Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

На пръв поглед няма как киното да е общото сечение между летището в Пловдив или София, междублоковото пространство в „Люлин“ и Ларгото в центъра на столицата. Освен ако това не са локации от сюжета на някоя екзистенциална емигрантска драма. Отвъд подобен не толкова хипотетичен филмов сценарий обаче, свързващото звено се оказват новооткритите през последните години пространства за кино.
 

Както при други изкуства, така и при седмото съществува проблем с инфраструктурата, липсват пространства за показ (на съдържание) и срещи с публиката. На пръв поглед изглежда нелогично и парадоксално. Би трябвало да има достатъчно салони за прожекции на филми. Не е така, ако става въпрос за български филми или за късометражни игрални, документални или анимационни творби. Повечето български игрални филми не се позиционират добре и задълго в мултиплексите в търговските центрове (които обхващат над 70% от киномрежата в страната) и след седмица-две единственото място, където могат да бъдат видени, са малките независими киносалони. Проблемът с показа е сериозен и той не е от днес.

Всичко започва веднага след 1989 г., когато държавната мрежа от кина (държавното предприятие „Кинефикация“) се разпада постепенно, най-вече поради липсата на рентабилност. Дълго време в общественото пространство витаеше митът за славното минало с над 3000 киносалона по времето на социализма. Това, разбира се, е мит и като такъв е далеч от истината. Тук ще цитирам писмото до Комисията за духовно развитие при Народното събрание от 18.10.1990 г., подписано от тогавашния директор на държавната кинематография Людмил Стайков: През 1988 г. чрез действащите 2885 селски кина са реализирани само 20,7% от зрителите и 11,2% от приходите, като загубата е в размер на 4325 хил. лева. За полугодието на 1989 г. тази загуба е 2125 хил. лева, като се очаква значително да нарасне спрямо 1988 г.

Неконтролираното изчезване на киносалоните поради невъзможността на общините да ги поддържат, приватизацията на градските кина с последващата им препродажба, съсредоточаването на кинопоказа в областните градове и столицата – всичко това деформира филмовия пазар в България.

От една страна, това се дължи на приетия Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (т.нар. Закон за реституцията). Много сгради, функциониращи като киносалони, собственост на държавата, общините или обществени организации, се връщат на техните законни наследници, лишени от тях след национализацията през 1947 г. Вследствие на това стотици кина в страната променят предмета си на дейност и се превръщат в игрални зали, дискотеки, ресторанти и др. Други причини за свиващата се киномрежа в страната са нейната нерентабилност, остарялата материална база и липсата на актуални филмови копия.

В началото на века се появява и сериозната конкуренция на мултиплексите, особено когато те навлизат и в моловете. С това завършва процесът на окрупняване на кинопоказа в страната. В началото започнал с разпад, през последните 15 години пазарът се разширява постепенно благодарение и на независимите киносалони най-вече в областни градове като Пловдив, Видин, Враца, Велико Търново, Tърговище и др. Пазарът си има своя логика и тя често е в ущърб на родните и европейските филми. Ето защо постепенно този вакуум започна да се запълва с различни кратковременни или устойчиви инициативи.

Това доведе до алтернативни възможности за показ на български и европейски филми. Една от първите птички бе София Филм Фест на път, започнал през 2008 г. Основната задача на този проект е да създаде мрежа от градове в България, в които да се програмират европейски и алтернативни на холивудските филми. По-късно бе създадена и програмата Операция Кино като общ проект на международните кинофестивали в София, Сараево, Клуж и Истанбул. Тази пътуваща кинопрограма е съставена от 5 до 25 филма, като за всеки град се подбират различни заглавия. Сред тях са ключови европейски и неевропейски филми, както и подборка от късометражни произведения, сред които са победителите от конкурсите за късометражно кино на всеки от четирите фестивала.

Друга алтернативна форма на показ и филмово пространство е проектът ФилмГейт БГ. Това е първата по рода си свободна зона за българско късометражно кино на летищата в София и Пловдив. Всички заминаващи от Терминал 2 пътници имат възможност да прекарат времето преди извеждането към самолета в компанията на седмото изкуство. Програмният блок е с продължителност от около час и обикновено включва три филма – игрален, анимационен и документален. ФилмГейт БГ има за цел да запознае публиката с произведения, които рядко си проправят път до обикновения зрител, и по този начин да формира нова и по-многобройна аудитория за късото кино. Очаква се през следващата година подобни прожекции да има и на летищата във Варна и Бургас.

През 2015 г. се роди и нова форма на квартално кино на открито – Блок Кино стартира с мисията да срещне новото българско кино с възможно по-широка публика. Междублокови пространства, градски градини, квартални паркове и училищни дворове се трансформират за вечер в киносалони за нови български филми, но и за среща със съседите от квартала. През последните години проектът се разрасна и разшири обхвата на филмите, районите и публиките. Прожекциите в София се утроиха, като успяха да стигнат до 13 квартала, сред които ж.к. „Надежда“, „Дружба“, „Люлин“, „Младост“, „Герена“, „Редута“, „Студентски град“, „Света Троица“ и др. Извън София прожекции се правят в парк „Лаута“ в Пловдив, кв. „Владиславово“ във Варна и Морската градина в Бургас. С времето под шапката на Блок Кино се родиха инициативи като Блок Д с фокус върху популяризирането на съвременното българско документално кино и Блок А – за българско анимационно кино. През последните години Блок Кино работи и за приобщаването на маргинализирани публики. Прожекции на български филми в Центъра за настаняване от семеен тип в Самоков и Регистрационно-приемателния център за временно настаняване на търсещи убежище във „Военна рампа“ отварят проекта към изцяло новата проблематика на социокултурната изолация.

В резултат от пандемията и в търсене на възможност киното да излезе на проветриво и открито място особено през топлите месеци, се появиха и няколко локални сцени с голям екран, където наред с театрални, танцови и музикални събития се планират и филмови прожекции. През лятото това се случи на Sofia Summer Fest, който приюти премиерите на няколко български филма (сред тях и „Жените наистина плачат“ на Весела Казакова и Мина Милева) и два фестивала – София Филм Фест и Master of Art. Подобна инициатива предприе Парк-театърът „Борисова градина“, където намериха място за показ и български филми. Ново място за кино предложи и т.нар. Ларго в центъра на София, където под стъкления купол бяха прожектирани някои от филмите на фестивала София ДокуМентал. Алтернативно пространство за кино могат да бъдат и любими заведения и барове, това са открили организаторите на Късо кино във Фарго в Пловдив. Там вече е традиция всеки месец да се представят български късометражни филми в неформална среда, последвани от дискусия в присъствието на авторите и актьорите.

В това отношение читалищата в страната все още линеят. Те биха могли да се превърнат в алтернативна инфраструктура за показ, особено в най-отдалечените места в страната, където досегът не само до киното, но и до другите изкуства е ограничен. Тяхната пасивност може да се обясни с тромавата структура на управление, липсата на инициативност, мотивация и желание на техните ръководства да търсят нови средства за инвестиции в техническо обезпечаване и програмация на филми.

Вероятно през идните години ще се появят още много интересни пространства за филмов показ, които ще бъдат алтернатива не само на комерсиалната киномрежа, но и на стрийминг платформите, защото зрителите продължават да търсят възможности за жив контакт с филмите и техните автори. Нови форми на показ като Кино Блок могат да се превърнат и в устойчив модел, който да провокира промяна в градската инфраструктура и облагородяване на кварталната среда.