Алберт Бенбасат

Алберт Бенбасат e роден през 1950 г. в София. Литературен историк, критик, публицист и издател. Професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Кл. Охридски“. Автор на множество студии и статии в периодиката, както и на 13 книги, сред които: „Цензурата върху книгата“ (2003), „Европеецът“ Бай Ганьо и светлият мит за Щастливеца“ (2005), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през XXI в.“ (2013), както и на сборника с разкази „Изгубени вещи“ (2020).

 

 


„Роби“ – или човекът в бурята на историята

Романът „Роби“ дълго отлежава в творческото съзнание на Антон Страшимиров, за да бъде създаден през последното десетилетие от живота му и в крайна сметка да остане недовършен. Първите две части излизат съответно през 1929 г. и 1930 г., а от последната са запазени само 54 страници. Но като предшественици на тази най-мащабна като замисъл негова творба, своеобразна епопея на македонското освободително движение, можем да определим романа „Среща“ (1904) и белетризирания биографичния очерк за Кръстьо Асенов (1906). [...]

Кестенопад

В София има два дървесни сезона: Липобер и Кестенопад. Кръстник на Липобера е моят приятел Румен Стоянов, чудесен поет и преводач. Кестенопадът е мой кръщелник. Румен умее да измисля причудливи думи и да си играе с тях. Аз му дишам праха. По време на Липобера градът ухае. Но за има-няма две седмици нежните цветчета се свиват, вехнат и стават на грахови зърна. Ароматът изчезва. Сякаш лятото си отива, преди да е дошло. Кестенопадът е по-дълъг и по-опасен. [...]

Валери Петров в детския свят

Искам още в самото начало да подчертая, че според мен Валери Петров е измежду единиците, за които са тесни мерките ни, употребявани обичайно спрямо българските писатели. Настоявам, че за него трябва да бъдат изработени други, които го разглеждат и оценяват в световен контекст. Той е колкото български, толкова и световен писател. Благодарен съм на Радой Ралин, че в един отдавнашен разговор ми подсказа тази идея, която се надявам някой ден да бъде развита. [...]

Покрай пътя

Накъде съм тръгнал с това магаре?! Аз магаре никога не съм карал, ни наяве, ни насън, а моето и каруца тегли даже. Пътят е селски път, по средата дълбок коловоз, трябва да си нащрек, че ако заоре вътре някое колело, магарето няма да има сили да изкара каруцата. Животното е послушно. Няма нужда да го бия, нито да му подвиквам, опъвам юздите, то бодро си следва посоката. Не знам кой седи до мене, мога само да предполагам. Или е синът ми Виктор като малко момче, или внучката ми Ани. [...]