Култура / Захарий Стоянов

Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е роден през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в медвенското църковно училище (1856–1862). От 1866 до 1870 г. е овчар в село Инджекьой (Тополи), Варненска област, и в село Подвис, Бургаска област. Чирак в шивашки дюкян в Русе (1871–1872), участва в Русенския революционен комитет (1872). Служи в железопътната станция на гара Търново-Сеймен (дн. към Симеоновград, 1873) и научава френски език. Участва заедно със Стефан Стамболов в Старозагорското въстание (1875), после скита из планините и се крие известно време в Харманли. Един от ръководителите на Априлското въстание (1876) – действа в IV Пловдивски революционен окръг. Заловен след разгрома на въстанието, минава през много затвори, спасява се с хитрост. Освободен през септември 1876 г. от Пловдивския затвор. През Руско-турската освободителна война избягва нелегално в освободеното Търново. След Освобождението се установява в Русе. Редактира в. „Работник” (1881), сътрудничи на в. „Братство”. През 1882 г. бяга в Пловдив поради преследване от властите за издадения в Русе „Искендер бей“. Служи като съдебен следовател в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Председател на Българския таен централен революционен комитет (1885), осъществил съединението на Източна Румелия с Княжество България. След Съединението отива в Русе, където редактира и издава съчиненията на Л. Каравелов, довършва „Записки по българските въстания”, написва биография на Хр. Ботев. След 1886 г. става активен член на Народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа ѝ в. „Свобода“. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на V народно събрание (1888–1889). В българската литература остава със знаменитите си книги „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876″ (Т. 1–3. 1884–1892), „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” (1883), „Христо Ботйов. Опит за биография” (1888), „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867–1868″ (1885). Умира на 2 септември 1889 г. в Париж, където е на международна изложба.