Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Кога се влюбихте в литературата и кои бяха първите книги, които прочетохте?

Бях лош ученик, но много обичах да уча. Изпитвах много голяма обич към приказките. Много книги четях – „Тримата мускетари“, „Книга за джунглата“. Чаках училището да свърши, защото вярвах, че истинският живот започва след това. Винаги съм обичал книгите. Бях около 12-годишен, когато реших, че искам да пиша в стила на Джек Лондон. На този етап от живота съвсем естествено не ми се беше случвало нищо особено, не бях преживял много. След това започнах да пиша стихотворения, а по-късно и три романа, които пазя в едно чекмедже. В „Невероятната съдба на Амели Пулен“, ако помните, има сцена, в която Амели записва на една стена изречение от един роман. Ето това е романът, който така и не публикувах. Така че мога да кажа, че в едно чекмедже вкъщи има неиздаден бестселър, защото фраза от него е прочетена от милиони зрители.

Белгийският режисьор и сценарист Жако ван Дормел („Тото героят“, „Шестият ден“) записва на малки листчета своите идеи и ги селектира в своя шкаф. Как процедирате вие?

Аз съм като гъба за истории. Водя си бележки навсякъде, където ходя. Вкъщи имам голям шкаф, пълен с бележки, за които си казвам, че един ден ще ги включа в свой роман или сценарий. Говорил съм с Жако ван Дормел, щяхме да правим един филм, който така и не се случи. Той има прекрасно въображение и аз много го харесвам като автор.

Как се срещнахте с режисьора Жан-Пиер Жьоне?

Срещата ми с Жан-Пиер Жьоне беше свързана с филма „Деликатесен“. По това време аз не се занимавах с кино, а с театър. Бях част от малка аматьорска театрална група на хора на различна възраст. Някои от тях работеха през деня и идваха да репетират вечер. Както при вашия читалищен театър в България. Споделях много време и работа с тях. Един ден те ми подариха книгата „Как се пише сценарий“ и въз основа на нея аз създадох сюжет за късометражен филм. Когато написах сценария, се чудех на кого да го изпратя, а не познавах никого във филмовите среди. Пратих го на Жан-Пиер Жьоне, защото вече бях гледал „Деликатесен“, а в него се разказва за едно странно семейство, което много харесах. Той ми отговори, че няма да прави късометражен филм, но ми предложи да напиша диалозите за филма „Градът на изгубените деца“. Сценарият за него беше написан отдавна, но благодарение на успеха на „Деликатесен“ вече имаше възможност да бъде заснет.

Какво ви вдъхнови за образа на Амели Пулен?

Всякакви идеи си записвах на малки хвърчащи листчета. Принцип, който и Жан-Пиер Жьоне използва. Това са сънища, спомени от детството, случки, които виждаш на улицата, случайно дочути разговори. В процеса на срещи и работа си обменяхме тези листчета с идеи. Образът на Амели се роди от една подобна бележка по повод персонаж на Пол Остър – жена, която прави услуги на свои съседи, но анонимно. Така и никой не разбира за добрите дела, които върши. От тази идея, която беше прокарана като червена нишка през целия сюжет на филма, изплува образът на Амели.

Според вас на какво се дължи световният успех на „Невероятна съдба на Амели Пулен“?

За всички нас този успех беше мистерия. Никой не го беше очаквал. Когато нашите продуценти от „Пате“ прочетоха сценария, решиха че този филм няма да се финансира, защото историята е прекалено слаба. Тогава се обърнахме към втори продуцент, който също ни отказа, защото персонажът на Амели е твърде парижки и елитарен. Третият продуцент ни каза, че персонажът не е последователен. В един момент с Жан-Пиер започнахме да се съмняваме и да губим надежда, защото първоначално бяхме сигурни, че сме създали нещо оригинално и интересно. Решихме, че хората вероятно имат право. Затова и не се сме очаквали успех. Във филма образът на Париж показва едно спокойно минало. Той е далеч от глобализацията, от липсата на вяра в религиите, капитализма, комунизма. Този образ е като пощенска картичка. Показва ни идеализирана идентичност, но съм сигурен, че не само това е разчувствало хората. Както се вижда, историята трябва да е семпла и да докосва универсалното и тогава хората могат да се идентифицират с нея. Чувал съм какви ли не интерпретации. Веднъж един зрител беше споделил, че филмът го е излекувал от рак. В Богота има фризьорски салон, в който предлагат прическа в стил „Амели Пулен“. Хора, които дори не са били родени по времето на филма, се вълнуват, когато го гледат. Той продължава да живее. Мисля, че е много важно това, че Амели страни от другите хора, тя е изолирана и сама. Затова и много хора се отъждествяват с нея. В един момент обаче всеки от нас трябва да поеме риска и да направи стъпка, за да се доближи до хората около себе си. Мисля, че тази тема е много актуална и универсална и говори много на съвременния човек навсякъде по света.

