Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„Думата „режисьор“ никога не съм я харесвал. Зад нея стои диктатура в много лека форма, да ръкомахаш и да посочваш на екипа какво да прави.“ С Мартин Макариев разговаря Деян Статулов

Още от първия си филм „Вила Роза“ предпочитате да работите в жанровото кино. Откъде идва този интерес?

Както в литературата и музиката, така и в киното жанрът конкретизира и слага историята в рамки, а режисьорът (ако е умел) има възможност да преведе зрителя за ръка през света, който е създал. Често една и съща тема се поставя в различни жанрове, което лично на мен винаги ми е било интересно. Смятам, че артхаусът оставя твърде голямо място за интерпретация на разказа и поставя смисъла му под твърде общ знаменател. Темите са винаги „глобални“ и са подходящи за разговор във философски клубове и интелектуални барове. Жанровото кино има по-многобройна публика и дава възможност на идеите да стигнат много по-далеч.

Какво мислите за българското жанрово кино, което има образци от времето преди 1989 г. – соцмелодрами, комедии, дори екшъни и филми в стил „Агент 007“. Имате ли любими примери?

За съжаление тази силна вълна, която подема българското жанрово кино през 80-те, се изгубва някъде по пътя си. Имаме страхотни примери на жанрово кино като „Комбина“ и „Вчера“, които  са сред моите любими филми. Режисьорите и сценаристите на онова време са действали с по-сериозна доза размах от днешните, правили са филмите, които ги вълнуват, въпреки че са се нуждаели от одобрението на партията. Били са по-безстрашни някак.

Всъщност как открихте киното за себе си?

Още през 1987 г. гледах „Империята отвръща на удара“ в едно читалище в кв. „Младост“1. Филмът напълно ме хипнотизира и мисля, че останах в състояние на хипноза до ден днешен. Киното е магия и да мога да съм част от нея винаги е било моето желание. Най-вече да създавам светове с вълнуващи истории, които да вдъхновяват хората, точно както „Междузвездни войни“ направи с мен преди повече от 30 години. Думата „режисьор“ никога не съм я харесвал. Зад нея стои диктатура в много лека форма, да ръкомахаш и да посочваш на екипа какво да прави. Затова предпочитам американските еквиваленти – film-maker или story-teller. Надявам се някой ден да се превърна точно в такъв. Надявам се…

Как се прескача от филми като „Привличане“ и „Диви и щастливи“, които откровено флиртуват със зрителското внимание, към филм в епоха? Няма ли риск този път публиката да се отдръпне, защото е имала други очаквания?

Същият въпрос може да се отнесе и към Спилбърг – след „Индиана Джоунс“ и „Джурасик парк“ можем ли да гледаме „Списъкът на Шиндлер“. Или към Робърт Земекис – след трилогията „Завръщане в бъдещето“ как можем да очакваме „Форест Гъмп“… Който погледне по-внимателно, ще види, че „Вила Роза“, „Привличане“ и „Диви и щастливи“ не са много по-различни от „В сърцето на машината“. Подходът към разказа, движението на камерата и състоянието в темпото са много сходни, просто жанровете са различни, дори и темите са сходни, а именно – приятелството.

С новия филм „В сърцето на машината“ сякаш рязко сменяте посоката и влизате в драмата. Как открихте тази история и с какво ви привлече?

Повечето хора не си дават сметка, че режисирането на филм е следствие от продуцирането му. Тоест, осигуряването на финансиране, организацията на стотици хора, работещи по дадения проект, и евентуалното му бъдещо реализиране правят един проект възможен или не. „В сърцето на машината“ е един от ранните ми проекти, още през 2006 г. написах първите идеи по него. Не смятам, че сменям рязко посоката, просто сега му дойде времето. За разлика от САЩ и от много други държави с развито кино, където има стотици продуценти с готови, финансирани проекти, търсещи режисьори, пред които стои избор с какъв проект да се захванат, в България независимото кино се диктува от бизнеса. Ако искаме да направим филм извън НФЦ, той е възможен само чрез продуктово позициониране. Фирмите диктуват правилата за жанра, одобряват сцени, в които участват, или не ги одобряват, съгласяват се с актьори, които ще представляват продукта им, и налагат изисквания по рекламната кампания. Нашата работа като продуценти и моята като режисьор е много сложна еквилибристика между онова, което ние искаме, и това, което може да има в дадения филм. „Диви и щастливи“ е перфектен пример в случая. Филмът е работещ и за инвеститорите, и за продуцентите. „Диви и щастливи“ ни донесе сериозни финансови успехи и в чужбина. Лично за мен, не само и финансови. Чрез „Диви и щастливи“ се срещнах с Алекс Пиня, създателя на „Хартиената къща“, откъдето получихме и предложение за римейк на филма от Амазон Прайм – Испания. На филмовия маркет в Кан се запознах с Ричард Гладстайн, един от продуцентите на „Самоличността на Борн“, „Омразната осморка“ на Тарантино и много други. Той ни поздрави за филма и особено за екшън сцените в него. След като разбра бюджета и времето, за което сме заснели филма, дори ми стисна ръката. „В сърцето на машината“ е единственият филм засега, в който съм имал пълен творчески контрол, разбира се, в рамките на бюджета. В България киното е въпрос на възможности, не на желания.

