Екатерина Лимончева

Екатерина Лимончева e завършила кинознание и кинодраматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам.-главен и главен редактор на списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“, изд. „Колибри“. Докторската ѝ дисертация е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Кралско, твърде кралско

След като „привикна“ зрителите на шокиращи странности, брутална безчувственост и екстравагантен сюжет, Йоргос Лантимос като че ли не се е постарал достатъчно с най-новия си филм „Фаворитката“ (нека десетте номинации за Оскар не ви заблуждават). Или просто сме се „разглезили“. Твърдението, че тази по същество биографична драма има комичен аспект, е преувеличено, но безспорно иронията в нея е съвсем осезаема (като се започне с прекрасния плакат, визията със стола), за разлика от предишните две произведения на гръцкия режисьор. [...]

Счупен

В желанието си да демонстрира как не комиксите влияят на реалния живот, а обратното, американският режисьор М. Найт Шиамалан направи два (най-малко) доста досадни филма. По-лошото е, че между „Неуязвимия“ (2000 г.) и „Стъкления“ (2019 г.) остава „притиснат“ наистина добрият психотрилър „На парчета“ (2016 г.), който не заслужава подобна пренебрежителна съдба. Трилогия или не, в следващите редове повече няма да стане дума за „На парчета“, защото останалите „две части“ не са му в категорията. [...]

Бурлеска за трагедията на оцеляването

В самия край на Първата световна война, в окопите, художникът Едуар спасява живота на счетоводителя Албер, в резултат на което лицето му е обезобразено и едва оцелява. От тук нататък Албер се чувства задължен да се погрижи за приятеля си, изпълнявайки странните му прищевки, и през 1919 г. това ги забърква в отмъщение и измама с военни паметници... „Ще се видим там горе“ е от историите, които трудно могат да бъдат преразказани последователно. [...]

Многото животи на Дон Кихот

Тери Гилиъм от начало до край – това се усеща в „Човекът, който уби Дон Кихот“. Без лудешката динамика на „Монти Пайтън“ и утопичната ангажираност а ла „Бразилия“, но точно толкова откачен, премислен, фееричен и изобретателен като цялата основна нишка на Гилиъм, която преминава от „Бандити на времето“ до „Сделката на доктор Парнасъс“. [...]