Радослав Чичев

Радослав Чичев (1981) е завършил история в СУ Св. Климент Охридски". Понастоящем е един от водещите на предаванията Артефир" и Аларма" по програма Христо Ботев" на БНР. През 2010 г. пиесата му Колекционерката", заедно с Гарванът" от Калина Попянева, печели първа награда на конкурса за камерна пиеса Славка Славова" на Театър 199". Един от наградените в конкурса на издателство АРС" за издаване на дебютна книга. През 2011 г. излиза първата му стихосбирка От прашинката на деня", за която през 2012 г. е отличен с бронзов Пегас" на Южна пролет" в Хасково. През 2012 г. е победител на Фестивала София: Поетики". Един от участниците в поетичното представление 4х4", заедно с Ясен Василев, Мирослав Христов и Иван Димитров. През 2013 г. излиза втората му поетична книга "Сърцето на ловеца е лисица".

Джазът на езика. Разговор с Цветозар Цаков

Кое е сън, кое е „яве“ – никога не можеш да бъдеш сигурен. Колко реалност има в сънищата и колко сънища има в явността? Езикът е инструментът, с който най-органично можем да съединим тези две състояния на живост. Къде сме по-живи? Дали в съня, или когато сме будни? Дали събуждането не е малка смърт, или пък обратното – заспиването? Никой не може да каже. Искам да се върна към „явищата“ – идеята ми беше хем да има поетичност и връзка със сънищата, хем в „явищата“ да се включва и тъмнината. [...]

Усещане за чуждата болка. Разговор с писателя Ю Хуа

В Китай средата определя съдбата на човека. Едно от най-невероятните качества на китаеца е, че той може да понесе всичко, което съдбата му предлага. Тази съдба се определя от средата, в която той живее. Например главният герой в романа „Живи“ е непрекъснато лашкан от своята среда, от епохата, в която се намира. Той няма как да избяга, няма как да излезе от тази съдба, която му е предписана от средата, тъй като неговата конкретна среда, в която живее, не му позволява да излезе. [...]

Прагът на новото. Разговор с Ясен Григоров

Аз рисувам от времето, когато се научих да държа химикалка... Като много малък нямах претенцията да показвам рисунките си на никого освен на родителите ми, които се радваха. Рисувах в тишина и спокойствие, в едно медитативно по детски състояние, в което изследвах света и начина, по който тялото ми се движи. Помня, че рисувайки, заемах различни пози, за да видя как стои тялото ми, и после да направя рисунката по-достоверно. Едно истинско наблюдение по детски на света, но без претенцията да бъда харесван или оценен. [...]

Хелга Парис, никой не се страхува от нея. Разговор с Инка Шубе

Хелга Парис никога не е била член на фотографска група, като Сибиле Бергеман например. Не е снимала за модни списания. Била е индивидуалистка в това, което е правила, и не ѝ е било никак лесно. Мисля, че това се вижда и в някои от автопортретите ѝ. Със сигурност тя е една от най-уверените и самоопределящи се жени, които съм познавала някога. Не беше никак сантиментална. Спомням си как веднъж ми каза: „Инка, знаеш ли, хората смятат, че аз работя по задължение, а аз правя това, което искам да правя“. [...]