Пътят на Чарли
„Не, не са точно чешити, моите герои са нормални, но много интересни хора. Любопитен съм и когато ги открия, не мога да не разкажа за тях.“
Разговор със сценариста Христо Илиев-Чарли
Почти на 81, но с усмихнати сини очи и изпънато тяло, той продължава да върви през живота със същото любопитство, което не му дава мира и като дете. Обикновено свързваме сценариста Христо Илиев-Чарли с режисьора Георги Стоев-Джеки и звукооператора Георги Пенков-Джони. Споменаването на филмовото им трио и на заглавия като „Хляб и зрелища“ (2013), „Отец Иван и неговите деца“ (2010), „Патилата на Спас и Нели“ (1987), „Броени дни“ (1977) или кинохрониките „Мозайка“ през 80-те винаги предизвиква усмивки и уважение. Той обаче си има и собствен път, с други режисьори (понякога и сам режисира, например „Написаното с перо от ангел е завинаги“, 2018) и всякакви чешити. „Не, не са точно чешити, моите герои са нормални, но много интересни хора – уточнява Чарли. – Любопитен съм и когато ги открия, не мога да не разкажа за тях.“
В кариерата му има повече от 500 реализирани сценария, а днес са известни твърде малко. Дори филми като „Само джаз“ (1983, реж. Милан Огнянов), „Кратка автобиография“ (1981, реж. Здравко Драгнев), „Цимент“ (1977, реж. Николай Волев) или „Ятаци“ (1974, реж. Оскар Кристанов) не са популярни. „Смениха се хората и тези, които знаеха, или ги няма, или вече са на друга възраст“ – казва Чарли.
Не беше необходимо дълго да го уговарям за това интервю, а срещата ни продължи часове и не стигна за всичко, готово за споделяне. Разговорът препускаше през хора и събития.
От машината на съдията
По природа Христо Илиев си е сладкодумен. Като момче разказвал всевъзможни истории. „Бях хлапак и някои по-възрастни от мен хора се възползваха, описваха ги. Веселин Бранев (той и Рангел Вълчанов са най-добрите ми приятели, даже са ми кумове) все ми казваше сам да ги пиша. Една събота родителите му бяха на вилата, Веско ме заведе у тях, накара ме да седна в кабинета на баща му, който тогава беше съдия във Върховния съд, и на неговата машина написах първия си разказ. Той го редактира и го занесохме във в. „Вечерни новини“. Разказваше се за момче и момиче, които много искат да се целуват, но няма къде – навремето целуването на публично място беше възмутително. Накрая отиват на гарата, където хората се изпращат и посрещат, за да се нацелуват на воля.“
Разказът веднага е публикуван и окуражен, Чарли пише втори. Пак в събота, пак на машината на съдията: „Озаглавих го „Слънчева пътека“, Веско Бранев много го хареса и каза: „Ти ще пишеш разкази“. Накара ме сам да го занеса в някое издание. Отидох в „Литературен фронт“, където Йордан Радичков завеждаше отдел „Белетристика“. Бях бос, по къси панталони, може би на 17, той ме поогледа и попита: „Какво искаш, момченце?“. Казвам, че нося разказ. Радичков го прочете, хвана ме за ръка и ме заведе в кабинета на главния редактор Богомил Райнов. Даде му текста и го публикуваха още в следващия им брой, който, представете си, беше за… 9 септември. Само моят разказ нямаше нищо общо с темата – история за две близначки и момче, влюбено в едната от тях, а пък другата – в него. На последна страница (смее се)“.
Тук споменът му изведнъж прескача в наши дни, за да сподели малка тайна: „Беше през 2020 г., по паламудено време в Ахтопол, където се провежда литературен фестивал. Събират се много хора, риба и бира безплатно, говори се за литература, а аз пък им пускам филми. Последния път показах на организаторите филма си за поета Николай Кънчев, „Написаното с перо от ангел е завинаги“, мислех си, че ще е много хубаво фестивалът да завърши с него. Но се замислих, че ако Николай беше жив, нямаше да му е кеф да се прожектира на площада с бира. И им отказах. Стана ми неудобно, затова им предложих разказ. Съгласиха се, аз се обадих на внука ми Христо Давид, помолих го да иде на тавана, да прегледа два куфара с мои ръкописи, да ми изпрати разказ на морска тема. И той, студент по кинодраматургия, харесал точно този втори мой опит. Дадох го на организаторите, те не се и досетиха, че съм го писал като момче, и ми дадоха специалната награда“.
