло“ и пречат на колегата да си върши професионално работата. Това не е пръв наш филм. „Котка в стената“ през 2019 г. заедно с „Жените наистина плачат“ са вероятно в тройката най-успешни български филми от няколко години. За по-широката общественост нека обобщим:

1. Трима професори от НАТФИЗ изпращат свой колега, професор от НАТФИЗ, на Оскарите. Както отразиха световни експерти, редно е страна като България да наема външни експерти за този избор, за да се избегне ситуацията „гласуване за приятели, партийни инструкции и лични отмъщения“.

2. Един професор, критик на републиката, който обикаля всички телевизионни студиа и говори неистини, като тази, че филмът ни няма зрители и няма къде да се гледа, е председател на тази комисия.

3. Други двама членове на комисията не могат да преглътнат филма ни „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ от 2014 г., което, естествено, те ще отрекат. Този филм получи най-много институционални заплахи и писма до световните фестивали да бъде спрян.

4. Комунистическият девиз от 80-те години „Критериите на Кан не са критериите на ТСО „Българската кинематография“ явно още е в сила.

5. Подценява се ролята на Мария Бакалова, нейната изключителна актьорска игра и на нея се гледа само като на търговска фигура, която помага на българските претенденти за Оскар.

От документалните ви филми, през първия ви игрален филм „Котка в стената“ до днес, отстоявате своята независимост и вероятно това си има цена. Имахте ли притеснения, когато решихте да направите „Жените наистина плачат“?

Весела Казакова: Филмът е много интимен и имахме трудности именно с тези моменти от заснемането. Затова трябваше да стъпваме много внимателно. Цялата история тръгна от Биляна Казакова, от дългата притихналост и невъзможност да изразиш през какво си минал като майка. Всяка жена, която е родила, минава през много дълбок емоционален процес, неясен и за самата нея. Някои го наричат постродилна депресия. Дори не разбираш, че си в депресия, защото си вързана за детето, животът сякаш е спрял. В същото време се очаква да бъдеш отговорен и жертвоготовен човек. Никой не пита една майка как е. Всички се интересуват от детето. Когато представихме филма в чужбина, много мъже споделиха, че жените им са минали през такива периоди. Мнозина мислят, че майката плаче от радост и щастие, но често е от мъка, от едно необяснимо състояние. Това беше и мотивът ни да направим този филм, той е насочен към майката, към нашите майки. Не винаги когато плачеш, си слаб. По-скоро си смел, защото можеш да изразиш емоциите си.

С какво животът на една майка в България е по-различен от този на жените на запад от нас?

Мина Милева: Не е по-различен. Даже в някои отношения е по-лек. Говоря като човек, който живее от двайсет години извън България. Това се дължи най-вече на институцията, наречена „баба“. Всеки от нас има по една такава баба, която поема част от грижите. В България са други проблемите, които искаме да докоснем. Виждаме, че след злополучната Истанбулска конвенция се получават изкривявания в обществото. Това е в радара на нашата история.

Във филма има последователно натрупване на много епизоди, след което на зрителя му трябва глътка въздух. Вие я намирате в епизода сред природата и нестинарските танци. Беше ли предварително обмислено още на ниво сценарий?

Мина Милева: Да, беше заложено. Това, което направихме в процеса на снимките, бе да се съберем. Отидохме в Странджа и това са първите заснети епизоди. По-късно и Мария Бакалова сподели, че за нея е било като пречистване. Искахме още в началото на снимките да минем през един своеобразен катарзис.

Как осъществихте избора на актьори? Както се вижда, част от дамския екип е в роднински връзки?

Весела Казакова: Беше безпрецедентен кастинг, не сме го мислили особено. По време на снимките всички се подложихме на психодрама. От друга страна, ние черпим емоции от живота, но това не е нашият живот. Всичко е контрирано в една филмова форма – особено е, защото хем трябва да играят себе си, хем това е измислена история, в която искахме да покажем какво е да си жена днес.

Мина Милева: И тъй целият вихър от жени се върти около този татко (в ролята Йосиф Сърчаджиев), който им плаща сметките, купува им апартамент, грижи се финансово за тях, дълго мислихме кой ще изиграе този персонаж . Ние много се радваме, че той прие. Изпълни ни с много енергия – той изпитва безкрайна радост от работата.

