Цветан Тодоров (1939–2017) – литературовед и философ, е сред най-значимите съвременни мислители. Роден в София, той емигрира във Франция през 1963 г. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания. Изнасял е лекции в университетите „Йейл“ и „Харвард“. Сред най-значимите му книги са: „Въведение във фантастичната литература“, „Поетика на прозата“, „Критика на критиката“, „Теории на символа“, „Символизъм и интерпретация“, „Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, „На предела“, „Ние и другите“, „Живот с другите“, „Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века“, „Страхът от варварите“, „Недовършената градина“, „Зараждането на индивида в изкуството“, „Красотата ще спаси света: Уайлд, Рилке, Цветаева“, „Тоталитарният опит“, „Сами заедно“, „Непокорни“, „Гоя в сянката на Просвещението“ и др.
Култура / Цветан Тодоров
Посттоталитарна меланхолия
По времето на комунизма ми се струваше, че е достатъчно полицейският режим да падне, лицемерието на институциите да отмре и обществото да поеме по пътя на материалното и моралното благоденствие. Сега си давам сметка, че съм бил твърде наивен и че пораженията, нанесени от комунистическата система са по-сериозни, отколкото си мислех. Подобно на заобикалящата ни природа, на която тогава не обръщахме особено внимание и която се оказа дълбоко замърсена и увредена, пораженията върху обществения живот и душевността на човека не могат да се излекуват просто с премахването на политическия режим или на няколко индивида. [...]
Трите заплахи пред демокрацията
Европейският съюз страда от това, че интеграцията на влизащите в него страни се извършва на различна скорост в отделните области. Търговското и монетарно унифициране не е съпътствано от достатъчно единство на икономическо или политическо равнище. Някои смятат, че ЕС трябва да се демонтира, докато аз мисля точно обратното: на нас ни е необходима повече Европа, а не по-малко Европа. Но нейната демократична функция трябва да се подсили: на населението трябва да се даде възможност да изразява волята си. [...]
Авангардът и революцията
В Русия в навечерието на Първата световна война авангардистки подход откриваме у художници като Кандински, Ларионов, Гончарова, Малевич и много други, у поети като Хлебников, Маяковски и други футуристи, у театрали като Майерхолд. Авангардистите по общо правило смятат себе си за революционери, всеки в своята област, като мнозина от тях изразяват жива симпатия към обществено-политическата революция, макар да не участват в нея. [...]