Забранена книга, кукли и анимация
Чарли може би щеше да е сред най-добрите майстори на краткия разказ, ако тогавашните нрави не спират полета му. Вярно, първите му редактори Радичков и Георги Мишев го поощряват, а Димитър Паунов от издателство „Български писател“ предлага да стане редактор на книга на Чарли: „Събрахме разкази, книгата вече беше набрана на коли и… я унищожиха. Защо? Може би малко перде съм бил, не съм се съобразявал с конюнктурата. Имаше разказ за конфликта между възрастен свещар, който страда, че трябва да закрие своето магазинче, и неговия син, студент, който няма да го наследи. Много емоционален разказ, но отсъстваше социализмът“.
Забраняват книгата, но Чарли не спира да пише. Раждат се многобройни пиеси за куклен театър: „Към една от пиесите Николай Кънчев написа текст за песничката „Звездичката Надеждичка“, на името на току-що родената ми дъщеря“. Чарли пише и сценарии за анимационни филми: „Мнозина не обичаха аниматора Тодор Динов, но към мен той беше доста внимателен. А Доньо Донев се прочу с филм по мой сценарий, „Стрелци“ (1967). Спечели Златна роза, а след това и Златен пеликан на един от световните анимационни фестивали в Мамая, Румъния, влезе и в учебния материал в НАТФИЗ. Късата форма ми допадаше, научи ме на синтез. А вицовете, които измислях за рисуваните филми, се харесваха“.
На Чарли смехът му отива, от момче все търси закачката и шегата. Забелязват го и в казармата (трудовак заради „неблагонадеждния си произход“; баща му бил търговец). Признава си, че може да пише на машина, и го правят писар: „Пишех писмата на поделението, но написах и фейлетон, против храната. Разказваше се за този, дето сипва чорбата с черпака. За него обикновено слагаха в баката голямо парче месо, което той да си сипе накрая. Един ден обаче сипва, сипва, избягва месото, докато с ужас разбира, че е плъх (смее се), а възмутената овдовяла плъхкиня пише писмо до международна организация за защита на животните. Изпратих фейлетона на „Трудово дело“, на другия ден пристигна една лъскава кола и аз помислих, че ще ме арестуват. Но се оказа, че колата е на ген. Благой Пенев, който харесал фейлетона и разпоредил: „Това момче го искам за вестника“. Прибраха ме и повече не носех униформа, не ядях в столова. Непрекъснато ме пращаха в командировки, от Малко Търново до Силистра. Пътувах и пишех“.
Джони и моите университети
Чарли обича да се шегува и със своето образование. Завършва политехническа гимназия, а после негови „университети“ са легендарните барове, в които се събира артистичната бохема, както и купоните при Джони Пенков. Именно там пада в плен на музиката, изкуството и смеха. „Запознах се с Джони благодарение на Леа Иванова. Често седях на тротоара под неговия прозорец на ул. „Аспарух“, защото винаги звучеше хубава музика. Харесвах джаз, знаех много за американските изпълнители. И веднъж, както се бях вживял в звуците, една жена рязко пресече улицата – Леа, беше като богиня! Приближи ме: „Какво правиш тук, момченце?“. Ами слушам Чарли Паркър, отвърнах. Беше с мъжа си Еди, заговорихме се за джаз, тя усети, че знам много, и каза: „Ти не си за улицата, тръгвай с нас!“. Качи ме в апартамента на Джони, където той правеше поне два-три купона на седмица, а в неделя сутринта преминаваха в матине (смее се). Шашнах ги, 15–16-годишен, а знаех имената на всички музиканти.“
Слушам сладкодумния Чарли и си спомням за Джони, който отлетя тази есен. „Станахме първи приятели и много активно бачкахме заедно. Истината е, че Джони влезе като звукар в документалното кино по мое настояване. Когато вече снимах с Оскар Кристанов, той беше работил само във Фокуса при Радой Ралин, и то като изпълнител. Настоях Джони да прави всичките ни филми с Оскар. Правеше звука по невероятен начин.“
Джони е с осем години по-голям от Чарли, но са неразделни, особено след годината, прекарана в Смолянския театър благодарение на Рангел Вълчанов. Чарли вече е излязъл от казармата, режисьорът е заснел „На малкия остров“ и впечатлен от младежа, когото среща на купоните при Джони, го кани за свой асистент в постановката на „Юстинианова монета“ от Иван Радоев. „Месеци наред работехме и живяхме с Рангел и Джони. А аз освен асистент-режисьор бях и художник-изпълнител на Сашо Денков, страхотен график, негови са графиките към Омировата „Илиада“, чаровен и много скромен… Но ме питате за Джони – той никога не отстъпи от страхотното си отношение към звука. А знаете ли, че той е създател на български високоговорител, който се продаваше на Запад от Siemens – нещо, абсолютно забранено през соца. Джони беше изключителен учен, практик. Симпатиите ни бяха взаимни, как иначе да продължи приятелството ни почти цял живот.“
Оскар Кристанов и документалното кино
