Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„Шествието“, Кирил Василев, Издателство за поезия ДА, 2021 г.

Каквото и да се опитам да кажа за тази книга, няма да е нито достатъчно, нито възможно да предаде силата на думите, на мисълта, на чувството, но най-вече на осмислянето в нея. Бях забравила как преди доста години бях поразена от поезията на Кирил Василев. Говоря за „Три поеми“ от 2004 г. Той е автор на още две книги с поезия – „Липсващи страници“ (2010) и „Провинции“(2015).

След „Шествието“ се чувствам отново поразена и неспособна да събера в едно преживяването с тази поезия. Ще започна с усещането, което имах през цялото време, докато четях, за гласа, който говори в тези стихове. Глас на човек, който носи в себе си непоносимата тежест на време и свят, трупана сякаш с години. Човешко същество, познало безнадеждността както във всекидневието, бавно умиране сред „безразлични хора и дни“, но и една друга, екзистенциална безнадеждност, белязала човешкото в неговото сътворение. Болезнено усещане за тленността, мисъл за крайността на земния ни път, съзнаване на живото като мъртво, „мъртвото, което не умира“…

Много се мисли и говори за смъртта в „Шествието“ на Кирил Василев.

Тя се преживява като непосредствено страдание, като болка, рана, като житейски урок, в който научаваш, че „всеки сам се прибира у дома/да се учи как се умира…“. Но тук имаме и една философия на смъртта –  неизбежност в житейския цикъл, крехкост на телесното, но крехкост, тленност на ума. Тленност на историческото, на съзнанието ни за времевото движение в една посока, и то възходяща. Но не, тя не е „изкачване“ към върха, а „бавно напредване“ към „огънатия връх“ на „листото на царевицата“.

Какво откриваме, ако се вгледаме в света ни? Какво живеем, какво помним и към какво вървим? Отговорите, които поетическият глас дава, са честни. Нямаме много възможности за упование, а и възможности да „поправим“ живота си. „Коминът е рухнал/просто отказва дима и пепелта ни/и керемидите за пренареждане са твърде много/но когато се качим на покрива/и видим ясно онова което приближава/ще имаме ли сили да довършим работата си/или ще се вкореним/сред изгнилите греди и спуканите керемиди/и ще мълчим с отворени очи.“ Каква „прецизност в наблюдението“ и каква яснота и прямота в назоваването. Като изстрел в зле укрепените ни убежища, построени с некачествени материали, убежища, в които звуците на сирени са фалшиви. И не знаем какво да се направи и накъде да тръгнем.

Поезията на Кирил Василев се движи между индивидуално човешкото и общозначимото. Прозренията за крах на личния порив, намерение, опит за живеене скръбно се умножават с откритието, че не само индивидуалният човешки аз, не някакво по-общностно ние, а целият цивилизационен порядък е вървял към това крушение, целият свят, тук и там, живее в обреченост, „изтощена мъртва плът“, „свят след катастрофа“.

Но нито атом самосъжаление, нито атом оплакване дори. Други са атомите, които градят този свят – стоицизъм, малки лични битки, все едно дали с разбиране, че са обречени, или без него. „Бог е мъртъв повтаряме Бог е мъртъв/но те са тръгнали/посоките на света са тръгнали/времената на света са тръгнали…“. В това „шествие“ на стоицизма и съпротивата са и позналите „затвора“ на празните думи, и „излишните“ в „света прославящ свободата“, мъртви и живи, обречени и призвани.

Тази книга е толкова честна. Философски честна. И житейски честна. В назоваването, но и в обмислянето на човек и свят, на тяхната свързаност с преди, на възможностите им за утре. Няма утехи. Няма надежди. Но има стоицизъм. Малки силни времена на всеки праг, на всяко житейско стъпало. А това означава – разбиране за стойността на живота. Онази, която не може да бъде измерена.

„Шествието“ на Кирил Василев е и книга за онова, което не можем да видим или се опитваме да подминем. Да забравим. За онова, което сме неспособни да изкажем. Защото е всичкото ни днес. Всичкото днес на света ни. Но някой – поетът, може. Защото така прави поезията. Когато освен думи е плът. Тяло, на което всички органи са живи.