47 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Гръмовержецът първопроходец. Разговор с Калин Михайлов
26.01
2026
Стоян Михайловски, изглежда, не само продължава да е „голям непознат“, той като че ли потъва тревожно в застрашаваща културната ни памет бездна на амнезията. Една от причините за това е изтъкната от Михаил Неделчев, който смята, че в интонационния развой на българската лирика след Освобождението решаваща се оказва поетическата интуиция на Яворов, а не тази на Михайловски. „Звученето“ на Яворовите стихове се налага като всеобща тенденция за следване, а онова, което не може да бъде съвместено с нея, изпада както от вниманието на творците и на критиката, така и на „редовите“ читатели. Друга съществена причина виждам в следната обща за поетичните творения на Стоян Михайловски особеност: в тях ще открием един предимно мисловен поет или поет мислител. Това определение е близо до поет философ. Поетът мислител често претворява разни философски идеи, но основното при него е, че определена мисъл или идея като правило „обзема“ цялостната постройка на съответната творба, налага се над останалите елементи в нея, принуждавайки ни да следваме отблизо извивките ѝ. Типичен поет на мисълта в западноевропейската литературна традиция е ненадминатият и в поезията си Микеланджело. При Стоян Михайловски господството на мисълта се съчетава с подчертана склонност към абстрактна разсъдъчност, а тя отблъсква допълнително читателя и най-вече този, школуван да очаква от поезията съвсем други неща. [...]
Арент срещу Арент. Разговор със Стилиян Йотов
30.12
2025
Ако трябва да откроя основните идеи на Хана Арент, бих започнал с наталитета. За Арент това е фундаменталният факт на човешкото съществуване – способността да започваме нещо ново, което не е предварително детерминирано. Наталитетът е способността да бъдем автори, а не „проекти“ на някого. Тук е и ключовата дистанция между Арент и Хайдегер: докато Хайдегер мисли човека през смъртта, то Арент мисли човека през раждането, през откритостта към другия и към бъдещето. Втората основна идея е плурализмът. Човешката множественост не е просто факт, а условие за политиката и за света като общо пространство. Третата идея е публичността. За Арент свободата се проявява само в публичното пространство – в това да действаме, да говорим, да се самопредставяме. Но публичността е рискова: тя може да се изроди в ексхибиционизъм. Ала без публичност няма възможност за обща реалност. Четвъртата идея е политическото като форма на свобода и разбирането за комуникативна власт. Тя се различава рязко от административната власт, която е безлична и отчуждаваща. Това е властта, която възниква между хората, а не над тях. [...]
Георги Мишев – между писането и екрана
24.11
2025
„В началото, изглежда, беше прозата, разказите, новелите. Усещах, че в разказването трябва да се чистят дългите описания, да се внася някаква динамика. Стилът на дядо Влайков в прозата вече бе старомоден. Като четях Йовков, усещах, че и той се измъчва донякъде при описанието на героите си, че чисти подробностите и от това прозата му просветва, става рисунка. Това вече е крачка към киното. Без да зная още какво е сценарий, усетих, че и разказът може да послужи за кино. Спомних си, че като гимназист четях томче френски разкази и една история за малката Лот ми се видя от началото до края като филм. (Години по-късно видях, че бяха я направили на филм.) Това са моите първи усещания за киното като по-голяма форма на литературния разказ. Разказите на Йовков много приличат на сценарии, но по негово време киното у нас е било почти непознато, та никой режисьор не го е търсил. По-късно неореализмът в киното, дошъл от литературата, започваше обратно да оказва влияние върху литературата. Някои автори в Италия, във Франция творяха нова проза като за кино – „Чочарка“ на Моравия е роман, написан за филмиране, примери много. У нас нещата вървяха по-бавно.“ [...]
Мирната революция, махзарът и разделенията. Разговор с проф. Милко Палангурски
24.09
2025
Ако отворим спомените на участниците в съединистката акция, ще видим, че нерядко отношението към Съединението е крайно отрицателно, особено на онези, които падат от власт в Пловдив. Тяхното обяснение е, че това е преврат, който връща България назад, че тук става дума не за приобщаване, а за завладяване и окупация. Мисля дори да събера всички термини, с които го определят и които са повече от негативни. Особено интересно е, че всички тези хора като Михаил Маджаров, Данаил Юруков, Иван Вазов остават крайно негативни към Съединението до края на живота си. Те никога не си позволяват да кажат и една добра дума за него. Явно онова, което става на 6 септември, проваля персоналния им мотив за участие в политиката. Изведнъж се оказва, че историята ги е изпреварила за втори път. Повечето от тези румелийски водачи, т.нар. нотабили, са хора, изградени в Османската империя, наследници на стари чорбаджийски фамилии, учили в Европа. Те никога не са вярвали в силите на нацията. Това е много важен въпрос и дори мисля, че трябва да се направи проучване в тази посока. [...]