Екатерина Лимончева

Екатерина Лимончева e завършила кинознание и кинодраматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам.-главен и главен редактор на списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“, изд. „Колибри“. Докторската ѝ дисертация е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Помъдряването на заека

Да направиш сатира за Хитлер, изисква дързост и въображение. И когато тя неусетно прераства в драма за порастването, можем да си позволим пристъп на съжаление. Не че „Джоджо Заека“ не е въздействащ филм, просто не удържа първоначалното си обещание – историята започва като игра, иронията бавно ескалира в съперничество с приказната (т.е. детска) гледна точка към реалността, после реалността побеждава и вече сме в друг филм. [...]

Дискретен чар по британски

Когато си допаднете с някой сериал, трудно се разделяте – това се отнася и за зрителя, и за производителя. Можем да си представим икономическото изкушение, което изпитва съответната телевизия (или продуцентска компания) да продължи едно успешно начинание или още по-добре – да го прехвърли от малкия на големия екран, пък било то и за единичен „гастрол“. Най-важен в подобни случаи е „самоконтролът“, тоест да пренебрегнат алчността в името на качеството и да спрат навреме. [...]

Аутопсии на престъплението

Ларс фон Трир никога не е звучал толкова сатанински иронично. Фатих Акин никога не е изглеждал толкова социално неангажиран. Между всеки от двамата европейски режисьори и новия му филм лежи „кариерата“ на един сериен убиец. При все общата си категория „Х“ (или „Забранен за лица под 18 години“) „Къщата, която Джак построи“ и „Златната ръкавица“ са крайно противоположни като настроение, формални решения и философско послание. Първият – елитарно херменевтичен, вторият – натуралистично студенокръвен. [...]

Непосилна субективност

По мудността ще ги познаете. Фестивалните филми. Не че това е някаква целенасочено преследвана „ценност“, но близо деветдесет на сто от бавните, протяжни, съзерцателни, бездействени истории имат арт претенция и фестивална биография, а някои дори се окичват с награди. Най-пресният пример е международният конкурс на София Филм Фест 2019. На база 50% от участващите 12 заглавия няма как да не се запитате дали тези режисьори изобщо се вълнуват от контакта с публиката, или правят филма за себе си. [...]