Хуманизъм „на предела“. Разговор с професорите Стоян Атанасов и Александър Кьосев

Хуманизъм „на предела“. Разговор с професорите Стоян Атанасов и Александър Кьосев

Преходът на Цветан Тодоров от структурализъм към нещо като не-структурализъм е свързан с личността на изследователя и преживения опит. А този преживян опит е драма. Той е истински конфликт с дълбоки и несъзнавани неща, които откриваш на късни години и с които трябва да се справиш. Това е преживян опит, който може да преобърне човека, може да го промени радикално. В редица от книгите на Цветан Тодоров наблюдаваме тази драма на преобръщанията: българското е особена форма на универсалност, то е граничният тоталитарен опит. Тоест онова, което застрашава истински емигранта и му внушава нощни страхове. Емигрантът Цветан Тодоров прекрасно би могъл да мине без тази драма. Би могъл да си бъде чист французин, а българското, както впрочем прави Юлия Кръстева, да го остави настрана, да го превърне не в политическа, а в езикова драма. Но той не прави това, връща се тук и внезапно, сякаш в един миг, се сблъсква със своето възможно аз – какво би станало с мен, ако бях останал в България? Започва процес на сериозно осмисляне, който при човек като Цветан Тодоров е свързан със сериозно изследване, това не е просто някакво лично философско размишление. Така той научава за лагерите повече, отколкото мнозина други, и се конфронтира с „предела“. [...]

Посттоталитарна меланхолия

По времето на комунизма ми се струваше, че е достатъчно полицейският режим да падне, лицемерието на институциите да отмре и обществото да поеме по пътя на материалното и моралното благоденствие. Сега си давам сметка, че съм бил твърде наивен и че пораженията, нанесени от комунистическата система са по-сериозни, отколкото си мислех. Подобно на заобикалящата ни природа, на която тогава не обръщахме особено внимание и която се оказа дълбоко замърсена и увредена, пораженията върху обществения живот и душевността на човека не могат да се излекуват просто с премахването на политическия режим или на няколко индивида. [...]

Трите заплахи пред демокрацията

Европейският съюз страда от това, че интеграцията на влизащите в него страни се извършва на различна скорост в отделните области. Търговското и монетарно унифициране не е съпътствано от достатъчно единство на икономическо или политическо равнище. Някои смятат, че ЕС трябва да се демонтира, докато аз мисля точно обратното: на нас ни е необходима повече Европа, а не по-малко Европа. Но нейната демократична функция трябва да се подсили: на населението трябва да се даде възможност да изразява волята си. [...]