Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„Археологически разкопки“, Иван Цанев, издателство „Жанет 45“, 2021 г.

Написал съм преди време: „Поетическият Иван Цанев е универсален Иван Цанев, космоургичен Иван Цанев“. И така – без сам да се усетя, съм застанал срещу един закостенял трафарет: „Иван Цанев е тих лирик“. Видно е защо: универсалността не е единствено тишина, универсалността е и звук; универсумът е всичко, нали затова е универсум. Дори не е само звук, а звуци, множество звуци. Множество звуци и музика на сферите. Опроверган е този трафарет и от най-новата книга на Иван Цанев – „Археологически разкопки“. Опроверган е, защото и в нея няма само тихост, а има и звучност. Звучност, която освен това е и възмутеност. Възмутеност, смесена с огромна доза язвителност. Ето:

По-тихо, китароподобни металически триони! Низвергнахте върбите край реката, прерязахте им детските пискуни и ето – в руслото потекоха отровни звукоизвержения. Сега очаквате да се разлистят музикални инвалиди. На бистрата мелодия, природната, не ѝ остава друга участ, освен да бълболи подземно. В подполие, но не и в резерват, опасан от бодлива тел!

А вие, дето виехте по всички петолиния, успяхте ли да оградите с тях табуна от разюздани слушатели? Ако постигнете целта си, такъв концлагер за послушници ще се получи! Роденият свирец обаче ви пожелава несполука. С подземното си бълболене дано самият той настрои безгласите върби за песен – и няколко свирци новородени да си го нарекат предтеча („Извън канона“).

Не може, най-напред, да не се възхитим на провидческия дар на поета: днес, вече на 80 години (нека е жив и здрав още дълго!), Иван Цанев е наистина образец не само за няколко, а за много български поети, следващи неговия поетичен език. Поетичен език, изключително отговорен към своите естетически начинания и с ясното съзнание за това, че тъкмо от него зависи светът. Светлозар Игов посочва: „Ако трябва да отговоря на какво е поет Иван Цанев, ще кажа: това е поет на Поезията, поет на превръщането на Нещата в Поезия, поет на Ставането на Поезията“. С други думи, съвършенството на света зависи от съвършенството на поезията. Което значи, че те не съвпадат, светът и поезията: съвършенството е длъжност на поетическото, а не на света сам по себе си. Светът е възможно съвършен единствено ако е поетически украсен; без поезията съвършенството му е невъзможно, мираж е и фантасмагория.

Но това за човешкия свят, не за природния. По отношение на природата Иван Цанев е наистина вече „тих лирик“, доброволно оставя ней правото да говори и да се заявява. Или пък – ако тя се въздържа и предпочита да не се изтъква, измолва я смирено да му позволи да сподели любовта си към нея: „Дърво на хълма. / Нека ме обича / и не забравя никога за мене. / То е безименно, ще го наричам / търпение и тишина зелена“. Прочее, ако искам да съм точен, поетът Иван Цанев не е извън природата, напротив – той целият е потопен в нея. И затова няма да сбъркаме, ако го наречем „щурец“ – един чест образ в неговата поезия, с който, струва ми се, донякъде се и отъждествява: „Да забълбукам отначало, от извора, и всички струни / на черното щурче да пеят“. Прочее пчелата също често „жужи“ в стиховете му, казва ѝ „черноработник риж“, даже ѝ се възторгва: „Завързана със нежна нишка за моя поглед възхитен, / все по-високо се изкачваш, и всеки цвят ти е стъпало“; обаче не се идентифицира с нея, по-критичен е: „Какви съкровища укриваш тъй зорко в кошера си прост, / но тази алчна стръв да трупаш не знам дали ще се насити. / Горчиво пиршество наричам аз твоя делник сред лозите, / кафява капка пот, избила по кехлибарения грозд“. Така че „щурецът“ нито е толкова тих, нито пък е склонен да си замълчи, когато не е съгласен. Напротив:

Среднощ достигаш апогея, щурецо, но защо в гласа ти
безмилостно и беззащитно ирония на юноша скрипти?
Отвъдсловесното изпял и скрит в здрачевината смътна,
все по-неузнаваем ставаш ти.

Все по-неузнаваем, тоест все по-гласовит. Да, тихата лирика не мълчи и не е мълчала никога…