Гръмовержецът първопроходец. Разговор с Калин Михайлов
Стоян Михайловски, изглежда, не само продължава да е „голям непознат“, той като че ли потъва тревожно в застрашаваща културната ни памет бездна на амнезията. Една от причините за това е изтъкната от Михаил Неделчев, който смята, че в интонационния развой на българската лирика след Освобождението решаваща се оказва поетическата интуиция на Яворов, а не тази на Михайловски. „Звученето“ на Яворовите стихове се налага като всеобща тенденция за следване, а онова, което не може да бъде съвместено с нея, изпада както от вниманието на творците и на критиката, така и на „редовите“ читатели. Друга съществена причина виждам в следната обща за поетичните творения на Стоян Михайловски особеност: в тях ще открием един предимно мисловен поет или поет мислител. Това определение е близо до поет философ. Поетът мислител често претворява разни философски идеи, но основното при него е, че определена мисъл или идея като правило „обзема“ цялостната постройка на съответната творба, налага се над останалите елементи в нея, принуждавайки ни да следваме отблизо извивките ѝ. Типичен поет на мисълта в западноевропейската литературна традиция е ненадминатият и в поезията си Микеланджело. При Стоян Михайловски господството на мисълта се съчетава с подчертана склонност към абстрактна разсъдъчност, а тя отблъсква допълнително читателя и най-вече този, школуван да очаква от поезията съвсем други неща. [...]