Мария Панайотова


Целият човек в цялото битие. Разговор с Маргарита Младенова и Иван Добчев

В човека, в архетипа му има духовен ген и той може да бъде събуден. Това е основанието, върху което и методики, и практики, и ателиета сме работили и откривали. По отношение на театралната, понятийна лексика това може да се нарече „не-играта в играта“, то самото име на театъра – „техника за рисуване на въздуха“, го подсказва по един по-поетичен начин. Безусловната енергия, която текстовете или прочитът, намерението предизвикват в правещия, ни е водила винаги. [...]

Театърът на Пловдив – 140 години по-късно. Разговор с Кръстю Кръстев

Познавам добре театрите в България, но никъде не съм бил свидетел на такъв оживен диалог между града и театъра. Не по най-шумния, не по най-видимия начин, но хората от всички професионални и възрастови групи, с различно образователно и естетическо ниво, общинските институции и съсловните организации се интересуват, коментират и спорят върху онова, което театърът осъществява. Ние, работниците на театъра, се чувстваме наблюдавани и това се превръща във вътрешен дълг да не носим разочарование на публиката си. [...]

IvanOFF. В състояние на планетарна криза. Разговор с Галин Стоев

Чехов е един от малкото драматични автори, които успяват да са безпощадни към нас, без да ни унижават или презират. А аз просто съм един от многото режисьори, които хранят нелепата илюзия, че дори и да не успея да го разкодирам докрай, той ще ме разбере и ще ми прости. Чехов говори за провала като никой друг. Знам, че звучи помпозно, но ние преживяваме безапелационен цивилизационен провал и не знаем нито как да го избегнем, нито как да говорим за него. Това поражда помитаща всичко по пътя си тъга. [...]

Отвъд сянката на нашия чадър. Разговор с Драгомир Шолев

Творчеството е и търсене някъде вътре в себе си на неща, които не са се случвали, но предстои да се случат. Или може би се случват всеки ден, но ги забелязваш, когато е настъпил моментът, в който си достатъчно подготвен за тях. „Рибена кост“ е история, която стои в своеобразно гранично състояние, между две същности – водата и земята, цивилизацията и дивото, свещеното и профанното, лятото и есента, смешното и тъжното, правилното и грешното… И когато се появи едната същност, веднага вкарвам антипода ѝ. [...]