21 публикации
Култура / Людмила Димова, Тони Николов
Българският приказник. Разговор с проф. Светлана Стойчева
22.12
2022
В едно от интервютата си Каралийчев споделя, че не обича определението „детски писател“: „Аз специално никога не съм чувствал разлика между книгите си, за които казват, че са за възрастни, и тия, които са уж само за деца. Винаги съм се мъчил да правя изкуство…“. Това обяснява засилената вътрешна цитатност между произведенията му, независимо към коя литература биват каталогизирани. „Универсалния“ читател на произведенията си за деца той обяснява с простотата на изказа, с „интонацията на разговорната хорска реч“. [...]
Разказът за изгубеното време. Разговор с Юлиан Жилиев
23.11
2022
Какво означава „чист разказ“? Чист наратив извън автобиографичния разказ? Припомням си казаното от Бланшо: „без примес, без друго в него освен същностното – същността, която предава себе си на писането в онези привилегировани мигове, в които се прокъсва конвенционалната повърхност на битието“. Или с думите на Пруст: „самите ни фрази и епизодите трябва да бъдат направени от прозрачната субстанция на най-хубавите ни минути, когато сме вън от реалността и настоящето; от такива циментирани капки светлина (трябва да бъдат) стилът и фабулата на една книга“. Впрочем това „чисто време“ у Пруст са възвърнати усещания, преобразувани в територия на въображението. В този смисъл романовото пространство в „По следите на изгубеното време“ е ясно структурирано: откъм „страната на Германт“ и откъм „страната на Суан (или на Мезеглиз)“, обединени накрая в „отново намереното“ или „преоткритото“ време. В статията си върху стила на Флобер Пруст определя композицията на романа си като „очертана с широк разтвор на пергела“ и недоволства, че някои прибързано гледат на произведението му като на сбирка от спомени. После уточнява, че за преход от един план към друг е използвал не някакъв факт, а това, което е намирал за по-чисто, по-ценно като връзка – един феномен на паметта. И добавя, че „разказвачът, който казва „аз“, невинаги съм аз“. [...]
Боян Знеполски – Протести, популисти, демокрация
21.03
2022
Тръмп и Путин принадлежат към различни политически категории. Между тях безспорно има прилика, но тя не трябва да скрива основното, а именно разликите в политическите системи и в историческия контекст. Тръмп беше президент на една стара демокрация, докато Путин е президент на страна, която като че ли не може да съществува извън модуса на империята. При Тръмп откриваме очевидни популистки черти – прослава на обикновените американци и отхвърляне на политическия истаблишмънт... При Путин ситуацията е съвсем различна – между него и руската история има структурно съучастие. Той иска Русия да бъде отново империя и той да бъде неин президент-император. По принцип популизмът оспорва статуквото, хули елитите, в Русия, напротив, Путин олицетворява политическата система, политическия елит. Властта е напълно централизирана и безконтролна, всички препятствия лесно биват отстранявани. Може би звучи парадоксално, но ако в Русия се появи популизъм, той няма да идва от Путин, а ще бъде насочен срещу него. [...]
Между отмъщението и прошката. Разговор с Димитър Радев
26.04
2021
Заблуда е, че истината е нужна всекиму, по всяко време. Ние всички имаме моменти на потъмняване на собствената ни съвест, в които приказките за доброто и красивото ни се струват празна реторика, и именно тогава личността на конкретен човек, негова смела постъпка, дори един малък жест на милост може да ни спаси от черногледство и униние. Не смятам, че това е примерът на онзи възвишен индивидуализиран „аз“ на героите, които описва Айн Ранд, а по-скоро на скритите „малки“ хора като героя на Владимир Пенев – Данте. [...]