Темата за социализма трудно си поправя път в киното ни. Вие как подходихте? Какви проучвания направихте?  

Социализмът не е засегнат кой знае колко. Водещи елементи са човешките взаимоотношения в извънредна среда. Разбира се, социализмът е определящ фактор за това, но целта на разказа не е режимът, той просто е обстоятелство, което дава на героите житейската философия, изповядвана от тях. Повечето проучвания бяха интервюта. Имахме възможност да се срещнем с един от бившите директори на Софийския затвор, бивши надзиратели, затворници и служители от ДС. Не ни пуснаха да влезем в Централния затвор, но имахме достъп до архивни снимки. Посетихме Варненския затвор, който е от същия период. Енергията не е за подценяване – когато се тресне металната порта на „парадния“ вход зад гърба ти, те побиват тръпки. Дори и за кратко, придобиваш бегла, но истинска представа какво означава да те лишат от свобода.

Какво беше важно при изграждането на епохата и взаимоотношенията в този период. Как създадохте визуалната среда във филма?

Преминахме поне през двайсетина варианта за декори, светлина, грим и костюми. Художникът на филма Самуил Ганев искаше да създадем усещане за клаустрофобична среда. Интериорът на Кремиковския цех е вдъхновен от интериора на съветска подводница. Големи стоманени листове, обковани с нитове, бяха избрани за част от текстурата на цеха – ако някой от тях се пропука, ще нахлуе „ледено студена океанска вода и ще удави всички“. Искахме затворниците да са под постоянна заплаха и зрителят подсъзнателно да я усети. С оператора Андрей Андреев подходихме абсолютно класически, имаше идея да снимаме филма на лента. Ползвахме предимно доли, кран със седалка и стедикам, което ни позволи бавни и плавни движения. Голяма част от композициите са вдъхновени от картини на Караваджо и Рембранд. Посетихме изложба във Виена на Караваджо, за да видим творбите му в пълния им блясък. Направихме и сториборд с над 900 кадъра, което ни позволи да сме максимално прецизни в мизансцена и движението на камерата. В осветлението също имахме различни идеи. Спряхме се на добрия стар тънгстийн. Отне ни пет дни подготовка да наредим осветлението – малко над 300 kw. Искахме монохромна среда, затова избрахме два основни цвята за света във филма – зеленикаво-сивия военен цвят от онова време и оранжево-жълтеникавия цвят от септемврийски залез, които символизират свободата и липсата на такава. При избора на обективи също имахме различни виждания, след обстойни проби с грим, костюми и осветление на оригиналните декори направихме цветни корекции с различните сетове обективи. Мисля, че се спряхме на правилните. Разбира се, постпродукцията и оригиналната музика, написана от Виктор Стоянов, затвориха цикъла.

Имате чуден екип от актьори. Как ги подбрахте?

С половината от тях съм работил, а на другата половина съм следил творчеството внимателно. С Александър Сано имам два филма и един сериал преди „В сърцето на машината“, гледал съм го в „Под прикритие“ и в „Гомор“, не е тайна за никого, че сме добри приятели и дълго време сме обсъждали идеята. С Христо Шопов и Башар Рахал съм работил в „Дървото на живота“ и исках много да ги събера отново на екран, този път в опозиция един на друг. С Христо Петков сме работили в „Под прикритие“, а и след като гледах представленията „Хъшове“, „Разбиване“ и „Нощна пеперуда“, не можех да си представя друг за ролята на Иглата. Още от самото начало съм си представял Юлиан Вергов за ролята на капитан Векилски, без да го познавам до този момент. Бях му гледал повечето представления и знаех, че ще бъде перфектен за ролята.  Другият такъв случай е с Ивайло Христов, с когото работихме по сериала „Ускорение“ през 2017 г. В една от обедните ни почивки на моста в Несебър му разказах за филма и за героя Даскала. Три години по-късно му дадох сценария. За ролята на Сатъра се появи македонският актьор Игор Ангелов. Александър Сано ми каза за него още преди няколко години. Гледахме запис на Хамлет и един негов филм. Това ми беше достатъчно да го поканя за ролята. След като гледах Стоян Дойчев във „Възвишение“, той ми се качи в топ три листата за Краси Циганина. Само след 20 минути четене на сценария той се превърна в Краси. Владимир Зомбори го познавам още от студент. Мисля, че съм  му гледал почти всички представления, и го бях поканил за една епизодична роля в „Под прикритие“. Докато обсъждахме ролята на младшия надзирател Ковачки с Александър Сано и прехвърляхме различни имена, Сано настояваше най-много за Зомбори, без да знае, че вече му бях дал да чете сценария. Така се заформи задругата на „В сърцето на машината“.  

Защо е важна технологията 4К, с която сте реализирали филма?

Мисля, че вдигането на летвата в българското кино от технологична гледна точка е от императивно значение за съревнованието за зрители с американските блокбастъри. След като не успяхме да снимаме на лента, избрахме камера ARRI ALEXA LF с COOKE S7 обективи, подобно на „1917“ и избора на Роджър Дикенс, разликата е в обективите, които и ние тествахме, но тези ни се сториха по-подходящи за нашия проект. „В сърцето на машината“ е заснет в максимално качество, във фотографска широта и желанието ни е да стигне до зрителите точно така. С моя екип винаги сме се старали да стопим разликите с чуждите филми във визуалния аспект, въпреки че разполагаме с 200 пъти по-малък бюджет. Смятам, че когато искаме 10 лв. както за български филм, така и за „Джеймс Бонд“, трябва много да се постараем, а не да лежим само на носталгията към българското кино.  

Мислите ли, че наградата Златна роза ще промени отношението към филма и ще привлече повече зрители?

За жалост, не мисля. Няма да промени отношението и няма да докара повече зрители. Въпреки това се надявам да греша. „Златна роза“ трябва да е бляскавият фестивал на българското кино, все пак е един от най-старите в света. Според мен НФЦ трябва да се постараят много повече в маркетирането  му. Може би ако се влагат по няколко стотин хиляди лв. на година във фестивала, ще се постигне нужното ниво.     

Във вашия филм мъжете също плачат. По какъв начин според вас се променя киното у нас и по света?

Мисля, че магията на киното остана някъде в миналия век. Голяма част от филмите, които се правят в момента, са политизирани. Киното се превърна в агитационна платформа, размахвайки неодобрително пръст към обществото, с идеята да постави нови морални рамки. Всеки втори филм отразява „наболяла“ тема за обществото, представена с почти документален реализъм. И в резултат много от днешните продуценти, режисьори, сценаристи правят еднакви истории, разказани по сходен начин. Тук някъде започва да се размива авторството в истинския му смисъл. Аз мисля, че в момента липсват оригинални истории, такива каквито бяха почти всички през миналия век. Имам една интересна история с големия ми син, който е на 11. Започнах да го водя на кино от четиригодишен. Вече е гледал сериозна част от класиките. Преди 2–3 години му пуснах „Джурасик парк“, минаха няколко месеца и синът ми каза: „Знаеш ли какво открих? „Индиана Джоунс“, „Извънземното“, „Близки срещи от третия вид“ и „Челюсти“ (забележете) са на същия режисьор, който е правил „Джурасик парк“. Казва се Стивън Спилбърг. Знаеш ли го това?“ Гледал е всички филми на „Марвел“ на „ДиСи“ и много от филмите на „Дисни“, но въпреки това сам, без да го насочвам, избира да гледа „старо“ кино. Филми, които те карат да преживяваш това, което преживяват героите, и въпреки че ги гледаш за стотен път, да стискаш палци добрите да победят. Това за мен е магията на киното. Темата, разбира се, е много дълга и можем да я обсъждаме безкрайно. Но фактът, че дори старите български филм са по-известни от всички нови, трябва да ни говори, че някъде грешим.

Мартин Макариев е възпитаник на немската киношкола. Автор на късометражни филми, асистент-режисьор в международни продукции. През 2013 г. режисира и продуцира „Вила Роза“, спечелил редица награди и номинация за режисура от БФА. Режисьор на пълнометражните филми „Привличане“ (2018) и „Диви и щастливи“ (2019). Участва в режисурата на популярни български сериали: „Под прикритие“ (сезон 4 и 5) и „Дървото на живота“ (сезон 2). Най-новият му филм „В сърцето на машината“ получи наградата Златна роза за най-добър български игрален филм на фестивала във Варна през 2021 г.