Как внезапната популярност на Мария Бакалова рефлектира върху „Жените наистина плачат“?

Мина Милева: Бяхме толкова щастливи от нейния бърз полет. Ние сме много доволни, че нейните агенти харесват филма и използват откъси от него за портфолиото на Мария.

Весела Казакова: Аз отдавна съм завършила НАТФИЗ и не познавам младите артисти. Решихме да разберем двайсет години по-късно какви млади хора завършват Академията. Явиха се много момичета и бяха подложени на тежък кастинг в импровизация и откровение. По време на този процес снимахме много плачещи жени. Там Мария по особен начин изпъкна с емоционалната си зрялост. В нея видяхме и лудостта, и бързия ум, възможността и свободата да действа по-радикално. Ние искахме нейната героиня да бъде крайна. Ако говорим за „жени на ръба“, тя наистина го правеше без никакъв страх. Двете с Ралица Стоянова създадоха много добър синхрон помежду си – остротата на Ралица, крайността на Мария. Две момичета с големи контрасти, но същевременно много близки.

Мина Милева: В Мария ни направи впечатление нейната непоколебимост. Безспорно има много талантливи момичета, но малко са като нея – готови да скочат дори и в огъня. Тя е роден професионалист.

Имаше ли импровизация? Няма как във филм като вашия всичко да е било предварително написано.

Мина Милева: В процеса на работа, както и при „Котка в стената“, имаше място за свобода. Често сцената се праща вечерта, а на сутринта обсъждаме предложенията. Следобед заснетата сцена е съвсем различна от първоначалната идея. В един подреден в строг ред процес, какъвто е работата в киното, ние имахме лукса да бъдем малко по-свободни.

Не се ли притеснявате, че някои зрители могат да ви обвинят, че има твърде много сцени и епизоди?

Мина Милева: Може да има всякакви отзиви, но тези жени са безкрайно искрени. Някои сцени, които са твърде крайни и истерични, ги поглеждаме с намигване, във филма те са заложени като хумористично-абсурдни.

Весела Казакова: Правим колективен женски образ с цялата тази палитра и ако се замислите, няма изпъкване на една или друга сцена или героиня, всичко във филма работи за обща кауза и послание. Във взаимната си провокация героините стигат до изцеление.

А не се ли боите, че могат да ви нарекат мъжемразки?

Весела Казакова: Искахме да обърнем внимание на теми, за които все още не се говори. Затова и мъжете са някъде другаде в историята. Ние позволяваме на нашите героини да бъдат луди, защото жените в последно време много са се опашкулили. Нужно е да има малко лудост, а не да се свиваме в себе си.

Вероятно и на нас, мъжете, ни се иска понякога да бъдем истерични. Мъжете също понякога плачат.

Весела Казакова: Да, така е – някои мъже доста добре изразяват емоциите си. Истината е, че мъжете имат повече възможности да се забавляват – мачове, риболов, среща в кръчмата, докато жените имат куп отговорности и задължения, от които не могат да избягат.

Почувствахте ли някакво пречистване, след като вече филмът е готов?

Мина Милева: Аз не съм привърженичка на идеята, че творците се лекуват чрез изкуството, защото този процес е обърнат главно към публиката. Важно е зрителят какво ще почувства. Аз не искам да го занимавам с моята терапия.

Весела Казакова: Винаги трябва да има някаква персонална мотивация, когато правиш филм. Само тогава има смисъл. Не знам дали мога да разкажа история, която не ме вълнува. Ако ни наемат от някоя телевизия или платформа да снимаме сериал, но не на ужасите, а например с котенца, кученца, за деца – може и да приемем.

Да разбирам ли, че следващият ви филм ще бъде детски?

Мина Милева: Защо не. Стига децата да не пораснат, докато напишем сценария и пристъпим към снимките.

Мина Милева и Весела Казакова са режисьорски тандем, отличаващ се с реалистично провокативен, хуманен и ярък киноезик. Във филмите си засягат актуални социално-политически теми. След два документални филма дебютният им игрален филм „Котка в стената“ стартира в конкурса в Локарно през 2019 г., а „Жените наистина плачат“ направи пробив в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан 2021.