Росица Чернокожева е завършила българска филология и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Асистент по психодрама към Фондация „Психотерапия 2000“ и ас. д-р в Института за литература на БАН. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019) и др.
Фамилията ми е от Прилеп. Родовата книга я датира от края на XVIII век. Трижди прадядо ми е бил мургав и беят го наричал по местния говор Биолче – тоест биволче… След бягството в София става просто Биолчев, въпреки че от моя прадядо насетне мъжете вече са светли и синеоки... Изобщо не знам какво е това смислен живот. Животът е единствен и всичко в него е част от смисъла... Аз се справям добре с възрастта, но тя се мъчи с мене. Изобщо не съм любопитен какво има оттатък. Притеснявам се да не пропусна нещо, докато съм тук... [...]
Беше на средна възраст – от тези хора, които изкачват още билото. Не обичаше шумотевицата и прожекторите. Години наред правеше календари. Не отсъстваше от работа – във всеки момент можеше да го потърсят за помощ. Огромната му библиотека наподобяваше квадратчетата на календарите. Строго, педантично наредени книги, както дните, следваха строгия ред на времето. Имаше среща. Тя не се появи. Не я потърси повече. Оттогава не гледаше календарите. Само ги изработваше. [...]
Като дете го бяха кръстили „фантазьора“ и „очилаткото“. Четеше много, разглеждаше албуми, обичаше филмите. Но най обичаше, легнал с ръце под главата си, да гледа бухлатите бели облаци и да ги оприличава на хора и животни. Виждаше в облаците какво ли не. Кучета, агънца, динозаври, хора с бради, с шапки, с различни профили. Веднъж му се мярна едноок циклоп, друг път – кентавър, а един път съзря и разпуснатите коси-пипала на Горгоната. [...]