Кое ви е по-лесно да правите – екранизация по ваш роман или по чужд текст?

Да започнем с това, че трябва да се отдалечиш от текста. За пример мога да дам филма, базиран на книгата ми „Загубих тялото си“, която бях публикувал около осем години преди екранизацията. Предлагах различни идеи на режисьора, които обогатиха историята, и сякаш филмът стана по-добър от романа. Понякога авторът може да предаде сам себе си.

Като сценарист чувствате ли се предател спрямо някой автор?

Да. Спрямо Виктор Юго! Вълнуващо е, защото има много различни автори. Такива, които ги е страх да не ги предадеш и ти се бъркат постоянно в работата. С Виктор Юго беше малко сложно, защото това е монументална фигура във френската и световната литература. Докато работех върху негов текст, си представях, че статуята му стои до мен и ме наблюдава, и няма как да възрази. В „Човекът, който се смее“ промених много неща, включително и периода, през който се развива действието. Преди прожекцията на готовия филм пред едно общество почитатели на Виктор Юго изпитвах страх, че ще ме линчуват, защото съм предал техния любим автор. При работата над „Най-дългият годеж“ беше по-различно, защото постоянно общувах с неговия автор Жан-Батист Роси, който ми беше дал пълна свобода. Всеки път ми казваше: „Прави каквото искаш, не ми пука!“. За съжаление той почина преди премиерата на филма и не успя да види екранизацията на романа си.

Как американската култура и език повлияха на изкуството във Франция и Европа?

Те са много по-нападателни от който и да е друг. Това е начинът на функциониране на американската култура. Те имат поведение на агресори и завоеватели. За тях културата е единствено индустрия, а тя означава война. Всички усещаме тяхното влияние. Дори преди малко, когато се разхождах по улиците на София, докато гледах Националния дворец на културата и сградите около него и правех своеобразна панорама на 180 градуса – насреща видях рекламите на големи американски компании. За съжаление навсякъде е така. Присъствието на американската култура усещаме в целия свят.

Какво мислите за политическата коректност в изкуството и езика?

Политическата коректност е част от всекидневието ни, от реалността. Както всяка епоха, и нашата има своите органичния и те са свързани с изискванията на маркетинга и пазара. Днес има особена чувствителност, непрекъснато внимаваме да не обидим или разгневим някого. Въпреки това се опитваме да проявяваме въображение и да измисляме нови начини да се изразяваме. Мисля, че всичко това върви срещу нашата свобода.

Гийом Лоран е роден през 1961 г. във Франция. Сценарист е на филмите „Невероятната съдба на Амели Пулен“, „Най-дългият годеж“, „По твой образ и подобие“, „Градът на изгубените деца“, „Човекът, който се смее“, „Ароматът на мандарин“ и др. През 2003 г. публикува първия си роман „Годините врата-прозорец“. Анимационният филм „Изгубих тялото си“ е адаптация на собствения му роман „Щастлива ръка“. Носител е на наградите BAFTA, Люмиер 2002, има номинации за Оскар и Сезар за сценария на „Невероятната съдба на Амели Пулен“ (2001) и номинации за Сезар за сценариите на филмите „Най-дългият годеж“ (2004) и „Изгубих тялото си“ (2019). Той бе председател на журито на Международния кино- и литературен фестивал CineLibri, 2021 г.