Култура / Николай Петков
Между Изтока и Запада
Трябва да призная, че това е една от малкото книги, която бих искал да е написана от мен. Но както би казала баба ми: „Бая сол ще трябва да изядеш, за да пропишеш така“. Всъщност дори и да изям поморийските солници (барабар с бургаските), пак няма да имам този късмет. Защото с привидно скромните 252 страници текст книгата „Латински смутители в Константинопол“ смущава с ерудиция, близка да невъзможната. Затова опитът за преразказ би бил безподобна глупост. [...]
Статуите на Дедал
Внуши, че щом дядо ѝ е свещеник, и тя трябва да проповядва. Винаги! Навсякъде и на всички! Вярваше, че благочестието я прави умна и красива (ех, тази калокагатия), и понеже не бе лишена от чар, момчетата не спираха да я търсят. С времето състудентите ѝ започнаха да си представят, че любовта им към Соня не може да не е божествена, че когато пиеха чай и я слушаха как говори за равноапостолната Текла, за девицата Юстина или за св. Екатерина, самите те също са на прага на светостта. [...]
Схолии върху борбата с времето
Сигурно е важно, че книгата за разкаянията и утешенията на Цочо Бояджиев започва с три празни страници. Една бяла и две сиви. Не знам тайната на този символ. Може да е намек за дългото безмълвие, което според мъдреца от Самос трябва да предшества всяко философстване. А може би това са белите и сивите пътища, по които шества Парменидовата колесница. Или е апейронът, който никой стих не може да обхване, защото е по-стар от стихиите. [...]
Опити върху „Черно“
Добре известно е, че колкото черното е по-истинско, толкова по-малко то излъчва. Образи и ритъм, смисъл и културни диалози… влияния, школи и традиции, всичко се абсорбира. Любезният читател остава пред книгата и не подозира, че я държи в ръцете си. Чете я, но всъщност чете себе си… защото книгата я няма. Тя е в Черното и тегли драгия зрител именно натам. Затова и поезията на Илко Димитров е някак апофатична. По-лесно е да кажем какво не е тя. [...]