Георги Мишев – между писането и екрана

Георги Мишев – между писането и екрана

„В началото, изглежда, беше прозата, разказите, новелите. Усещах, че в разказването трябва да се чистят дългите описания, да се внася някаква динамика. Стилът на дядо Влайков в прозата вече бе старомоден. Като четях Йовков, усещах, че и той се измъчва донякъде при описанието на героите си, че чисти подробностите и от това прозата му просветва, става рисунка. Това вече е крачка към киното. Без да зная още какво е сценарий, усетих, че и разказът може да послужи за кино. Спомних си, че като гимназист четях томче френски разкази и една история за малката Лот ми се видя от началото до края като филм. (Години по-късно видях, че бяха я направили на филм.) Това са моите първи усещания за киното като по-голяма форма на литературния разказ. Разказите на Йовков много приличат на сценарии, но по негово време киното у нас е било почти непознато, та никой режисьор не го е търсил. По-късно неореализмът в киното, дошъл от литературата, започваше обратно да оказва влияние върху литературата. Някои автори в Италия, във Франция творяха нова проза като за кино – „Чочарка“ на Моравия е роман, написан за филмиране, примери много. У нас нещата вървяха по-бавно.“ [...]

Левият морализъм и моралната цензура

Има реакции и противопоставяне в целия свят на това, което наричаме woke. Част от тях идва отдясно, друга отляво. Това дискредитира не само някои идеи, но и левицата като цяло. При почти всички избори има една относително значима група избиратели, които сменят предпочитанията си. При последните избори в САЩ те бяха по-млади и етнически по-разнообразни от обичайните избиратели на Тръмп. Мисля, че много от тези избиратели, вероятно повечето, гласуваха за републиканците заради посланията на левите. [...]

За послушните и непослушните думи. Разговор с Марко Ганчев

Много са два преходни периода за един преходен живот. И те поне да бяха през един и същи тунел, след като единият преход беше от капитализъм към социализъм, а вторият обратно. Най-укоримата злина на сегашното неолиберално устройство спрямо литературата е тази, че я запокити на равни начала сред всички безобидни и безвредни секти на тъй наречения духовен живот. А литературата не е меломанска секта. Чрез нея вторичното ни познание от книгите се добавя към първичното от опита и така се превръща и то в първично. [...]

Театърът като поток на съзнанието

Спектакълът на Иван Пантелеев „Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“ не е нито за Гейтс, нито за Джобс. Заглавието е просто вход, очертаване на територия, в която театърът се отказва да репрезентира и вместо това анализира човешкото в свят, в който изкуственият интелект вече не е предчувствие, а реалност. Иван Пантелеев се обръща към темата за дигиталната трансформация не през биографичния разказ за създателите ѝ, а през сценичната възможност за съпротива на мисълта. [...]

Киното, войната и детето. Разговор с Алиса Коваленко

Да си режисьор и да правиш кино е някаква постоянна мултизадача, все си в напрежение, длъжен си да контролираш всичко. А на фронта си малка мравка в цялостната картина на събитията и разбираш, че просто имаш конкретна задача и единственото, което можеш, е да я изпълняваш. В известна степен това изчиства възприятията ти, приемаш реалността. В началото за мен беше точно така – приемах действителността, усещах я, преживявах я, а не се криех зад камерата. Беше чисто взаимодействие с тази брутална реалност. [...]

Светлата меланхолия и изплъзващото се време. Разговор с Цочо Бояджиев

Предизвикателството за мен е да откривам необикновеното, чудото в наглед тривиални сюжети. В този смисъл предпочитаният ми жанр е уличната фотография. С тази уговорка, че този тип фотография, която се опитвам да правя, се различава от репортажната. Репортажът е засвидетелстване на нещо, което е самó по себе си значимо. В моята фотография сниманото придобива значимост в акта на снимането: с насочването на камерата, с избора на онова, което снимаме, ние го оценностяваме, признаваме неговата уникалност. [...]