„Висящите полета на българската литература“ на Борис Минков е страстно и радикално поставяне на процеса на четене и възприемане на масата. За концепцията на „висящите полета“ изследователят минава през теориите и понятията на Изер – Яус – Бурдийо. Полетата са „своеобразна черна кутия на един рецептивен процес“ с всичките му прекъсвания и къси съединения в модела на българската литература, но без тези пролуки да имат характера на дефицит и да се изживяват като липси, напротив. [...]
„И един ден, когато стана писател“ е книга албум-дневник-мемоар-спомени-сценарии“, лексикон на актьора Филип Трифонов. Консултанти са синът на актьора Мартин и вторият член на създадения от Фипо „Естествен театър“ Николай Гундеров. Заглавието маркира иронично „писателска програма“, а книгата излиза де факто писателска реализация. И както актьорът казва за друга книга (на Матей Стоянов), че е за „хора, неизраснали в комунистически семейства“, важи точно за неговата. [...]
Томът с избрани стихотворения на Здравко Кисьов ми даде дистанцията на миналите повече от 30 години към една поезия на вътрешната перспектива с последователен философичен подход, нещо феноменално за последните десетилетия. Съставител е синът на Здравко Кисьов – Роман, който е като в стиха на баща си „Подобно съд, от обич преизпълнен / по пътя си към вас внимавам / да не разлея нито капка“. Особено полезна е критическата част в края с мнения, които завъртат посоки от гледни точки към Кисьовата поезия. [...]
Запомнила съм Мария Каро с „копривата, която е като език, набоден с / букви“ от самиздатското сп. „Мост“, после от сп. „Ах, Мария“ и най-вече от ризомната книга „Карта“, която преди години бях описала с теорията на Жил Дельоз и Феликс Гатари. Последваха книги ѝ „Жулиет Летърс“, „Дишащият хълм“, днешната „Сълза и сняг“. Ще нарека текстовете ѝ „контекстуални“ заради света, който създават около и вътре в себе си. Цялостната картина е стил и културология. Сегашното писане е като говорене, смирено и без амбиция за поанта. [...]