Като стана дума за режисьора Оскар Кристанов, именно той запалва Чарли по документалното кино. „В продължение на две години ходехме по кафенета и си приказвахме, докато веднъж той ми каза: „Ей, Чарли, нашата дружба един ден трябва да роди плодове“. Направихме няколко прекрасни филма. Оскар беше интересен човек, учил бе при най-силните от т.нар. чешко филмово чудо. И аз завърших едно образование при него, на всичко ме научи. Води ме в Прага, гледах дипломните работи на най-популярните режисьори от Новата вълна, запозна ме с тях. По-късно Милош Форман дори написа писмо до дъщеря ми. Случи се в Москва. Той искаше да прави игрален филм с Русия, но не стана работата. Вече беше голямо име в САЩ, след него ходеха двайсетина души, а мен ме води къде ли не, даже на коктейл в посолството. Помолих го: „Напиши ми писмо до детето, защото няма да ми повярва, че сме били приятели“. И той ѝ написа, Надето още си го пази… Но да се върна на Оскар. Когато ми каза, че дружбата ни трябва роди плодове, се съгласих, но в ония времена кой те пускаше да правиш по-интересни филми…“
Пускат – не пускат, но успяват да заснемат „Ятаци“, за двама мъже, които искат да си върнат пенсиите като активни борци. „Разказа ми за тях Тодор Монов, тогава зам.-председател на Съюза на филмовите дейци. Историята е от родното му село Дерманци, Ловешко, където върху двамата бивши ятаци се стоварва сериозен проблем. Разприказвах ги, оказа се, че пенсиите им трябвало да се върнат по обратен ред първо в градския комитет на партията, оттам в окръжния, докато стигнат до ЦК в София. Единият беше пазач на рибарник, а другият – поддръжка на напоителната система; имаха си работа, самочувствие, не искаха пенсии само защото били занесли кошница с храна на вуйчо си в гората.“
„Ятаци“ веднага е спрян, но историята стига до Тодор Живков, който много го харесва, защото всички му се молят за пенсии, а тези двамата – напротив, връщат ги. „Е, не показаха филма по телевизията, но с неговата благословия го пуснаха по кината и по фестивали“, смее се Чарли. От приятелството му с Оскар Кристанов се раждат и „Майсторът“, „Надвечер“, а „Вечният музикант“ си остава сред най-вълнуващите документални истории в българското кино (за габровския музикант и педагог Александър Керков, на когото по-късно са посветени и филмите на Джеки Стоев „Нашият Шошканини“ и „Летете с Росинант“). Чарли открива Керков още през 1973 г.: „Видях го на улицата в Габрово, продаваше лотарийни билети, общуваше си с клиентите, а аз седях и го слушах. Оказа се, че е бил музикант от царската гвардейска музика, колоритен човек. Разказах на Оскар и макар бавно, направихме „Вечният музикант“ (1979), който спечели Сребърен гълъб в Лайпциг, ГДР, Специалната награда в Лил, Франция, а после и Златен ритон в Пловдив“.
Габровска фиеста
Предисторията на „Вечният музикант“ е доста забавна. Чарли е на 32, но очевидно опитен, затова го викат в Съюза на филмовите дейци и му казват: „Ще ти платим като за игрален филм, но те пращаме в Габрово със специална задача – да им направиш юбилейния фестивал на хумора и сатирата“. По-късно разбира, че се очаквало да дойде Тодор Живков, който от седем години не бил стъпвал там. „Чакаха го, а той така и не дойде, но както и да е. Очевидно от мен очакваха да направя възможно най-добрия сценарий за фестивала. Местният първи секретар на партията беше малко разочарован, че толкова непредставителен човек са пратили, но аз такива неща измислих за тържеството, че… в Бразилия ряпа да ядат (смее се). Всички държавни камиони бяха предоставени за платформи, даже и ловджиите с кучетата ангажирах, та да стане пищно. Обадих се на Рангел Вълчанов: „Идвай да направим документален филм, страшна работа става!“. И заснехме „Габрово 73“, с оператора Атанас Тасев и трима асистенти. Точно тогава на Рангел му пуснаха филм, на който много държеше, и ми каза: „Чарли, ти ще го правиш, имам ти доверие“. Страшен стана!“
С Волев – най-смелите филми
От средата на 70-те години на ХХ в. датира и съвместната работа на Чарли с Николай Волев. Бъдещият режисьор на „Двойникът“ и „Маргарит и Маргарита“ винаги е имал интерес и към документалното кино: „С Волев направихме най-смелите филми, защото на него не му пукаше. Именно „Грънци“ (1984) по времето на социализма доказваше, че частната собственост има несравнимо преимущество пред държавната. А „Цимент“ (1977) – кой смееше тогава да покаже нечовешкия труд в нечовешки условия на българския социалистически работник?! Според мен тогава заснехме и възможно най-сексуалната за времето сцена – работниците излизат от завода, посипани с най-фин цимент, сред тях е девойка, която използва маркуч, за да издуха праха от дрехите и косите си…“.
Джеки – третият от триото
Ако срещата на Чарли с Джони е предизвикана от общата им любов към музиката, то приятелството с Георги Стоев-Джеки е плод на (не)случайни обстоятелства. „Виновен“ е Оскар Кристанов и проблемът със звука на негов запис. „Нищо не се разбираше – спомня си Чарли. – Тогава се сетих за клуба на глухонемите. Отидох там, помолих един симпатяга да разчете репликите по движението на устните на героя. И той го направи, а ние сложихме надписи във филма. Именно тогава се появи Джеки, който живееше в съседния апартамент и ни услужваше със своя професионален магнетофон.“
Един ден Оскар ми казва: „Джеки е добро момче, прави филми за животни, ти можеш ли да му помогнеш нещо?“. Чарли му помага, Джеки пък го кани и за следващ филм. „Паснахме си, почнахме да работим и се сприятелихме, Джони ни записваше звука.“ А когато в началото на 80-те Чарли е назначен за водеща фигура на кинохрониката „Мозайка“, той събира всичките си приятели, с които е работил дотогава. И Джеки, и Джони, разбира се. Цели 12 години продължава излъчването на повече от 70 епизода, чак до зората на демокрацията.
Триото Джеки, Чарли и Джони се превръща в емблема на нестандартното, леко лудо на пръв поглед кино, но с годините все по-философско: от затворническата документална история „Броени дни“ (1977; за да предразположи лишените от свобода и да напише сценария, Чарли прекарва три месеца в Бобовдолския затвор), през игралните „Патилата на Спас и Нели“ (1987) и „Разводи, разводи…“ (1989), до своеобразната документална трилогия „Отец Иван и неговите деца“ (2010), „Хляб и зрелища“ (2013) и „Добро утро, капитане“ (2016). А броят на наградите им Чарли не се наема да преброи.
Питам го какво поддържа приятелството им през изминалите десетилетия, а той се усмихва: „Ами акълът! На един акъл бяхме. И мъдруването, философстването. Бяхме критични към социалистическата система. Всъщност ние бяхме не толкова ПРОТИВ нея, колкото ЗА свободата“.
Питам го и друго: Кой беше душата, кой сърцето и кой мозъкът в триото? „Активният бях аз – вероятно съм разумът, защото съм сценарист. Джеки е моторът, работягата, няма ден, няма нощ, значи е сърцето. В живота си е мързелив, но правим ли филм, бачка най-много и е най-дисциплиниран. А Джони е душата, той е културата, Бог да го прости…“
Носталгично със Здравко Драгнев
Ако има режисьор, за чийто талант Чарли е повече от категоричен, това е Здравко Драгнев. С него снима „Реквием“ (1979, за последния парен локомотив), „Кратка автобиография“ (1981, за възрастен глух художник, истински светец и друг, млад, суетен самохвалко) и „Духове в старите къщи на София“ (2011). „Нека другите не ми се сърдят, но Здравко е най-талантлив от всички. Помня, че в сценария за „Реквием“ бях одухотворил локомотива, беше като жив организъм и Здравко успя да го разчете, толкова емоционално стана. Страшен филм се получи, пипната работа, Жоро Недялков беше оператор.“
С него заснемат и „Духове в старите къщи на София“ (2011) – гледаш бродещия Ицко Финци покрай рушащата се архитектурна красота на града от първата половина на ХХ век и буца засяда в гърлото ти при думите: „Как искам да се върна там, където не мога…“.
Забавен и тъжно-красив е и последният филм на Джеки, Чарли и Джони – „Добро утро, капитане“ (2016). В него са преплетени и смехът, и тъгата, и философията на тримата най-големи зевзеци на българското кино.
Днес Чарли не издава тъгата си, макар че много иска да разбере къде са потънали двете му интервюта с Дора Габе и Елисавета Багряна за филм, който никога не е показван. Казва, че „изчегъртваме“ не само лошото, а и националната си памет, че хората на духа вече не са на почит, не е сигурен и дали да повярва в промяната… Но въпреки тъгата продължава да крачи с усмивка по пътя си, а когато го питам за какво е време сега – за нов сценарий или за мемоари, отвръща: „За мемоари, време е да разкажа всичко. Макар че имам една идея…“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук